„Зелените хълмове на Африка“

Тази седмица Радио 42 препоръчва на своите читатели книгата „Зелените хълмове на Африка“ от Ърнест Хемингуей.

[Kodirane UTF-8]

Ърнест Хемингуей
Зелените хълмове на Африка

 

Бележка на автора

За разлика от повечето романи, в тази книга няма нито един измислен образ или епизод. Ако някой читател смята, че на любовта тук не е отделено полагаемото и се място, той е свободен да вложи в героите на моята книга такива чувства, каквито сам би изпитвал на тяхно място. Авторът се е стремял да напише абсолютно правдива книга, за да провери дали такова вярно описание на случки, станали за един месец, и на страната, в която те са се развили, може да съперничи на художествената измислица.

Първа част
Лов и разговор

Глава първа

Както си седяхме в заслона, който ловците от племето уандеробо бяха стъкмили от вейки и клонаци край солището*, чухме да приближава камион. Отначало шумът беше далеч и никой от нас не можеше да определи точно от какво е. После затихна и ние си казахме, че само ни се е сторило или сме чули свистенето на вятъра. След това шумът постепенно се приближи, вече съвсем ясно различим, все по-силен и по-силен, и със задъхан, неравномерен пукот камионът мина край нас и продължи нагоре по пътя. Единият от двамата следотърсачи, онзи, който обичаше да се държи като на сцена, се изправи.
[* Място, където тревопасните животни отиват да ближат сол или в повечето случаи солена пръст. — Б.пр.]
— Свършено е! — каза той.
Сложих пръст на устните си и му направих знак да седне.
— Свършено е! — повтори той и разпери широко ръце.
И преди не ми беше много симпатичен, а сега още по-малко.
— Не бързай! — прошепнах аз.
М’Кола поклати глава. Загледах се в черния му плешив череп, а той поизвърна лице така, че виждах редките като на китаец косъмчета над ъглите на устата му.
— Лошо — каза той. — Hapana m’uzuri.
— Чакай малко — спрях го аз.
Той отново сниши глава зад сухите клони. Продължихме да седим в прашния трап, докато се здрачи толкова, че не можех вече да виждам мушката на карабината, но никакво животно не се показа. Емоционалният следотърсач беше нетърпелив и не го свърташе на едно място. Малко преди да се стъмни съвсем, той прошепна на М’Кола, че вече е твърде късно за стрелба.
— Затваряй си устата — сряза го М’Кола. — Бвана* може да стреля и когато ти вече не виждаш.
[* Господинът (суахили). — Б.пр.]
Другият следотърсач, образованият, отново прояви своята образованост, като написа името си — Абдула — с остра клечка върху черната кожа на собствения си крак. Наблюдавах го без възхищение, а М’Кола гледаше буквите със съвършено безизразно лице. След малко следотърсачът ги заличи.
Накрая проверих за последен път дали в сумрака мога все още да се прицеля, но се оказа, че не се вижда нищо, дори с разширен окуляр на мерника. М’Кола ме наблюдаваше.
— Няма смисъл — казах аз.
— Няма — съгласи се той на суахили. — Връщаме ли се в лагера?
— Да.
Станахме, измъкнахме се от заслона и тръгнахме по глинестата пръст между дървета и шубраци, докато излязохме на пътя. Оттам до колата имаше около километър. Когато наближихме, Камау — шофьорът — запали фаровете.
Камионът ни беше провалил. Този следобед бяхме оставили колата нагоре по пътя и се бяхме приближили много внимателно към солището. Предния ден беше валяло, но не толкова, че да наводни солището, което представляваше просто открито място сред гората, изровено от дълбоки кръгли трапове и прорязано от улеи, където животните бяха лизали солената пръст. Там забелязахме големите пресни сърцевидни следи на четири мъжкара куду*, идвали тук предишната нощ, а също и безброй пресни отпечатъци от копитата на по-дребни антилопи. Всяка нощ на солището идваше и един носорог, както личеше от многобройните му следи и от разпиления наоколо сламест тор. Заслонът беше изкопан на хвърлей стрела от солището и както седях свит, снишил глава на равнището на коленете, опрял гръб до стената на пълния с пепел и прах трап, и се взирах през сухите листа и вършини, видях един средно едър мъжкар куду, който излезе от гъсталака, пристъпи към солището и застана неподвижен — сур, красив, с мощна шия и спираловидно завити, лъснали на слънцето рога. Прицелих се в гърдите му, но след това се разколебах и реших да не стрелям, за да не подплаша по-едрите мъжкари, които положително щяха да пристигнат по здрач. Животното долови шума от камиона много преди нас и се стрелна в гората. Острият пукот на мотора подплаши всичкия дивеч наоколо — и животните в шубраците из равнината, и онези, които се спускаха по меките гористи възвишения към солището. Те щяха да се върнат, но чак по тъмно, а тогава щеше да бъде твърде късно.
[* Антилопа със спираловидни рога. — Б.пр.]
Така или иначе, сега ми беше добре, колата се движеше по песъчливата ивица на пътя, нощните птици, накацали наоколо, проблясваха с очи на светлината от фаровете и излитаха уплашено миг преди да сме връхлетели върху им, край нас се нижеха огньовете на чергарите, които денем пътуваха на запад, за да оставят зад гърба си гладната местност, ширнала се пред нас, а аз седях, опрял приклада на карабината върху стъпалото и положил цевта в сгъвката на лакътя на лявата си ръка, стиснал бутилката уиски между коленете. Налях си в тенекиено канче, подадох го през рамо в тъмнината на М’Кола да добави вода от манерката, отпих първата си глътка за деня, най-вкусната, и продължих да се взирам в гъсталаците, които отминавахме, гален от свежия нощен полъх, и да вдъхвам уханието на Африка.
След известно време забелязахме край пътя пред нас голям огън и когато вече го отминавахме, различих до него очертанията на камион. Казах на Камау да спре и да върне колата. Докато се приближавахме на заден ход към огъня, видях един нисък кривокрак човек с тиролска шапка, с кожени къси панталони и с разкопчана риза да стои пред вдигнатия капак на мотора, наобиколен от тълпа туземци.
— Можем ли да ви помогнем с нещо? — попитах го.
— Не — каза той, — освен ако сте монтьор. Скарана е с мен. Всички машини са скарани с мен.
— Дали не е делкото, как мислите? Когато минавахте край нас, моторът чукаше както при нерегулирано делко.
— Струва ми се, че е доста по-сериозно. По шума личеше, че е нещо много сериозно.
— Ако можете да се доберете до нашия лагер, там имаме монтьор.
— Далеч ли е?
— Тридесетина километра.
— Ще опитам утре сутринта. Боя се да насилвам машината сега: дави се, като че ли агонизира. Иска да умре, защото ме мрази. Ако е въпрос, и аз я мразя. Само че ако аз умра, на нея ще й е все едно.
— Ще пийнете ли? — подадох му аз бутилката. — Казвам се Хемингуей.
— Кандиски — представи се той и се поклони. — Името Хемингуей ми е познато. Но къде ли съм го срещал? О, да, der Dichter*. Имате ли нещо общо с поета Хемингуей?
[* Поетът (нем.). — Б.пр.]
— Къде сте чели негови работи?
— В „Querschnitt“.
— Това съм аз — казах крайно поласкан. „Querschnitt“ беше немско списание, в което бяха публикувани няколко мои доста неприлични стихове и един разказ, далеч преди да ми приемат нещо за печат в Америка.
— Това е голяма изненада — възкликна човекът с тиролската шапка. — Кажете какво мислите за Рингелнац?
— Чудесен е.
— Значи харесвате Рингелнац. Добре. А какво мислите за Хайнрих Ман?
— Не струва.
— Наистина ли смятате така?
— Знам едно: не мога да го чета.
— Вярно е, че нищо не струва. Изглежда, за някои неща имаме общ вкус. Какво правите тук?
— На лов съм.
— Надявам се, не за слонова кост.
— Не, за куду.
— Защо трябва човек да убива куду? Интелигентен човек сте, поет, а убивате куду.
— Досега не съм успял да убия нито една — обясних аз. — Но стават вече десет дни, откак сме непрекъснато по следите им. Тази вечер щях да успея, ако не беше вашият камион.
— Нещастната таратайка. Най-добре ловувайте цяла година, че да се наловувате. Ще убиете всякакви животни и после ще се разкайвате. Да се ходи на лов за определен вид животно, е глупаво. Защо го правите?
— Защото ми харесва.
— Е, да, щом ви харесва. Кажете ми какво мислите за Рилке.
— Чел съм само едно нещо.
— Кое?
— „Корнетът“.
— Харесва ли ви?
— Да.
— Аз пък не мога да го търпя. Дразни ме снобизмът му. Виж, Валери` е друго нещо. Валери` го разбирам, макар че и в него има доста снобизъм. Добре, че поне не убивате слонове.
— Бих убил и слон, стига да е прилично голям.
— Колко голям например?
— С тридесеткилограмови бивни. Или малко по-малки.
— Виждам, че за някои неща няма да се разберем. Все пак радвам се, че срещнах един от хората, които навремето правеха „Querschnitt“. Кажете ми, какво представлява Джойс? Не можах да отделя пари да си го купя. Синклер Луис е нула. Купих си го. Или не, ще ми кажете утре. Нали нямате нищо против да лагерувам близо до вас? С приятели ли сте? Сигурно ви води бял ловец?
— С жена ми съм. Ще ни бъде много приятно. Да, имаме един бял ловец за водач.
— А защо не е с вас?
— Според него на лов за куду човек трябва да ходи сам.
— По-добре е изобщо да не ходи. Какъв е той? Англичанин?
— Да.
— Английски глупак?
— Не, много е приятен. Ще ви хареса.
— Трябва да тръгвате. Да не ви задържам повече. Може би ще се видим утре. Голяма изненада е, че се срещнахме.
— Да — съгласих се. — Утре ще ви прегледат мотора. С каквото можем ще ви услужим.
— Лека нощ — каза той. — И приятен път.
— Лека нощ.
Потеглихме. Мъжът закрачи назад към огъня и махна за нещо с ръка на туземците. Не бях попитал защо води със себе си двадесетина туземци от северния край на страната, нито къде отива. Всъщност не го попитах нищо. Не обичам да задавам въпроси, а и като малък са ме учили, че това е неучтиво. Но ние не бяхме срещали бял човек цели две седмици — откакто оставихме Бабати зад себе си и поехме на юг — и да се натъкнеш на такъв човек по пътя, по който минаваха само подгонените от глада туземци и рядко някой индийски търговец, да налетиш на човек, напомнящ карикатура на Бенчли* с тиролски дрехи, който те знае по име, нарича те „поет“, чел е списание „Querschnitt“, почитател е на Йоаким Рингелнац и иска да говори за Рилке, беше толкова невероятно, че можеш да се сбъркаш. Като венец на всичко, миг след това фаровете на колата осветиха три островърхи димящи купчини на пътя пред нас. Направих знак на Камау да спре, спирачките изсвистяха и колата се закова на място на педя от купчините. Бяха две-три стъпки високи. Посегнах към едната — беше още съвсем топла.
[* __Робърт Бенчли__ (1889–1945) — известен американски хуморист. — Б.пр.]
— Tembo — каза М’Кола.
Беше тор от слонове, току-що прекосили пътя: в прохладния нощен въздух той изпускаше пара. Скоро след това пристигнахме в лагера.
Сутринта станах рано и още преди зори потеглихме към едно друго солище. Докато се прокрадвахме между дърветата към солището, забелязахме един мъжкар куду — нададе звук като кучешки лай, само че по-пронизителен и гърлен, и побягна, отначало безшумно, а после, когато навлезе в гъстака — с пукот и трясък. Така и не го видяхме. Нямаше удобен подстъп към това солище. Около оголената площ дърветата растяха така, сякаш животните са в заслон, а ловецът трябва да се прокрадва към тях през откритото. Единственият начин беше човек да изпълзи напред сам, но и тогава не би могъл да стреля удобно поради завесата от сплетени клони. Разбира се, добереш ли се веднъж до прикритието, заслонено от дърветата, имаш чудесен обстрел, защото животните трябва да прекосят откритото пространство от двадесет и пет крачки, което беше съвсем голо. Седяхме до единадесет часа, но нищо не се появи. Загладихме грижливо пръстта на солището с крак, за да можем, когато се върнем, да разберем дали има нови следи, и тръгнахме към пътя, от който ни деляха три километра. Дивечът беше наплашен от ловците и се бе научил да идва нощем и да си отива, преди да се зазори. Беше останал само онзи мъжкар, но след като подплашихме и него, щеше да ни е още по-трудно.
Вече десети ден търсехме да открием по-едра антилопа куду, а все още не бях видял възрастен мъжкар. Оставаха ни само три дни, защото от ден на ден дъждовете се придвижваха на север от Родезия, и не се ли доберяхме до Хандени преди тях, трябваше да прекараме дъждовния сезон по тези места. Бяхме определили датата седемнадесети февруари като последен разумен срок за тръгване. Напоследък небето сутрин се прочистваше бавно — по цял час и дори повече оставаше забулено от тежки валма облаци. Чувствуваше се как дъждът непрестанно се придвижва на север и това личеше така ясно, сякаш го гледаш на метеорологична карта.
Приятно е, когато дни наред вървиш по следите на дивеч, който те влече непреодолимо, когато след всеки изминал ден се чувствуваш изигран и надхитрен, но на следната сутрин тръгваш пак, уверен, че рано или късно щастието ще ти се усмихне и ще ти се представи случаят, който дебнеш. Но не е приятно да знаеш, че дните са броени и ако не попаднеш на търсената антилопа, преди те да са изтекли, друга възможност няма да имаш и може изобщо вече да не видиш живо куду. Не бива да се ловува по този начин. Прилича твърде много на случая с онези младежи, които някога изпращаха в Париж за две години, и през това време те трябваше да проявят способностите си като писатели или художници, а ако не ги проявяха, да се завърнат у дома и да се заловят за работа в бащиното предприятие. Да ловуваш, цял живот да ловуваш, докато има един или друг дивеч — това е истинският лов. Така е и с рисуването — трябва да рисуваш, докато си жив и докато има бои и платно, и с писането — докато си жив и докато имаш молив и хартия или мастило, или пишеща машина, докато има нещо, за което искаш да пишеш. И човек се чувствува глупак и наистина е глупак, ако не следва това правило. Но сега бяхме притиснати от времето, от сезона, от това, че парите ни свършваха, така че, вместо всеки ден да ни бъде приятен, независимо от добрата или лошата слука, изпитвахме отново вълнението, породено от необходимостта да извършиш нещо за по-кратко време, отколкото се полага. Затова при връщането ни в лагера по пладне, след като бях на крак два часа преди разсъмване и знаех, че ми остават още само три дни, се чувствувах неспокоен. На масата, под сенника на палатката, в която се хранехме, седеше Кандиски с тиролските си панталони и бърбореше. Изобщо бях забравил за съществуването му.
— Здравейте, здравейте! — приветствува ме той. — Нямате късмет, а? Нищо ли не излезе? Къде ви е антилопата?
— Изпръхтя и избяга — отвърнах аз. — Как си, моето момиче?
Жена ми се усмихна. Тя също се притесняваше. От ранни зори двамата с Ба`тето* бяха напрягали слух да доловят пушечен изстрел. Бяха напрягали слух през цялото време, дори и след като бе пристигнал гостът, бяха напрягали слух, докато са писали писма, докато са чели, докато Кандиски е говорил.
[* Така наричахме Джексън Филипс — водача на ловната експедиция. — Б.а.]
— Не можа да я удариш, а?
— Не, дори не можах да я видя.
Забелязах, че и Батето е разтревожен и малко неспокоен. Изглежда доста много се бе приказвало.
— Пийте една бира, полковник! — предложи ми той.
— Вдигнахме една — обясних му аз. — Нямах възможност да стрелям. Дири имаше много. Друга антилопа така и не се появи. А и вятърът непрекъснато си менеше посоката. Питай момчетата.
— Обяснявах на полковник Филипс — започна Кандиски, като намести по-удобно обутия си в къси кожени панталони задник и кръстоса косматите си голи крака с дебели прасци, — че не бива да оставате тук още дълго. Идват дъждовете. Там нагоре има двадесет километра трудно проходима местност — вали ли, не можете да я прекосите. Невъзможно е.
— Наистина, точно това ми обясняваше — обади се Батето. — Впрочем аз съм цивилен. Военните чинове си прикачваме на шега. Не се обиждайте, ако вие наистина сте полковник. По дяволите тези солища — обърна се той отново към мен. — Оставиш ли ги, по` може да удариш нещо.
— Те само объркват работата — съгласих се аз. — Но нали ти самият ме убеждаваше, че на солището рано или късно ще ми излезе късметът.
— Поразшетай се из хълмовете.
— Добре, Бате.
— Какво пък толкова да убиеш антилопа куду? Нищо работа — намеси се Кандиски. — Няма защо да се тревожите. За година ще убиете двадесет.
— По-добре не го казвайте в отдел „Ловно стопанство“ — посъветва го Батето.
— Криво ме разбрахте — възрази Кандиски. — Искам да кажа, че за една година човек би могъл да убие двадесет. Не че ще се намери някой толкова безсъвестен.
— Безспорно — съгласи се Батето. — Ако живее в местност, където се въдят тези животни, би могъл. Това са най-често срещаните едроръсти антилопи в тази част на страната. Там е работата, че тъкмо когато искаш да ги намериш, не можеш.
— Аз не мога да убия животно, нали разбирате — каза Кандиски. — Защо не се заемете например да изучавате туземците?
— Изучавахме ги — увери го жена ми.
— Те са наистина интересни. Знаете ли… — И Кандиски започна да й разправя.
— Най-идиотското е — взех да обяснявам аз на Батето, — че когато обикалям по хълмовете, съм сигурен, че тези мизерници са долу на солището. Женските скитат из хълмовете, но не вярвам сега мъжките да са с тях. Привечер, като се върна на солището, намирам им следите. Излиза, че са били на това глупаво солище. Изглежда, ходят там по всяко време.
— Така ще е.
— Сигурен съм, че не са едни и същи мъжкари. Изглежда, не ходят всеки ден на солището. Някои сигурно са наплашени, откакто Карл не можа да свали с един изстрел онова куду, а го гони надлъж и нашир. Поне да се научи да поваля дивеча с един изстрел! Тогава другите антилопи няма да наплашват. Сега не ни остава нищо друго, освен да ги изчакаме. Все ще се появи някоя накрая. Но той наплаши доста дивеч, и то здравата го наплаши.
— Много се настървява, вярно — каза Батето. — Но е добро момче. Когато стреля срещу леопарда, попадението му беше чудесно. За по-точен изстрел не можеш и да мечтаеш. Трябва да изчакаме нещата да се поуспокоят.
— Разбира се. Нали знаеш, че не влагам нищо, когато го ругая.
— Дали не трябваше да дебнеш целия ден в заслона?
— Проклетият вятър взе да се върти в кръг и да разнася миризмата ни накъде ли не. Нямаше смисъл да седим и да оставим всичко живо да ни надуши. Веднъж да спре този вятър. Днес Абдула взе една консервена кутия с пепел.
— Видях го, като тръгвахте.
— Когато започнахме да се промъкваме към солището, нямаше никакъв вятър и беше достатъчно светло за стрелба. През целия ден Абдула пробваше вятъра с пепелта. Оставихме другите назад и тръгнахме тихо двамата с него. Бях с ботушите с филцови подметки, а и почвата там е мека като памук. Но проклетникът ни надуши от петдесет крачки.
— Видя ли му ушите?
— Ушите ли? Че нали ако му бях видял ушите, дерачът вече щеше да се е заловил за работа.
— Проклети животни! — изруга Батето. — Не ми харесва тази работа със солището. Те не са толкова хитри, колкото ги мислим. Бедата е там, че ги дебнем точно по ония места, където знаят всички трикове. Откакто съществува това солище, там винаги са стреляли по тях.
— Точно това му е интересното — казах аз. — Бих ги дебнал цял месец. Ще си кротувам и ще ги чакам. Никакво бързане. Изобщо нищо. Ще си седя, ще ловя мухи и ще ги хвърлям на термитите. Такъв лов обичам аз. Само да не беше това време.
— Да. Работата е там, че нямаме време.
— Така че — обясняваше Кандиски на жена ми — това именно трябва да видите. Големите ngoma. Големите туземни празници с танци. Една истинска ngoma.
— Слушай — обърнах се към Батето, — другото солище, това, на което бях снощи, е чиста работа, там няма грешка. Само дето е близо до пътя.
— Следотърсачите казват, че там се навъртали по-млади куду. На всичко отгоре е и далеч. Сто и повече километра отиване и връщане.
— Знам. Но там забелязах следите на четири големи мъжкара. Работата е в кърпа вързана. Само да не беше снощният камион. Дали да не отида там довечера? Ще хвана нощните часове и утрото, а това солище ще оставим на мира. Там ходи и един голям носорог. Поне дирите му са големи.
— Добре — съгласи се Батето. — Убий и носорога.
Той не обичаше да се стреля по друг дивеч освен по този, за който сме тръгнали, не обичаше допълнителни трофеи, не обичаше да убива заради самото убиване и да стреля по каквото падне. Смяташе, че можеш да убиеш едно животно само тогава, когато желанието ти да го имаш е по-силно от нежеланието да го убиеш, само тогава, когато ти се налага да имаш дадено животно, за да си запазиш името на майстор стрелец. Разбрах, че ми предлага носорога, за да ме зарадва.
— Ще го убия само ако е хубав — обещах аз.
— Убий го проклетника! — Батето превръщаше носорога в подарък.
— Ех, Бате — въздъхнах аз.
— Убий го — повтори той. — Ще ти бъде приятно да го убиеш без чужда помощ. Ако рогът не ти хареса, можеш да го продадеш. В разрешителното си имаш право на още един.
— Е, съставихте ли вече плана за действие? Измислихте как да надхитрите бедните животни, така ли? — намеси се Кандиски.
— Да — отвърнах аз. — Как е камионът?
— С камиона е свършено — отвърна австриецът. — В известен смисъл това дори ме радва. Прекалено много ми напомняше за разни неща. Той беше единственото, което ми остана от моята шамба. Сега нямам повече нищо и всичко е просто и ясно.
— Какво е това „шамба“? — попита П. О. М., жена ми. — Месеци наред чувам тази дума, но ме е срам да питам за неща, които явно са всеизвестни.
— Плантация — обясни той. — Загубих всичко, с изключение на камиона. С него карам работници за плантацията на един индиец, който отглежда сизал*. Аз съм управител в плантацията му. Само индиец може да печели от плантация за сизал.
[* Растение, от чиито листа се добива растително влакно, използувано за въжета. — Б.пр.]
— Те от всичко печелят — каза Батето.
— Да. Там, където ние не успяваме, където бихме измрели от глад, те печелят. Във всеки случай този индиец е много умен. Цени ме. За него съм олицетворение на организационните способности на европееца. Сега организирах набирането на туземна работна ръка. За това е нужно време. Такова нещо прави силно впечатление. Три месеца не съм се връщал при семейството си. Но организацията е приключена. Работата, ако речеш, ще я свършиш и за седмица, но тогава няма да прави такова впечатление.
— А жена ви? — завита моята.
— Чака ме у дома, в къщата на управителя, с дъщеря ми.
— И сигурно много ви обича — полюбопитствува жена ми.
— Сигурно, иначе отдавна да ме е напуснала.
— Колко е голяма дъщеря ви?
— Неотдавна навърши тринадесет.
— Сигурно е хубаво човек да има дъщеря.
— Нямате представа колко е хубаво. Все едно, че си имаш още една жена. Жена ми вече знае какво мисля, какво ще кажа, в какво вярвам, на какво съм способен и на какво не съм, какъв мога и какъв не мога да бъда. И аз знам всичко за жена си. А ето, сега непрекъснато има едно същество, което не познаваш и което не те познава, което те обича, без да знае защо, и което е непознато и за двамата. Прелестно същество, което едновременно е твое и не е твое и което придава на разговорите ни пикантния вкус… как да се изразя… да, като вашето там, как му викате… кетчъп „Хайнц“, дето го слагате в яденето.
— Това беше много хубаво — казах аз.
— Имаме и книги — продължи той. — Нови сега не мога да купувам, но винаги можем да разговаряме. Разменяме мисли, разговаряме и това е забавно. Обсъждаме всякакви неща. Всичко. Водим много интересен духовен живот. Преди, когато имах плантацията, получавахме „Querschnitt“. Това ни даваше приятното чувство, че не сме откъснати, че сме приобщени към група извънредно умни хора. Хора, с които човек на драго сърце би общувал, ако можеше да избира с кого да общува. Познавате ли ги? Сигурно ги познавате всичките.
— Само никои от тях. Едни от Париж, други от Берлин.
Би било жестоко да руша представите на този човек, затова не се впуснах в подробности за тези умни хора.
— Те са чудесни — излъгах го аз.
— Завиждам ви, че ги познавате. Кажете ми, кой е най-големият писател в Америка?
— Моят мъж — отговори жена ми.
— Не, оставете настрана семейната гордост. Кой наистина? Ъптон Синклер не е. Нито Синклер Луис. Кой е вашият Томас Ман? Кой е вашият Валери?
— Ние нямаме големи писатели — отвърнах аз. — Нещо става с големите ни писатели, щом стигнат дадена възраст. Бих могъл да ви обясня, но това е дълга история и ще ви отегчи.
— Моля ви, обяснете ми — настоя той. — Много обичам да слушам. Това е най-хубавото в живота. Духовният живот. Не е като да убиваш куду.
— Нищо не сте чули още.
— Да, но знам, че е интересно. Трябва да пийнете още една бира, че да ви се развърже езикът.
— Той си е развързан — уверих го аз. — Винаги е бил прекалено развързан. Но вие не пиете нищо.
— Никога не пия. Не е хубаво за ума. И не е нужно. Но разкажете ми, моля ви!
— Ние, американците — започнах аз, — сме имали вещи писатели. Например По. Писал е с невероятна вещина, но мъртво. Имали сме майстори на словото, на които щастието се е усмихвало да видят в чуждо повествование или по време на пътешествията си някои неща такива, каквито са наистина — китовете например, — но тази истина плува в реторика както сливите в компот. Понякога е налице само истината, без компота, и написаното е хубаво. Такъв е Мелвил. Но хората, които го ценят, го ценят заради реториката, а не тя е важното. Виждат в написаното загадъчност, каквато всъщност няма.
— Да, разбирам — каза той. — Но реториката — това е гъвкавостта на ума, неговата дееспособност. Това са сините искри, които излизат от динамото.
— Понякога да. Но в други случаи тя представлява само сини искри, а динамото се върти напразно.
— Така. Продължавайте!
— Забравих си мисълта.
— Не сте. Продължавайте! Не се правете на глупав!
— Ако сте ставали преди зори…
— Всеки ден — прекъсна ме той. — Продължавайте!
— Добре. Други пък са писали като английски колониални заселници, писали са, като са изхождали от духа на Англия, към която никога не са се числили, и са адресирали написаното към една нова Англия, която са изграждали. Безкрайно добри хора с дребнавата, изсушена и превъзходна мъдрост на унитарианци, книжовници, квакери с чувство за хумор.
— Кои са те?
— Емерсън, Хоторн, Уитиър и подобни. Всички наши ранни класици, които не са разбирали, че една нова класика трябва да бъде напълно различна от предидущата. Новата класика може да краде от всичко, което не е класика. Всички класици правят това. Някои писатели са родени само за да помогнат на друг писател да напише едно-единствено изречение. Но тя не може да бъде производна на една предишна класика или да я наподобява. Освен това всички тези хора са били джентълмени или са искали да бъдат. Били са много благопристойни. Не са употребявали думите, които народът редовно употребява, думите, които се запазват в езика. Човек просто се пита дали тези хора са имали тела. Имали са ум — безспорно. Добър, суховат, непорочен ум. Всичко това е много скучно и нямаше да го казвам, но вие настоявахте.
— Продължавайте!
— От ония години има един, когото смятат за наистина голям писател — Торо. Не мога да ви кажа защо — все още не съм успял да го прочета. Но това няма никакво значение, защото аз изобщо не мога да чета природолюбители, освен ако не става дума за природоизследователи. Всеки естественик трябва да работи сам, а някой друг да обобщи след това откритията на всички. Писателят също трябва да работи сам. Може да се среща с други писатели, но не много често, и то само след като е завършил работата си. В противен случай писателите стават като нюйоркските рибарски червеи: натикани в бутилка, мъчат се да извлекат знания и храна от контакта помежду си и от бутилката. Понякога бутилката е формалистично изкуство, понякога икономика, понякога християн-икономика. Но влезли в бутилката, те остават в нея. Извън бутилката се чувствуват самотни. А не искат да са самотни. Боят се да бъдат сами със схващанията си, а и не се намира жена, която да ги обича толкова, че да убият самотата си с нея или да я слеят с нейната, или да направят с тази жена нещо такова, че всичко друго да изгуби значение.
— Но какво ще кажете за Торо?
— Ще трябва да го прочетете. Може би по-нататък и аз ще мога да го прочета. Аз почти всичко мога, щом е за по-нататък.
— Все пак пийнете още малко бира, папа.
— Може.
— А добрите писатели?
— Добрите писатели са Хенри Джеймс, Стивън Крейн и Марк Твен. Това не значи, че ги степенувам в този ред. Добрите писатели не могат да се степенуват.
— Марк Твен е хуморист. Другите не са ми известни.
— Цялата съвременна американска литература води началото си от една книга на Марк Твен — „Хъкълбери Фин“. Ако ще я четете, спрете там, където открадват негъра Джим от момчетата. Там е истинският край. Останалото е измама. Но това е най-хубавата книга, която сме имали. Цялата американска литература произлиза от „Хъкълбери Фин“. Преди това не е имало нищо, след това — нищо така хубаво.
— А другите двама?
— Крейн е написал две хубави повести — „Лодката“ и „Синият хотел“. Втората е по-хубава.
— И какво е станало о него?
— Умрял. Просто умрял. От самото начало е започнал да умира.
— А Твен и Джеймс?
— И двамата са доживели старини, но старостта не ги е направила по-мъдри. Не знам какво всъщност са искали. Както виждате, с нашите писатели стават необичайни работи.
— Не разбирам.
— Погубваме ги по различни начини. Най-напред материално. Спечелват пари. Един писател може да спечели пари само случайно, макар че добрите книги в края на краищата винаги носят пари. Направят ли малко пари, нашите писатели започват да живеят нашироко и се хващат в капана. Тогава вече трябва да пишат, за да поддържат къщите си, жените си и така нататък, и пишат боклуци. Не че искат да пишат боклуци, просто бързат. Понеже пишат, без да имат какво да кажат, без да има вода в кладенчето. Стават амбициозни. А веднъж изневерили на себе си, гледат да се самооправдаят и ви поднасят нови боклуци. Или пък четат критиците. А щом вярват на критиците, когато те ги величаят, трябва да им вярват и тогава, когато им казват, че са некадърни — и ето така изгубват вяра. Сега имаме двама добри писатели, обезверени от много четене на критики. Ако пишеха, ще се случи да напишат и хубави, и по-малко хубави, а понякога и лоши книги, но хубавото щеше да види бял свят. Но те са чели критиките и смятат, че трябва да пишат само шедьоври. Като предишните си шедьоври, както ги определят критиците. Това не са шедьоври, разбира се. Просто хубави книги. А ето че сега тия хора изобщо не могат да пишат. Критиците са ги направили безплодни.
— Кои са тези писатели?
— Имената им няма да ви говорят нищо, а и те може би отново са прописали, после отново са се изплашили и са станали безплодни.
— Но какво всъщност става с американските писатели? Кажете направо.
— Какво е ставало навремето, не знам, не съм го видял с очите си, но сега стават разни неща. Щом стигнат дадена възраст, писателите се превръщат в баби оплаквачки, а писателките — в Жана д’Арк, но без нейната саможертва. Стават водачки. Няма значение кого водят. Ако нямат последователи, изнамират ги. За ония, върху които е паднал изборът им, е безполезно да протестират. Веднага ги обвиняват в нелоялност. По дяволите! Твърде много неща стават с нашите писатели. Това е само едно от тях. Други се опитват да спасят душите си чрез онова, което пишат. Това е лесен изход. Трети се провалят при първия хонорар, при първата нападка, при първия случай, когато откриват, че не могат да пишат, или при първия случай, когато откриват, че не могат да правят нищо друго, или пък се изплашват и влизат в организации, които да мислят вместо тях. Или изобщо не знаят какво искат. Хенри Джеймс искаше да спечели пари. Не успя, разбира се.
— А вие?
— Мен ме интересуват по-други неща. Аз живея хубаво, но трябва да пиша, защото, ако не отделям известно време за писане, не мога да се наслаждавам на всичко останало.
— И към какво се стремите?
— Да пиша толкова добре, колкото мога, и успоредно с това да се усъвършенствувам. Същевременно водя живот, който ми харесва и който наистина е хубав.
— Като например да ходите на лов за куду?
— Да. Това и много други неща.
— Какви други неща.
— Много други.
— И знаете какво искате?
— Да.
— Действително ли обичате да вършите това, което вършите сега, този глупав лов на куду?
— Не по-малко, отколкото да разглеждам Прадо.
— Нима едното може да се сравнява с другото?
— Едното ми е толкова необходимо, колкото и другото. А има и други неща.
— Естествено. Сигурно има. Но нима занимание като това наистина означава нещо за вас?
— Означава.
— И знаете какво искате?
— Абсолютно. И винаги го получавам.
— Но за това трябват пари.
— Винаги съм печелел добре, при това и късметът ми работи.
— Тогава сигурно сте много щастлив?
— Освен когато мисля за другите.
— Значи мислите за другите?
— О, да.
— Но не правите нищо за тях, нали?
— Не.
— Нищичко?
— Може би правя малко.
— Мислите ли, че писането си заслужава труда, че може да представлява цел само по себе си?
— Да.
— Сигурен ли сте?
— Повече от сигурен.
— Това усещане трябва да е много приятно.
— Да. Единственото напълно приятно нещо в тази професия.
— Разговорът стана ужасно сериозен — намеси се жена ми.
— И въпросът е дяволски сериозен.
— Ето, има нещо, към което той наистина се отнася сериозно — каза Кандиски. — Знаех си, че независимо от антилопите куду има нещо, към което се отнася сериозно.
— Ако в наши дни всеки гледа да избегне тази работа, да отрече значението и да изкара славолюбиви тези, които са се заловили за нея, причината е, че тя е много трудна. Твърде много предпоставки са необходими, за да излезе нещо.
— Сега пък за какво говорите?
— Как да се пише. До какви върхове може да се стигне в белетристиката, ако човек е достатъчно сериозен и съдбата е благосклонна към него. В белетристиката има и четвърто, и пето измерение — въпросът е да ги достигнеш.
— Наистина ли вярвате в това?
— Знам го със сигурност.
— И ако писателят успее да го постигне?
— Тогава останалите неща нямат значение. То е по-важно от всичко друго, на което той е способен. Разбира се, вероятността да не успее е много по-голяма. Но все пак има известна вероятност да успее.
— Вие май говорите за поезията?
— Не, за нещо много по-трудно от поезия. За белетристика, каквато досега не е писана. Но тя може да бъде написана без трикове и без измама. Без неща, които по-късно ще избледнеят.
— А защо не е била написана?
— Защото са необходими твърде много предпоставки. На първо място талант, голям талант. Такъв талант, какъвто имаше Киплинг. След това — самодисциплина. Самодисциплината на Флобер. После — предварителна представа за онова, което ще се пише, и съвършен самоконтрол, неизменен като метър-еталона в Париж, който да не допуска фалшификати. Освен това писателят трябва да бъде интелигентен, безкористен и най-вече да издържа на несгоди. Опитайте се да съчетаете всичко това в един човек и го подхвърлете на влиянията, на които е изложен писателят. Най-трудното е, понеже животът е толкова кратък, той да издържи всички несгоди и да завърши работата си. Ще ми се да имаме такъв писател и да прочетем онова, което той ще напише. Какво ще кажете? Дали да не поговорим за нещо друго?
— Това, което казвате, е много интересно. Естествено, не съм съгласен с всичко.
— Естествено.
— Какво ще кажете за чаша уиски? — попита Батето. — Не мислите ли, че една чашка би помогнала?
— Най-напред кажете ми, кои са нещата, действителните, конкретните неща, които пречат на един писател?
Този разговор все повече заприличваше на интервю и започваше да ме изморява. Затова реших да го превърна в интервю и да го прекратя. Да изразиш с едно изречение стотици неуловими неща на празен стомах предобед беше непосилна задача.
— Политиката, жените, пиенето, парите, празните амбиции. А също липсата на политика, жени, пиене, пари и амбиция — казах дълбокомислено.
— Сега пък започна да отговаря скорострелно — отбеляза Батето.
— Но защо да пречи липсата на пиене? Това не мога да го разбера. Пиенето винаги ми е изглеждало глупаво. Приемам го като слабост.
— Това е един възможен начин да завършиш деня. Има си хубавите страни. Никога ли не ви се е приисквало да си промените възгледите?
— Да пием по една — обади се Батето. — М’Уенди!
Батето никога не правеше грешката да пие предобед и аз разбрах, че се опитва да ме измъкне.
— Хайде да пием всички по чашка — предложих аз.
— Не пия — отвърна Кандиски. — Ще отида до камиона да донеса прясно масло. Не е осолено. Карам го направо от Кандоа. Много е хубаво. А довечера ще имаме специалитет — виенски десерт. Готвачът ми се научи да го прави много добре.
Когато той се отдалечи, жена ми каза:
— Започваш да ставаш много дълбокомислен. Какво беше това за жените?
— Какви жени?
— Нали говореше за жени по едно време.
— Да вървят по дяволите! — отвърнах аз. — Имах предвид жените, с които човек се заплита, когато е пиян.
— Значи такива работи правиш.
— Не.
— Аз не се заплитам с разни хора, когато съм пияна.
— Хайде, хайде — намеси се Батето, — никой от нас никога не се напива. Бива си го за приказки нашия човек, а?
— Щом бвана М’Кумба се разприказва, онзи не можа вече да си отвори устата.
— Вярно, че ме хвана словесна дизентерия — съгласих се аз.
— А камионът му? Ако го вземем на буксир, няма ли да съсипем нашия?
— Няма — каза Батето. — Нека само нашият се завърне от Хандени.
На обед под зеления сенник на палатката в сянката на едно голямо дърво, докато се наслаждавахме на вятъра, на прясното масло, на котлетите от газела с картофено пюре и млада царевица и на фруктовата салата, Кандиски ни обясни защо страната е залята от индийски заселници.
— Както знаете, през войната прехвърлиха индийски части да се бият тук. Гледаха да ги държат по-далеч от Индия, защото се страхуваха от нов бунт. Обещаха на Ага хан*, че след като се бият в Африка, индусите ще придобият право да се заселват тук свободно и да си търсят поминък. Обещанието не можеше да се наруши и сега страната все повече се изплъзва от властта на европейците и минава в ръцете на индусите. Те живеят просто с въздух и всичко припечелено изпращат в Индия. Напечелят ли се — заминават си, но преди това докарват тук бедните си роднини, които поемат работата им и продължават да изсмукват страната.
[* Титла на оглавяващия влиятелната мюсюлманска секта на исмаилите в Индия. Тук става въпрос за Ага хан III — навремето председател на Общоиндийската мюсюлманска лига. Англичаните го заселват в Бомбай, за да използуват влиянието му мюсюлманския свят. — Б.пр.]
Батето мълчеше. Никога не си позволяваше да влезе в спор с гост, седнал на масата.
— Това е работа на Ага хан — продължи Кандиски. — Нали сте американец, нямате представа за тези машинации.
— Били ли сте под командуването на фон Летов*? — попита го Батето.
[* __Паул фон Летов-Форбек__ (1870–1964) — немски генерал, командуващ немските войски в Източна Африка през Първата световна война. — Б.пр.]
— От началото до края — отвърна Кандиски.
— Добър войник беше той — каза Батето. — Възхищавам се от него.
— И вие ли воювахте? — попитате Кандиски.
— Да.
— Не обичам особено фон Летов — каза Кандиски. — Добре се би наистина. В това отношение е ненадминат. Дотрябваше ли ни хинин, заповядваше ни да го набавим от противника. Такова беше и останалото снабдяване. Но иначе пет пари не даваше за хората си. След войната отивам аз в Германия и искам обезщетение за имуществото си. „Вие сте австриец — отговарят ми. — Трябва да се обърнете към австрийските власти.“ Тогава отивам в Австрия. „Защо се бихте? — питат ме там. — Не можете нас да държите отговорни за това. Утре може и в Китай да поискате да се биете. Това си е ваша работа. Не можем да ви помогнем:“ — „Отидох от патриотизъм — упорствувам глупаво аз. — Воювам там, където мога, защото съм австриец и знам дълга си.“ — „Добре — отговарят те. — Много похвално. Но не можем ние да отговаряме за благородните ви пориви.“ И така започнаха да ме прехвърлят един на друг и накрая — нищо. Все пак обичам много тази страна. Загубих всичко, което притежавах тук, но имам неща, каквито никой в Европа няма. За мен тук всичко е интересно. И езикът, и туземците. Имам цели тетрадки със записки. Освен това тук се чувствувам като цар. Много е приятно. Щом се събудя сутрин, протягам единия си крак и слугата ми обува чорапа. После протягам другия и той ми обува и втория чорап. Измъквам се изпод москитовата мрежа и влизам в панталоните си — слугата ми ги държи. Не е ли направо чудесно?
— Чудесно е.
— Като дойдете следващия път, трябва да устроите сафари* с цел да проучите живота на туземците. Без да убивате животни, освен може би за ядене. Гледайте, ще ви покажат един местен танц.
[* Експедиция (суахили). — Б.пр.]
Той запя и заситни около масата приклекнал, приведен, като движеше лакти нагоре-надолу. Вероятно трябваше да се възхитим.
— Това е само един от хилядите подобни — обясни той. — Сега ще си вървя, за да поспите.
— Има време, постойте още.
— Не, не, сигурно ще искате да поспите. Аз също. Ще отнеса маслото да го сложа на хладно.
— Ще се видим на вечеря — каза Батето.
— А сега спете. Довиждане.
Когато той си отиде, Батето каза:
— Не ми се вярва всичко това за Ага хан да е истина.
— Звучи доста правдоподобно.
— Той, разбира се, е огорчен — каза Батето. — И нищо чудно. Фон Летов беше не човек, а звяр.
— Много е умен — обади се жена ми. — Говори така увлекателно за туземците! Но е зле настроен спрямо американките.
— Аз също — отсече Батето. — Той е добро момче. А ти да беше поспал. В три и половина трябва да тръгваш.
— Кажи им да ме събудят.
Моло вдигна задното платнище на палатката и го закрепи на рейките, за да направи течение, а аз си легнах с книга в ръце. Ветрецът довя прохлада под нагретия брезент.
Когато се събудих, беше време за тръгване. По небето пъплеха дъждовни облаци и беше много горещо. За из път бяха приготвили няколко консерви компот, печено месо, хляб, чай, чайник, кондензирано мляко и четири бутилки бира — всичко това натъпкано в каса от уиски. Освен това имаше брезентов мех и едно платнище, което да използуваме за навес. М’Кола тъкмо слагаше пушката в колата.
— Не бързайте да се връщате — каза Батето. — Няма да тръгваме да ви търсим, ще чакаме да се върнете.
— Добре.
— С нашия камион ще изтеглим този веселяк до Хандени. Хората му ще тръгнат преди това пешком.
— Сигурен ли си, че камионът ще издържи? Ако искаш да му услужиш само защото е мой познат, няма смисъл.
— Трябва да му помогнем. Довечера камионът ще се върне.
— Мемсахиб* още спи — казах аз. — Може би ще иска да се поразтъпче и да излезе на лов за токачки.
[* Госпожата (англо-индийски). — Б.пр.]
— Вече станах — обади се тя. — Не се тревожи за нас. И дано ти провърви този път!
— Не изпращай да ни посрещнат на пътя по-рано от другиден — заръчах аз. — Ако изгледите са добри, ще постоим.
— Наслука!
— Всичко хубаво, мила. Довиждане, мистър Дж. Ф.

 

Глава втора

Напуснахме сенчестия лагер и поехме към превалящото слънце по пътя, който лъкатушеше като пясъчна река сред гъсталаците, сплетени от двете страни в стена от зеленина, а зад нея тук-там се издигаха меки възвишения. По целия път задминавахме групи хора, които се движеха на запад. Някои бяха голи, ако не се смятат мръсните парчета плат, вързани през рамо, и носеха лъкове и колчани стрели. Други държаха копия. По-богатите имаха чадъри и бяха заметнати с надиплено бяло платно, а след тях вървяха жените им, помъкнали гърнета и тенджери. Пътят пред нас беше осеян с вързопи и товари кожи, които туземците носеха на главата. Всички бягаха от глада. Беше горещо. Провесил крака извън колата, за да избягна топлината на мотора, нахлупил ниско шапката, за да заслоня очи от слънцето, аз наблюдавах пътя, хората, оглеждах полянките за дивеч, а колата се носеше на запад.
На едно място сред поразредените туфи на храсталака видях три дребнички женски куду. Сури, с издути кореми и малки глави, дългоухи и дългошиести, те се стрелнаха към гъсталака и мигом изчезнаха.
Слязохме от колата да разгледаме следите, но не открихме дири от мъжкари.
Малко по-нататък ято бързокраки токачки чевръсто прекосиха пътя, заситнили с неподвижни глави като рисаци. Когато скочих от колата и ги подгоних, те излетяха, подвили крака под тежките си тела, и биейки въздуха с къси крила, с крясък се издигнаха над дърветата. Улучих две от тях, те тупнаха тежко на земята и още докато лежаха с пърхащи криле, Абдула им отряза главите — иначе правоверен мюсюлманин не би хапнал от тях. После ги сложи в колата, където М’Кола седеше и се смееше с добродушния си старчески смях над мен и над глупостта на всички ловци на пернат дивеч. Този смях водеше началото си от една моя поредица несполучливи изстрели, които бяха довели мен до ярост, а него — до възторг. Този път бях улучил, но за М’Кола и това беше смешно, също както и стрелянето по хиена — което пък беше най-смешното. Той винаги се смееше, когато ударената птица тупваше на земята, а не улучех ли — избухваше в неудържим смях и клатеше глава.
— Питай го на какво толкова се смее — обърнах се аз веднъж към Батето.
— На бвана — бе казал М’Кола, като се тресеше от смях — и на птиците.
— Според него ти си много смешен — бе обяснил Батето.
— Добре, смешен съм. А той да върви по дяволите.
— Според него си много смешен — бе повторил Батето. — Мемсахиб и аз например никога не бихме ти се смели.
— Тогава стреляй ти.
— Не, признатият птичар си ти.
— Самопризнатият — бе казала жена ми.
И тъй, ловът на птици се бе превърнал в превъзходна шега. Улучех ли, М’Кола се смееше на птиците, клатеше глава, кискаше се и въртеше ръце, за да покаже как птицата се е премятала във въздуха. Не ударен ли, за посмешище ставах аз, той ме гледаше и се тресеше от смях. По-смешни бяха само хиените.
Смешно зрелище беше за него хиената, която посред бял ден се носи в скоклив бяг по равнината и безсрамно влачи натежалия си корем, а когато куршумът я застигне изотзад, прави отчаян скок и се премята. Смешна е хиената, която се спира край някое солено езерце, за да погледне назад от безопасно според нея разстояние, и застреляна в гърдите, се търкулва по гръб с издут корем и вирнала четирите си крка във въздуха. Нямаше нищо по-комично от хиената, която внезапно подава смрадливата си клиновидна муцуна между високите треви и ударена от десет крачки, се понася бясно в кръг, сякаш гони опашката си, след това кръгът се стеснява и на третата обиколка тя пада мъртва.
Смешно му беше на М’Кола да види хиена, застреляна отблизо. Доставяше му удоволствие веселото плясване на куршума и тревожната изненада, с която хиената усещаше смъртта в себе си. Още по-смешно му беше да види хиена, застреляна отдалеч, да я види как се обръща в равнината, над която е припаднала знойна мараня, и като ужилена се понася в безумен кръг, сякаш в надпревара с мъничката никелирана смърт, проникнала в нея. Но най-голямата смешка — и в такива моменти М’Кола размахваше ръце, заливаше се от смях и тръскаше глава, вече засрамен от поведението на хиената, — класическият случай беше, когато, ударена в слабините, хиената започва лудешки да кръжи, да впива зъби в корема си и да дърпа, да дърпа, докато червата й изскочат навън, а после спира на място, започва да се рови в тях и лакомо да ги яде.
„Fisi“ — казваше в такива случаи М’Кола, потресен и едновременно възхитен от това, че на света може да съществува такова гадно животно. Fisi, хиената хермафродит, която се храни с трупове и е готова да се самоизяде, ходи по стъпките на търсещите място за раждане антилопи, прегризва сухожилията на задните крака на животните, дебне да захапе лицето на заспал човек, вие плачливо, преследва като сянка от бивак на бивак пътуващите, противна, воняща твар с челюсти, по-силни от лъвските, тя подскача тромаво с увисналия си корем по кафеникавата савана, извръща назад наглата си като на куче помияр муцуна, после изстрел от малката манлихера — и започва отвратително кръжене! „Fisi — смее се М’Кола, засрамен заради хиената, и клати голямата си черна глава. — Fisi. Сама себе си яде. Fisi.“
Хиената беше гнусна шега, а стрелбата по птици — безобидна шега. Моето уиски беше безобидна шега с безброй разновидности. За някои от тях ще разкажа по-нататък. Мохамеданството и религията изобщо бяха шега. Шега бяха всички вярващи. Другият следотърсач, Чаро, беше нисък, много сериозен и крайно религиозен. По рамазан той тримиреше до залез слънце и не преглъщаше дори слюнката си, а когато слънцето наближаваше заник, започваше да нервничи. Чаро носеше със себе си бутилка отвара от някакви билки, въртеше я в ръце и току поглеждаше към слънцето, а М’Кола го наблюдаваше скришом и се преструваше, че не забелязва — над такива неща той не си позволяваше да се надсмива открито, но гледаше на тях с чувство на превъзходство и се учудваше на човешката глупост. Мохамеданството беше много на мода и всички по-издигнати туземци, които ни придружаваха, бяха мохамедани. Мохамеданството създаваше обществено положение, беше модерно, даваше на човека вяра в нещо и го издигаше над околните, а заради това си струваше веднъж в годината да погладуваш; то създаваше и известен ритуал при яденето — нещо, което аз разбирах, но М’Кола нито искаше, нито можеше да проумее, и той наблюдаваше Чаро с онова каменно изражение, което винаги се изписваше на лицето му, щом влезеше в досег с непонятни за него неща. Преизпълнен с благочестие, Чаро умираше от жажда, а слънцето залязваше много бавно. Погледнах червения диск над дърветата, побутнах Чаро с лакът и той се усмихна. М’Кола тържествено ми подаде бутилката с вода. Поклатих глава отрицателно, а Чаро пак се усмихна. М’Кола запази каменната си маска. Накрая слънцето залезе, Чаро жадно надигна бутилката и адамовата му ябълка лакомо заподскача нагоре-надолу, а М’Кола го изгледа и извърна глава.
В началото, преди да се сприятелим, М’Кола изпитваше недоверие към мен. Станеше ли нещо — налагаше каменната си маска. Тогава Чаро ми се нравеше много повече. Разбирахме се по въпроса за религията, той се възхищаваше при всеки мой сполучлив изстрел, стискаше ми ръката и ми се усмихваше винаги когато успеехме да убием някакъв по-едър дивеч. Това беше приятно и гъделичкаше самолюбието ми. М’Кола гледаше на всички мои първи успехи като на поредица от случайности. Те не значеха нищо за него. Истински ценни трофеи още нямахме и освен това той не беше мой следотърсач, а на мистър Джексън Филипс, който ми го беше заел. Аз нищо не значех за него. Нито ме обичаше, нито ме мразеше. Към Карл се отнасяше с учтиво презрение. Допадаше му само един човек и това беше „мама“, жена ми.

 

Вечерта, когато убихме първия лъв, се върнахме в лагера по тъмно. Всичко излезе объркано и не така, както си го бяхме представяли. Никой от нас не беше ходил по-рано на лов за лъвове, а денят преваляше и беше твърде късно за такъв лов, затова се уговорихме така: П. О. М. ще стреля първа, а после всеки има право да си опита късмета. Това беше разумно — слънцето клонеше вече към залез и ако лъвът се скриеше в гъсталака, щеше да се наложи да го търсим по тъмно и можеше да стане нещастие. Спомням си колко огромен ми се стори едроглавият жълт звяр сред нискораслите дръвчета, напомнящи по-скоро фиданки, и когато П. О. М. приклекна да стреля от коляно, ме засърбя езикът да й кажа да залегне, за да вземе по-сигурен прицел. После отекна резкият изстрел на късоцевата манлихера и лъвът побягна вляво, плещест, лекостъп като котарак. Аз го улучих със спрингфилда, той падна, преметна се, натиснах повторно спусъка — прибързано, — куршумът се заби в пръстта до него и вдигна облаче прах. Лъвът лежеше, проснат по корем, слънцето висеше над дръвчетата, тревата беше много зелена, а ние, черни и бели, въоръжени до зъби като хората на шерифа в каубойски филм, пристъпвахме предпазливо напред и се питахме дали лъвът е убит, или само зашеметен. М’Кола го замери с камък. Камъкът удари о хълбока и от звука, който издаде, разбрахме, че животното е мъртво. Бях сигурен, че П. О. М. го е улучила, но открихме само една рана в задната част на туловището, малко под гръбначния стълб — куршумът беше пронизал тялото надлъж и беше спрял под кожата отпред на гърдите. Напипваше се лесно. М’Кола сряза кожата и го извади: беше тежък куршум от моя спрингфилд, разкъсал по пътя си дробовете и сърцето на животното.
Бях толкова изненадан от това, че лъвът падна на мига, повален от изстрела, след като очаквахме да се хвърли отгоре ни, да проявим героизъм и да изживеем драматични моменти, че по-скоро се разочаровах, отколкото се зарадвах. Това беше първият ни лъв, още нищо не разбирахме от тая работа и се чувствувахме измамени — бяхме очаквали нещо по-друго. Чаро и М’Кола стиснаха ръката на П. О. М., след това Чаро се приближи и се ръкува с мен.
— Добър изстрел, бвана — каза той на суахили. — Piga m’uzuri.
— Ти стреля ли, Карл? — попитах аз.
— Не, тъкмо щях да стрелям, и ти ме изпревари.
— А ти, Бате?
— Не, нали щеше да чуеш. — Той дръпна затвора и извади двата големокалибрени патрона.
— Сигурна съм, че не го улучих — каза П. О. М.
— А аз бях сигурен, че го удари. Все още мисля, че ти го удари — настоявах аз.
— Мама го улучи — каза М’Кола.
— Къде? — попита Чаро.
— Улучи — повтори М’Кола. — Улучи.
— Накара го да се претърколи — обърна се Батето към мен. — Бога ми, преметна се като заек.
— Не можах да повярвам на очите си.
— Мама piga — каза М’Кола. — Piga simba.
Когато видяхме лагерния огън в тъмнината пред нас, М’Кола неочаквано започна напевна скоропоговорка на езика уакамба. Той я подемаше ритмично на висок глас и всеки път завършваше с думата „simba“. Някой от лагера нададе вик в отговор.
— Мама! — провикна се М’Кола. Последва нов поток от думи, а накрая пак: — Мама! Мама!
В тъмнината се приближиха всички носачи, готвачът, дерачът, слугите и водачът им.
— Мама! — крещеше М’Кола. — Мама piga simba.
Туземците затанцуваха, като отмерваха ритъма с пляскане на длани и надаваха дълбоки гърлени възгласи, които от време на време преминаваха в нещо като лъвски рев и звучаха приблизително така: „Хей ла мама! Хей ла мама! Хей ла мама!“
Като въртеше очи, дерачът вдигна П. О. М. във въздуха, снажният готвач и слугите я подхванаха, останалите се струпаха да помагат или поне да я докоснат и всички обиколиха огъня и с танцуване се отправиха към нашата палатка. „Хей ла мама! Ух! Ух! Ух! Хей ла мама! Ух! Ух! Ух!“ — пееха те и изпълняваха танца на лъва надавайки пресипнали звуци като астматична кашлица, напомнящи глух лъвски рев. В палатката туземците пуснаха П. О. М. на земята и един по един срамежливо й стиснаха ръката. Слугите казваха: „M’uzuri мемсахиб!“, а М’Кола и носачите: „M’uzuri мама!“, като влагаха много чувство в думата „мама“.
По-късно, когато вече седяхме с чаши в ръка на столове пред огъня, Батето се обърна към жена ми:
— Вие убихте лъва. Ако някой се осмели да каже нещо друго, М’Кола е готов да му извие врата.
— Чувствувам се така, сякаш наистина съм го убила аз — отвърна тя. — Добре, че не го убих аз. Не знам какво щях да правя. Нямаше да мога място да си намеря от гордост. Чудесно е да се чувствуваш герой.
— Милата добра мама! — каза Карл.
— Мисля, че наистина го уби ти — казах аз.
— О, да оставим това настрана! Стига ми просто да се смята, че аз съм го убила. Не съм свикнала да ме носят на ръце у нас, в Америка.
— Там хората не знаят как да се държат — обади се Батето, — ужасно невъзпитани са.
— Ние в Кий Уест например ще те носим — каза Карл. — Бедната добра мама!
— Да не говорим повече за това — предложи П. О. М. — Преливам от радост. Може би е редно да им дам по нещо?
— Те не го правят с такава цел — обясни Батето. — Но не е лошо да им се даде нещо да отпразнуват случая.
— О, иска ми се да дам на всички много пари — каза П. О. М. — Чудесно е да се чувствуваш герой.
— Милата добра мама! — промълвих аз. — Как го уби само!
— Не е вярно, недей ме заблуждава! Остави ме да се наслаждавам на победата си.
Така или иначе, М’Кола дълго време се отнасяше към мен сдържано. Докато не изтече разрешителното на П. О. М., тя бе негова любимка, а ние — фигуранти, които само й пречат да ловува. След като разрешителното й изтече, в неговите очи тя мина в запаса, а когато започнахме да преследваме куду и Батето оставаше в лагера и ни изпращаше сами със следотърсачите — Карл с Чаро и мен с М’Кола, дори Батето стана безинтересен в очите на М’Кола. Това, разбира се, беше само временно. Той си беше човек на Батето, а ние се издигахме или падахме в очите му в зависимост от ежедневните сполуки или несполуки; едва след дълги съвместни скитания чувствата му можаха да станат относително по-трайни. Във всеки случай в нашите отношения беше настъпила някаква промяна.

 

Втора част
Ловни спомени

Глава първа

Това се случи по времето, когато с нас беше Друпи и ние тръгнахме пеша на сафари за носорози в джунглата, след като бях лежал болен в Найроби. Друпи беше истински дивак, красавец, с очи, полузатворени от тежки клепки, с много плавни движения, отличен ловец и чудесен следотърсач. Давах му около тридесет и пет години. Носеше само парче плат, завързано през рамо, и един фес, подарен му от някой ловец. Не се разделяше с копието си. М’Кола носеше стара американска военна куртка с пясъчен цвят, с копчета и всичко останало, която първоначално бяхме донесли за Друпи, но все ставаше нещо и забравяхме да му я дадем. Батето на два пъти я беше изваждал и най-накрая М’Кола я поиска. Батето му я даде и оттогава М’Кола не се раздели с нея. Тази куртка, късите панталони, мръсната жокейка и войнишкият пуловер, който слагаше, когато си переше куртката, бяха единствените дрехи на стария М’Кола, преди да му дам ловджийското си яке. На краката си носеше сандали с подметки от стара автомобилна гума. Имаше източени стройни нозе с хубаво оформени глезени като на Бейб Рут* и аз си спомням как се изненадах, когато за първи път го видях без куртка и забелязах колко е грохнал в горната част на тялото. Напомни ми фотографии на Джефрис и Шарки, позирали пред фоторепортерите тридесет години след слизането от ринга, със старчески бицепси и увиснали гръдни мускули.
[* Американски бейзболен играч. — Б.пр.]
— На колко години е М’Кола? — попитах Батето.
— Сигурно над петдесет — отвърна той. — Има големи синове, живеят в туземния резерват.
— Бива ли ги?
— Непрокопсаници. И не го слушат. Опитвахме единия му син като носач, но нищо не излезе.
М’Кола не завиждаше на Друпи. Просто знаеше, че Друпи е по-добър от него — по-добър ловец, по-ловък следотърсач. В него имаше вродено изящество и всяка работа вършеше красиво. М’Кола се възхищаваше от Друпи не по-малко от нас и когато бяхме на лов, съзнаваше, че носи куртката на Друпи, че е бил носач преди да стане следотърсач, преобразяваше се и забравяше, че също е ловец с опит — в такива случаи той и аз ловувахме заедно, а Друпи командуваше парада.
Ловът беше излязъл успешен. След като се устроихме на лагер в ония места, още същия следобед извървяхме пет-шест километра по утъпканата пътека, оставена от носорозите, която се нижеше по тревистите хълмове, покрити с равномерно пръснати като в овощна градина дървета, сякаш беше прокарана от пътен инженер. Пътеката беше дълбока около стъпка, добре вкопана в земята. Изоставихме я там, където тя тръгваше надолу, към дерето, и приличаше на пресъхнал напоителен канал, изкачихме запотени малкия стръмен скат отдясно и приседнахме с гръб към склона да разгледаме местността. Хълмистото подножие на планината беше зелено, приятно, насечено от няколко дерета, които се губеха в гъстораслата гора по склона. Пролази от гората се спускаха надолу и обхващаха част от възвишенията — тъкмо там, в края на гората, очаквахме да се появи някой носорог. Отвърнеш ли глава от гората и планинското подножие, погледът се плъзва по дерета и хълмове чак до полето, където вълнистият терен става плосък като тепсия, тревата — кафява, обжарена от слънцето, а отвъд една източена равнина се червенее Долината на големия разлом и блести езерото Маняра.
Изтегнахме се на склона и внимателно наблюдавахме няма ли да се зададе някой носорог. Друпи бе приклекнал на отвъдния скат и се взираше напрегнато, а М’Кола седеше под нас. Лъхаше прохладен източен ветрец и тревата по склоновете се вълнуваше като море. В небето се носеха големи бели облаци, а високите дървета по планинския склон растяха толкова нагъсто и бяха така сплетени, все едно, че можеш да вървиш върху плътния им листак. Отвъд планината имаше падина, след нея в далечината се синееше друг вълнист хребет.
До пет часа не се появи нищо. Бях свалил бинокъла, когато по едно време забелязах, че нещо се движи по края на една от долчинките към горския склон. Погледнах през бинокъла и видях, че е носорог — очертан съвсем ясно в далечината и обагрен в червено от слънцето, той пристъпваше по склона чевръсто като едър бръмбар. Още три носорога излязоха от гората. Виждаха се само силуетите им, защото бяха на сянка. Два от тях, малки като буболечки в далечината, се биеха, блъскайки се с глави пред един сплетен храст, а ние ги гледахме, докато мръкна. Беше твърде тъмно и нямаше време да се спуснем по хълма, да прекосим дерето и да стигнем до тясната ивица на планинския склон, за да стреляме, затова поехме обратно към лагера. Заслизахме в тъмнината, като забивахме токовете на ботушите си косо по склона. След малко усетихме под краката си пътеката, проправена от животните, продължихме по утъпканата следа, която лъкатушеше между тъмнеещите хълмове, и накрая видяхме огъня да блещука между дърветата.
Нощувахме неспокойно, защото бяхме забелязали носорозите, а на другия ден призори, докато закусвахме преди тръгване, Друпи дойде да съобщи, че видял стадо диви биволи да пасат край гората на около три километра от лагера. Забързахме натам в ранното утро с разтуптени от вълнение сърца, запазили още вкуса на кафе и пушена риба в устата. Туземецът, когото Друпи беше оставил да ги наблюдава, ни обясни, че животните прекосили едно дълбоко дере и се скрили в отвъдната гора. Стадото било от десетина-дванадесет бивола, между които два много едри. Проследихме ги, като пристъпяхме тихо по пътеката, проправена от дивите животни, и отмествахме лианите настрана. Забелязахме следи от копита и пресен тор на няколко места, но при все че навлязохме навътре, където гората беше твърде гъста, за да се стреля, и описахме широк полукръг, нито ги видяхме, нито ги чухме. По едно време чухме крясък на кърлежояди и ги зърнахме да летят, но това беше всичко. В гората имаше много дири от носорози и купчинки сламест тор, но не успяхме да видим нищо друго освен зеленикавите диви гълъби и няколко маймуни. Когато излязохме на открито, бяхме мокри до пояс от росата, а слънцето се беше издигнало вече доста високо. Още не беше духнал вятър, денят беше много горещ и ние знаехме, че носорозите и биволите са навлезли навътре в гъсталака, за да се скрият от жегата.
Другите поеха обратно към лагера заедно с Батето и М’Кола. Останали бяхме без месо и на мен ми се искаше на връщане да обходим местността с Друпи, за да се опитаме да убием нещо за ядене. След прекараната дизентерия чувствувах, че силите ми се възвръщат, и за мен беше удоволствие да вървя по меко нагънатата местност, просто да вървя и да знам, че мога да ловувам, без да съм сигурен какво ще изскочи и с какъв дивеч ще се върнем. Освен това Друпи ми се нравеше и ми беше приятно да го гледам как върви. Той пристъпваше свободно, с леко пружиниране на пръсти, и ми беше приятно да го наблюдавам, да усещам тревата под меките подметки на ботушите си и тежестта на карабината, която бях прихванал за края на цевта, с приклад, опрян на рамо, да усещам слънцето, което вече жареше достатъчно силно, за да те накара да се изпотиш, и сушеше росата по тревата, да вървя из тия места, които напомняха изоставена овощна градина в Нова Англия, и да чувствувам полъха на надигащия се вятър. Знаех, че отново мога да стрелям добре, и ми се искаше да демонстрирам умението си пред Друпи.
От превала забелязахме двойка конгони*, които се жълтееха в подножието на хълма на около километър и нещо, и аз направих знак на Друпи да ги проследим. Тръгнахме надолу и в едно голо дере вдигнахме три речни антилопи — един мъжкар и две женски. Знаех, че месото на тези животни не е добро за ядене, а за ловен трофей имах глава на речна антилопа с рога, по-хубави от рогата на мъжкаря пред нас. Взех го на мушка, както се носеше по склона, но отново се сетих за безвкусното месо и за по-хубавите рога на моя трофей и не стрелях.
[* Вид антилопа. — Б.пр.]
— Не стреля kuro? — запита Друпи. — Doumi sana. Добър мъжкар.
Постарах се да му обясня, че имам глава с по-хубави рога и че месото не струва.
Той се ухили.
— Piga kongoni m’uzuri.
Piga беше изразителна дума. Звучеше точно като заповед за стрелба или като съобщение за сполучлив изстрел. M’uzuri, което означава добро, хубаво, по-добро, дълго време ми напомняше за щата Мисури и както си вървях, съставях изречения на суахили с Арканзас или Мисури. Но след като свикнах с тази дума, тя вече ми звучеше естествено, не като дума, която трябва да се пише с курсив, а като всяка друга дума, и не виждах нищо странно в нея, както не виждах нищо странно в белезите по тялото, означаващи принадлежност към дадено племе, или в това, че мъжете са въоръжени с копия. Приемах племенните белези и татуировките като естествени и хубави украшения и дори съжалявах, че сам нямам такива отличителни белези. Белезите по моето тяло бяха случайно придобити, неправилни или зле разположени, а някои от тях представляваха просто подутини. Такъв един белег имах на челото си, хората често го вземаха за отток и ме питаха къде съм си ударил главата, а Друпи имаше красиви белези под скулите — симетрично разположени, внушаващи почит резки на гърдите и по корема. Тъкмо си мислех, че имам само един хубав белег — нещо като релеф на коледна елха, но за съжаление на дясното ходило, така че само ми протриваше чорапа, — когато пред нас изведнъж изскочиха два камъшара*. Те закривуличиха между дърветата, спряха се на петдесетина метра, стройният, грациозен мъжкар се извърна назад и аз го ударих високо, малко под плешката. Той подскочи и се стрелна в гората.
[* Антилопа с дребен ръст и широки копита, обитаваща блатисти местности. — Б.пр.]
— Piga — усмихна се Друпи. И двамата бяхме чули изплющяването на куршума.
— Kufa — уверих го аз. — Убих го.
Когато обаче приближихме, сърцето на животното все още биеше силно, макар че то лежеше като мъртво, проснато по хълбок. Друпи нямаше ловен нож, а аз носех само джобното си ножче. Напипах с пръсти сърцето до плешката и го усетих как бие под козината. Забих ножа, но острието му беше късо и не стигна до сърцето. С пръсти върху дръжката на ножа, усещах сърцето — топло и еластично — и чувствувах как острието се плъзга, без да го прониже. Завъртях острието, налучках главната артерия, прерязах я и топлата кръв обля пръстите ми. След като кръвта изтече, разпорих животното с малкото си ножче и за да покажа умението си пред Друпи, ловко го изкормих, извадих черния дроб, отстраних жлъчката и положих дроба и бъбреците на една тревиста бабунка.
Друпи поиска ножчето. Сега беше негов ред да ми покаже нещо. Той сръчно разпори търбуха, обърна го наопаки, изтръска погълнатата от животното трева на земята, пъхна черния дроб и бъбреците вътре, отряза една жилава вейка от дървото, под което лежеше антилопата, и с нея приши шкембето така, че то образува торба, в която да носим останалите деликатеси. След това отряза една тояга, наниза търбуха на върха й и я нарами като скитника с бохчичката, окачена на тояга, познат ни от детството, по рекламните картинки за мазолек, марка „Блу Джей“. Това беше хубав номер и аз си представих как някои път ще го демонстрирам на Джон Стейб в Уайоминг, как той ще се усмихне с характерната усмивка на глухия (чуехме ли елен да мучи, замеряхме Стейб с камъчета, за да спре) и как ще каже: „Ама че хитра работа, а, Ърнест!“
Друпи ми подаде тоягата, след това свали парчето плат, което беше единствената му дреха, положи антилопата в него като в люлка и я метна на гръб. Исках да му помогна и със знаци му предложих да отрежем един прът, да провесим антилопата по средата и така да я нарамим двамата, но той настояваше да я носи сам. И тъй, поехме към лагера, аз с шкембето-торба на рамо и с провесена карабина, а Друпи — с антилопата на гръб, плувнал в пот, олюляващ се под тежкия товар, но без да забавя крачка. Успях да го накарам да окачи животното на едно дърво и му обясних да чака, докато стигна до лагера и изпратя носачите. Но когато Друпи разбра каква е работата — че искам да го оставя, а не просто да му дам възможност да отдъхне, — той отново метна товара на гръб и така пристигнахме в лагера, където туземците около огъня избухнаха в смях при вида на торбестото шкембе, окачено на нарамената тояга.
Ето какъв лов ми беше по сърце! Никакво возене в кола и не в равнина, а в пресечена местност. Друго не ми трябваше. След прекараната тежка болест сега изпитвах приятното усещане, че от ден на ден укрепвам. Бях под нормалното си тегло и така се бях настървил за месо, че ядях до пукване, но не ми ставаше тежко. Ежедневното потене ме освобождаваше от течностите и алкохола, погълнати вечер край огъня, а често през горещите часове на деня лежах и четях на сянка, облъхван от вятъра, щастлив, че съм освободен от задължението да пиша и че в четири часа отново тръгваме на лов. Едно писмо дори не написах. Единственият човек — без да броим децата, на когото държах, беше с мен и не изпитвах желание да споделям тези мигове с някой, който е далеч; исках само да им се наслаждавам и да усещам здравословна умора. Знаех, че стрелям добре, и бях изпълнен с онова доволство и самоувереност, които е много по-приятно сам да изпитваш, отколкото друг да ти ги описва.
Този ден тръгнахме по-рано — в три, — за да стигнем на хълма към четири часа, но едва към пет видяхме първия носорог, който се зададе в свински тръс откъм гребена на хълма и изчезна в гората почти на същото място, където предишната вечер бяхме видели двата носорога да се бият. Спуснахме се по склона, прекосихме гъсто обраслата урва и поехме по стръмния скат към жълтата акация, която ни служеше за ориентир — там носорогът се бе скрил в гората.
Изкачвайки ветровития склон, без да губя от очи акацията, аз гледах да вървя бавно и затиснах с шапката една носна кърпа на челото си, за да не капе пот по очилата ми. Знаех, че всеки миг може да се наложи да стрелям, и се придвижвах бавно, за да не се запъхтявам. На лов за едър дивеч, щом си добър стрелец, имаш чист обстрел пред себе си и знаеш къде да се мериш, няма опасност да пропуснеш, освен ако си запъхтян от тичане и катерене, ако очилата ти са се замъглили, ако ги счупиш или пък нямаш кърпичка или хартия да ги изтриеш. Най-много ядове ми създаваха очилата, затова носех по четири носни кърпи, които прехвърлях от левия в десния джоб, щом се навлажняваха от пот.
Приближихме се към жълтата акация внимателно като ловци, които пристъпят към ято пъдпъдъци, след като кучето е направило стойка. Носорога обаче го нямаше. Обходихме края на гората, видяхме много дири и пресни следи от носорози, но нашия го нямаше. Слънцето залязваше, ставаше вече тъмно за стрелба, а ние продължавахме да бродим по гористия склон с надежда да видим някой носорог из полянките между дърветата. Когато притъмня още повече и стана почти невъзможно да се стреля, Друпи внезапно се спря и приклекна. Снишил глава, той ни даде знак да се придвижим напред. Допълзяхме до него и видяхме два носорога — единия едър, другия по-дребен, — нагазили до корем в треволяка отвъд долчинката.
— Женска с малко — прошепна Батето. — Не стреляй. Чакай да й видя рога. — И той взе бинокъла от М’Кола.
— Могат ли да ни забележат? — запита П. О. М.
— Не.
— На какво разстояние са?
— Около петстотин метра.
— Ау, колко е голям! — удивих се аз.
— Да, голям е — съгласи се Батето, радостно възбуден при вида на едрия дивеч. — Интересно, къде ли се е дянал мъжкият? Доста се стъмни, можем да стреляме само ако изскочи под носа ни.
Носорозите се бяха извърнали заднишком към нас и пасяха. При тези животни бавни движения няма — или стоят на място, или щукват напред.
— Защо са такива червеникави? — запита П. О. М.
— Защото са се валяли в калта — обясни Батето. — Да не се бавим, че още малко, и съвсем ще се стъмни.
Слънцето се беше скрило, когато излязохме от гората и видяхме отново насрещния хълм, от който бяхме наблюдавали носорозите с бинокъла. Вместо да се върнем по обратния път — да се спуснем надолу, да прекосим оврага и да минем оттам, откъдето бяхме дошли, — дойде ни глупавото хрумване да тръгнем напряко по планинския склон в права линия към лагера. Оказа се, че трябва да се спускаме по стръмни урви, които отдалеч приличаха на обикновени гористи склонове, да се свличаме по сипеи, хващайки се за лианите, да се препъваме, да се катерим, отново да се смъкваме надолу и надолу, след това да се катерим нагоре с невероятни усилия по стръмнината. Гората беше пълна с нощни шумове, чухме ръмженето на един леопард, излязъл на лов за павиани, а аз треперех при мисълта за змии и със страх се докосвах до всеки подозрителен корен или клон в тъмнината.
Спускане и катерене по урвите на четири крака, пак спускане и пак катерене и ето, огрени вече от луната, стъпка по стъпка, стъпка след стъпка с тежките оръжия на гръб, пълзим едва-едва, изкачваме уморени до смърт главоломния планински скат и в индийска нишка излизаме на хребета, където е лесно, и пред нас се стеле окъпаната в лунна светлина долина, после ново изкачване, пак спускане и пак изкачване, след това напряко през вълнистите възвишения, докато най-после изнемощели виждаме да блещукат пред нас лагерните огньове.
И ето ме, седнал край огъня, увит като денк, защото вечер е хладно, пия уиски със сода в очакване да ми съобщят, че брезентовата вана е пълна до четвъртина с гореща вода.
— Къпе, бвана.
— Дяволска работа! Никога вече няма да ходя на лов за диви кози — казах аз.
— Аз изобщо не мога — отзова се П. О. М. — Вие ме накарахте.
— Катериш се по-добре от всички нас.
— Как мислиш, Бате, ще можем ли един ден пак да гоним диви кози из планините?
— Не знам — отговори Батето. — Струва ми се, че работата е да си във форма.
— Лошото е, че се возим на тия идиотски коли, това ни размеква.
— Ако всяка вечер ни се случва по един такъв преход, след три дни изобщо няма да ни прави впечатление.
— Това е вярно. Но дори и цяла година да правим такива преходи вечер, пак ще се плаша от змии.
— С време ще свикнеш.
— Никога. Хвърлят ме в ужас. Помниш ли, когато беше зад дървото и аз, без да искам, докоснах ръката ти?
— И още как — отвърна Батето. — Подскочи като ужилен. Наистина ли толкова се боиш от тях, или само така си приказваш?
— Изпадам в ужас. Такъв съм си открай време.
— Какво ви става на вас двамата? — намеси се жена ми. — Тази вечер още не сте започнали със спомените от войната.
— Изморени сме, затова. Кажи, Бате, воюва ли?
— Не е за мен работа. Къде изчезна това момче с уискито? — И за да ни разсмее, подвикна с тънък фалцет: — Кейти! Хей, Кейти!
— Къпе, бвана? — обади се Моло боязливо, но настоятелно.
— Уморен съм.
— Къпе, мемсахиб? — каза с надежда Моло.
— Да, отивам — каза П. О. М. — А вие двамата не се запивайте много. Гладна съм.
— Къпе! — строго каза Кейти на Батето.
— Върви ти да се къпеш — възнегодува той. — Стига си ме командувал.
Кейти се обърна и се отдалечи, а на осветеното му от огъня лице се мярна усмивка.
— Добре де, добре — каза примирително Батето. — Ще пиеш ли още едно? — обърна се той към мен.
— Само по едно, а после „къпе“ — отвърнах аз.
— Къпе, бвана М’Кумба — каза Моло.
П. О. М. се приближи към огъня със синия си халат и москитовите ботуши.
— Хайде вървете! — подкани ни тя. — А като се изкъпете, може да пиете още по едно. Водата е топла, приятна и мътна.
— Командуват ни — каза Батето.
— Помниш ли, когато бяхме на лов за диви кози, как вятърът ти духна шапката и тя за малко не се надяна на козела? — попитах жена си, тъй като под въздействието на уискито мисълта ми се понесе към Уайоминг.
— Хайде „къпе“ — подкани ме тя. — А аз ще ти налея една чашка.
На другата сутрин станахме преди разсъмване, закусихме и забродихме из дълбоките долини, където Друпи беше забелязал диви биволи преди изгрев слънце. Но не можахме да ги открием. След дълго търсене се върнахме в лагера и решихме да изпратим камионите за носачи и после да тръгнем пешком на сафари към един планински поток — надявахме се, че в горната си част не е пресъхнал и ще намерим вода. Това беше недалеч от мястото, където предишната нощ бяхме забелязали носорозите. Искахме да се разположим там на лагер, защото щяхме да бъдем много по-близо до планината и можехме да обходим цялата местност край гората.
Камионите трябваше да докарат и Карл, който беше останал в стария лагер на лов за куду, но, изглежда, се беше отчаял или уморил, а може би и едното, и другото. Мислехме на следващия ден да го изпратим към Долината на големия разлом, за да убие дивеч за месо или да си опита късмета с антилопите орикс. Ако се натъкнехме на следи от по-едър носорог, щяхме да пратим да го повикат. Нуждаехме се от месо, но решихме да не стреляме, освен при среща с носорог. Тези животни се оказаха много плашливи, а още от Уайоминг знаех как след един-два изстрела плашливият дивеч побягва от удобната за лов местност, била тя долина или низ от хълмове. Взехме това решение, след като Батето се посъветва с Друпи, и изпратихме Дан с камионите да наеме носачи.
Привечер камионите се върнаха с Карл, неговата ловна група и четиридесет мбулуси — снажни диваци, предвождани от своя старейшина, който си придаваше важност и единствен между тях имаше къси панталони. Карл изглеждаше отслабнал и побледнял, а в очите му се четеше умора, едва ли не отчаяние. Беше прекарал там цели осем дни, кръстосвайки упорито хълмовете да търси антилопи, без да има с кого да размени думица на английски, и през цялото това време зърнал само две женски и вдигнал един мъжкар на повече от изстрел разстояние. Неговите водачи твърдяха, че видели още един мъжкар, но Карл решил, че е антилопа конгони — или някой от водачите казал, че е конгони, — но във всеки случай не стрелял. Беше в лошо настроение, а и хората от групата бяха провесили носове.
— Не видях да има рога. Не ми се вярва да е бил мъжкар — твърдеше Карл. Антилопите куду му бяха станали болното място и ние побързахме да променим темата.
— Там, в долината, ще убие някоя антилопа орикс и ще се успокои — каза Батето. — Изнервил се е.
Карл одобри нашия план да се прехвърлим на ново място, а той се отправи към Долината, за да ни снабди с месо.
— Както кажете. Съгласен съм на всичко — беше неговият отговор.
— Ще може да постреля и ще се успокои — реши Батето.
— Ние ще убием носорог. После — и ти. На когото му провърви пръв, тръгва към долината за орикс. Но утре, като търсиш дивеч за месо, сигурно ще се натъкнеш на орикс.
— Както кажете — отвърна Карл.
Осемте дни, прекарани в безплодно катерене по хълмовете под слънчевия пек, не излизаха от ума му. Беше тръгвал преди изгрев слънце, връщал се беше по мрак, преследвайки животно, чието име на суахили не можеше да се запомни, съпровождан от следотърсачи, които не му вдъхваха доверие, хранил се беше сам, без да има с кого да си поговори — жена му, която не беше виждал от три месеца, беше на петнадесет хиляди километра от него, — налегнат от мисли какво ли прави кучето му, какво ли става с работата му, след това беше пращал по дяволите и кучето, и работата — разтревожен само дали няма да пропусне, когато му се открие възможност да стреля, самоуспокояващ се, че няма да пропусне, защото в критичния момент човек никога не пропуска, в това беше сигурен, това беше принцип, опорна точка на вярата му, но все пак разяждан от съмнение какво ще стане, ако пропусне, а освен това защо не получава писма, защо водачът беше казал „конгони“, а не „куду“, така беше казал, именно така, сигурен беше, но всичко това той премълча и промълви само „както кажете“ с малко отчаян тон.
— Хайде, не унивай, обеснико! — опитах се да го ободря аз.
— Не унивам. Какви ги измисляш?
— Пийни малко уиски.
— Не искам уиски. Искам куду.
По-късно Батето отбеляза:
— Струва ми се, че ще се чувствува по-добре сам. Има ли други около него, притеснява се и се смущава. Ще се оправи. Той е добро момче.
— Карл има нужда някой да му казва точно какво да прави, но да не го притеснява, защото тогава се изнервя — казах аз. — За него е истинско мъчение да стреля пред толкова хора. Не е фукльо като мен.
— Ами нали повали леопарда с чудесен изстрел — каза Батето.
— Два бяха — поправих го аз. — Втория път умери не по-зле. Стреля дяволски точно. Ако се състезаваме на стрелбище, всички ни ще удари в земята. Но когато е на лов, нервничи, а аз го притеснявам, защото съм припрян.
— Ти понякога никак не го щадиш — замисли се Батето.
— О, той ме знае какъв съм. Знае, че го обичам. Не се обижда.
— Все пак мисля, че като остане сам, ще се успокои. Ще си възвърне самочувствието. А вярно око не му липсва.
— От всички нас той уби най-хубавия бивол, най-хубавата речна антилопа и най-хубавия лъв — казах аз. — Не виждам от какво може да се оплаче.
— Мемсахиб уби най-хубавия лъв, приятелю. По този въпрос няма място за спор.
— Добре, така да е. Но той също уби чудесен лъв и едър леопард. Всичките му трофеи са хубави. А време — още много. Няма от какво да се оплаква. За какъв дявол е увесил нос?
— Утре ще тръгнем рано, за да стигнем, преди да е станало много горещо за нашата малка мемсахиб.
— Тя е по-бодра от всички.
— Чудесна е. Пъргава като териер.
Следобеда обходихме хълмовете и огледахме цялата местност с бинокъл, но не забелязахме нищо. След вечеря се прибрахме в палатката. П. О. М. се възмути, когато разбра, че я сравняват с териер. Ако трябвало да я сравняват с куче — нещо, което не й харесвало особено, — би предпочела дългокрака изящна породиста хрътка. Смелостта й беше тъй естествена, че представляваше нормалното й състояние, тя изобщо не се замисляше за опасностите, освен това нашата безопасност беше грижа на Батето, а тя го боготвореше и му имаше абсолютно доверие. Батето беше нейният идеал за мъж — смел, деликатен, с чувство за хумор, владеещ нервите си, човек, който е толерантен и влиза в положението на другите, никога не се хвали, никога не се оплаква освен на шега, интелигентен, пие малко повече, отколкото трябва, както се полага на един истински мъж, и поне в нейните очи — много хубав.
— Нали е хубав Батето?
— Не — възразих аз. — Хубав е Друпи.
— Друпи е красавец. А Батето е хубав, не мислиш ли?
— Не, ни най-малко. Харесва ми, рядко ми се е случвало да срещна мъж, който така да ми харесва, но за хубав и дума да не става.
— За мен той е хубав. Разбираш какво искам да кажа, нали?
— Бъди спокойна, и аз го харесвам проклетника.
— Но не го намираш хубав.
— Не… — След малко добавих: — Кажи, кой според теб е хубав?
— Белмонте* и Батето. И ти.
[* Испански тореадор. — Б.пр.]
— Само защото съм ти мъж, нали? — възразих аз. — Кажи една красива жена.
— Грета Гарбо.
— Вече не е. Виж Джози — да. Марго — също.
— Вярно е, че са красиви. А аз не съм — знам си го. По-добре да говорим за мистър Дж. Ф. Защо го наричаш Батето? Не ми харесва това, не е изискано.
— Съберем ли се двамата с него, преставаме да бъдем изискани.
— Да, но аз съм изискана с него. Той е чудесен, нали?
— Да, и не изпада в положението да чете книги, написани от жена, на която си помагал да ги издаде, а вътре тя да те описва като страхливец.*
[* Хемингуей намеква за Гъртруд Стайн и нейната книга „Автобиографията на Алис Б. Токлас“. — Б.р.]
— Това е само от злоба и завист. Не биваше да й помагаш. Има хора, които никога не прощават такива неща.
— Все пак жалко е. Такъв талант, а да избие само в злоба, самомнение и глупости. Наистина е жалко. Трябваше да се запознаеш с нея по-рано, преди да изкукурига. Смешното е, че изобщо не можеше да пише диалог. Излизаше нещо ужасно. Научи се да пише диалог от моите разкази, взе от тях разни работи и ги използува в книгата си. Преди не умееше да пише така. Не можа да ми прости, че е научила нещо от мен, затова реши да ми стане враг. Плитки хитрини всъщност. Но преди да стане амбициозна, беше мила, честна дума! Тогава би ти харесала.
— Съмнявам се — каза П. О. М. — А ние си прекарваме хубаво, нали? Без всичките тези хора.
— Дяволски хубаво. Не си спомням да съм прекарвал някога така добре.
— Но кажи, не е ли чудесен мистър Джексън?
— Да, чудесен е.
— Толкова си мил, че се съгласяваш с мен. Бедният Карл!
— Защо бедният?
— Защото е без жена си.
— Бедният Карл — съгласих се аз.

 

Глава втора

Сутринта отново тръгнахме на път — ние напред, носачите след нас, — заизкачвахме се и заслизахме направо през хълмовете, прекосихме една дълбока гориста долина, след това поехме пак нагоре по полегат склон, обрасъл с труднопроходима висока трева, после пак ту нагоре, ту надолу, като си отдъхвахме от време на време под сянката на някое дърво, и пак напред под жаркото слънце, едва пробивайки си път през избуялите треви. Облени в пот, вървяхме един след друг — Друпи и М’Кола с тежките си пушки, с походни торби, манерки и фотоапарати, Батето и аз, нарамили обикновените карабини, а най-отзад мемсахиб, която се опитваше да подражава на походката на Друпи, накривила тропическия си шлем на една страна и доволна, че е с нас и ботушите й са удобни. Стигнахме до акациевата горичка над дерето, което прорязваше планинския склон и се спускаше до една рекичка, опряхме карабините на дънерите на дърветата и се изтегнахме под дебелата сянка. П. О. М. извади книгите от походната торба и двамата с Батето зачетоха, а аз тръгнах надолу по дерето към планинския поток и открих пресни лъвски следи и множество дири от носорози, които си бяха проправяли тунели във високата над човешки бой трева. Беше много горещо. С мъка изкатерих обратно сипестото дере, облегнах се удобно на един дънер и зачетох „Севастополски разкази“ на Лев Толстой. От книгата лъхаше младежка жизненост, в нея имаше много хубаво описание на боя, когато французите превземат редута, и аз се замислих за Толстой и за това какво голямо предимство е за един писател да е бил на война. Войната е една от най-важните теми и безспорно най-трудната, ако искаш да пишеш правдиво. Писателите, които не са били на война, винаги таят известна завист към ония, които са били, опитват се да омаловажат военната тематика, наричат я ненормална, нездрава, защото са пропуснали да видят нещо, което е незаменимо за един писател. От града Севастопол се сетих за парижкия булевард „Севастопол“, спомних си как се прибирах вкъщи под дъжда с велосипед от Страсбур, колко хлъзгави бяха трамвайните релси, как карах по лъскавия асфалт и паваж и си пробивах път през градското движение, как за малко не наехме квартира съвсем близо до булевард „Тампл“ — спомних си как изглеждаше апартаментът, как беше подреден, какви бяха тапетите — и как вместо него наехме горния етаж на къщата на улица „Нотр Дам де Шан“ в двора на дъскорезницата (свистенето на банцига, дъхът на стърготини, кестенът, разперил клони над покрива, и лудата на долния етаж), как цялата година ни гонеше безпаричие (разказите, върнати с обратна поща, пликовете, пуснати през процепа на вратата в дъскорезницата, бележките, с които редакциите ме уведомяваха, че разказите са отхвърлени, и никога не ги наричаха разкази, а скици, анекдоти и пр., отхвърляха ги и ние се хранехме с праз и пиехме „Каоре“*1, разредено с вода), колко хубави бяха водоскоците на площада при обсерваторията (искрящите струи се стичаха по конските гриви, по бронзовите гърди и рамене, зеленясали от водата) и как поставиха бюста на Флобер в Люксембургската градина край алеята, по която минавахме за по-пряко към улица „Суфло“ (Флобер, в когото вярвахме и когото обичахме безусловно — тежък, изваян от камък, както подобава на идол). Той не беше ходил на война, но беше видял революцията и комуната, а една революция е най-поучителното, което можеш да видиш, ако не станеш фанатик, поради това, че всички говорят на един и същ език. За писателя гражданската война е най-полезното, най-пълноценното преживяване. Стендал е видял война и Наполеон го е научил да пише (в ония години той е учил всички, но другите не са се поучили). Достоевски се е изградил благодарение на заточението си в Сибир. Писателите се изковават в несправедливост, тъй както се изковава меч. Замислих се дали, ако бяха изпратили Томас Улф*2 в Сибир или на островите Драй Тортугас, от него би излязло истински писател, дали това би го раздрусало достатъчно, за да се излекува от своето многословие и да си изгради чувство за мярка. Кой знае? Той беше меланхоличен като Карнера*3. Толстой е бил дребен на ръст. Джойс беше среден и със съсипано зрение. В оная нощ, когато се видяхме за последен път, той се беше напил и непрекъснато цитираше Едгар Кине*4: „Fraîche et rose comme au jour de la bataille.“*5 Думите не бяха точно такива, но нищо. И срещнеш ли го, той беше в състояние да продължи някой разговор, прекъснат преди три години. Приятно беше да срещнеш един голям писател съвременник.
[*1 Евтино червено вино от о. Корсика. — Б.пр.]
[*2 __Томас Улф__ (1900–1938) — американски писател, смятан за един от класиците на американския роман. — Б.пр.]
[*3 __Примо Карнера__ — световен шампион по бокс през 1933–1934 г. — Б.пр.]
[*4 __Едгар Кине__ (1803–1875) — френски историк, философ и моралист, също държавник. — Б.пр.]
[*5 Свеж и розов като в деня на битката (фр.). — Б.пр.]
А за мен важното беше да работя. Без много-много да ме е грижа какво ще излезе. Вече не приемах живота си особено сериозно, живота на другите — да, но не и моя. Те всички искаха нещо, което аз не исках и щях да получа, без да го искам, стига да работех. Да работиш — това е единственото, което винаги те кара да се чувствуваш добре, а аз живеех собствения си живот и исках да го изживея там, където ми е приятно, и тъй, както ми е приятно. Там, където го живеех сега, ми беше много приятно. Небето беше по-хубаво от италианското. Глупости! Най-хубаво е небето в Италия, в Испания, в Северен Мичиган наесен и в Карибско море, пак наесен. От африканското небе има и по-хубаво, но от африканската земя — няма.
Искам само едно — да се върна в Африка. Още не бяхме я напуснали, но събудех ли се нощем, лежах неподвижен, ослушвах се и вече ми беше мъчно за нея.
И сега, като се взирах през дърветата към падината и в небето над нея, където вятърът гонеше белите облаци, аз обичах Африка и бях така щастлив, както, след като си бил с жена, която наистина обичаш, усещаш празнота, но в същото време отново се изпълваш и нещата са такива, каквито са, и никога не можеш да обхванеш всичко и все пак имаш това, което го има, което в момента можеш да имаш. А ти искаш още и още, искаш да имаш, да бъдеш, да изживееш, да притежаваш сега и отново, и завинаги — онова нескончаемо завинаги, което свършва така внезапно, и тогава времето спира, спира така, че трябва да почакаш малко, за да го чуеш как подема своя ход, как го подема не изведнъж, а малко по малко. Но не си самотен, защото, ако наистина си обичал една жена щастливо, без да правиш от това трагедия, тя те обиква завинаги, където и да отиде след това, когото и да обича, и ще те обича още по-силно. Затова, ако си обичал така някоя жена или някоя земя, ти си щастливец, а по-късно и да умреш, няма значение. Сега, намирайки се в Африка, жадувах да я опозная още повече, да видя смяната на годишните времена, дъждовете, които те задържат на едно място, неудобствата — цена, която си готов да заплатиш, за да почувствуваш страната такава, каквато е, — да запомня названията на дърветата, на животните и птиците, дори и на най-малките, да науча езика й и дълго да бродя из нея. Цял живот съм обичал природата, тя винаги е по-добра от хората. И хора можех да обичам, но само неколцина едновременно.
П. О. М. спеше. Винаги беше хубава, когато спеше. Тя спеше спокойно, свита на кълбо като животинче, но без мъртвешки застиналото изражение на спящия Карл. Батето също спеше спокойно, но се чувствуваше, че на душата му й е тясно в тялото. Тялото му беше станало неуютно за него. Беше се изменило с годините, на места се беше обезформило, на други — отпуснато или загрубяло, беше загубило предишните линии, под очите му имаше торбички, но вътрешно си беше останал млад, строен, снажен и стегнат както в ония времена, когато беше преследвал лъвове в долината на Вами, и спящ, аз го виждах такъв, какъвто П. О. М. го виждаше винаги. Когато спеше, М’Кола беше само един обикновен спящ старец без минало, без нищо загадъчно. Друпи не спеше. Беше клекнал и гледаше кога ще се зададат носачите.
Забелязахме ги в далечината. Най-напред над високата трева се показаха само четвъртитите сандъци, после върволица глави. По едно време се скриха в падината и само едно острие на копие блестеше на слънцето. След това тръгнаха по възвишението и ние видяхме цялото шествие да се приближава към нас. Бяха се отклонили малко наляво и Друпи размаха ръце, за да ни забележат. Пристигнаха и започнаха да разполагат лагера. Батето ги предупреди да не вдигат много шум, ние седнахме под навеса на палатката, изтегнахме се удобно в столовете и побъбрихме. През нощта излязохме на лов, но не видяхме нищо. На сутринта пак тръгнахме и пак нищо, вечерта — същото. Беше много интересно, но резултат — никакъв. Духаше силен източен вятър, вериги от възвишения насичаха местността чак до гората и опитахме ли се да ги превалим, вятърът щеше да разнесе миризмата ни и животните да ни надушат. Залязващото слънце ни заслепяваше, а щом се скри зад тъмнеещите хълмове на запад, наоколо легнаха тежки сенки тъкмо в часа, когато носорозите обикновено излизат от гората, така че вечер беше безсмислено да ловуваме на запад, а по другите места не можахме да открием нищо. Носачите, които бяхме изпратили в лагера на Карл, се завърнаха с месо. Донесоха бутове от газели и антилопи гну, месото беше прашно, отгоре спечено на кора от слънцето. Те весело наклякаха около огньовете с парчета месо, набодени на шишове. Батето се чудеше къде са се дянали носорозите. Колкото повече дни ги търсехме, толкова по` ги нямаше, и ние се чудехме дали това е от пълнолунието (може би те излизаха на паша през нощта и се връщаха в гората преди зори), дали ни бяха надушили, дали не бяха дочули глъч от лагера, или пък просто бяха тъй плашливи, че се криеха вдън гората. Правех различни догадки, а Батето остроумно ме опровергаваше — понякога ме изслушваше от учтивост, а понякога с интерес, като например предположението за пълната луна.
Легнахме си рано, през нощта валя, но не истински дъжд, а просто ръсна от близката планина, сутринта станахме преди разсъмване, изкачихме се по стръмния склон на тревистия предел, който се извисяваше над лагера, спуснахме се по дерето към коритото на потока и изкачихме стръмния насрещен бряг, откъдето се разкриваше гледка към хълмистите склонове и гората. Над главите ни прелетя ято диви гъски. Вече се развиделяваше, но в сивата предутринна светлина краят на гората още не се виждаше през бинокъла. На три от околните хълмове дебнеха наши съгледвачи и ние изчаквахме да се просветли, за да видим дали ще ни дадат някакъв знак.
— Гледай го този обесник! — възкликна ненадейно Батето и извика на М’Кола да донесе пушките.
М’Кола заподскача надолу по склона, а на отвъдния бряг на ручея право срещу нас се носеше в тръс един носорог. Той ускори своя бяг и свърна рязко към водата. Беше кално-червеникав, рогът му се открояваше ясно и в бързия му стремителен бяг нямаше нищо тромаво. Бях силно развълнуван.
— Смята да прекоси рекичката — каза Батето. — Ще можеш ли да стреляш?
М’Кола бутна спрингфилда в ръката ми и аз издърпах затвора, за да се уверя, че магазинът е пълен. Носорогът се изгуби от поглед, но аз го следях по разклащането на високата трева.
— Как ти се струва разстоянието?
— Не повече от триста крачки.
— Сега ще го насоля проклетника.
Взирайки се, аз се стараех да се стегна вътрешно, да затисна като с клапа напора на възбудата и да си наложа онова спокойствие, при което най-добре се стреля.
Носорогът отново се показа — тичаше по плиткото каменисто корито на потока. В главата ми имаше само една мисъл: от това разстояние изстрелът не е невъзможен, но трябва да изнеса прицела с достатъчен аванс. Сложих го на равна мушна, после отклоних мерника доста пред животното и натиснах спусъка. Чух характерния плясък на куршума, ударил на месо, и носорогът се хвърли напред. Той нададе хриплив рев и зацепи през водата с грухтене. Стрелях отново и куршумът вдигна струя вода зад него, натиснах спусъка трети път в същия миг, когато той вече се скриваше в тревата, но пак не улучих.
— Piga! — каза М’Кола. — Piga!
Друпи беше на същото мнение.
— Удари ли го? — попита Батето.
— Безспорно. Мисля, че с него е свършено.
Друпи вече се носеше надолу, аз заредих пушката и се затичах след него. Половината туземци от нашия лагер бягаха по хълма, като крещяха и размахваха ръце. Носорогът беше минал точно под тях и беше завил по долината, където гората се спускаше към коритото на потока.
Батето и П. О. М. ни настигнаха. Батето беше с големокалибрената си пушка, а М’Кола — с моята карабина.
— Друпи ще тръгне по следите — каза Батето. — М’Кола се кълне, че си го ударил.
— Piga — потвърди М’Кола.
— Изпухтя като локомотив — рече П. О. М. — Нали беше чудесен, както бягаше?
— Бърза да занесе вкъщи мляко на децата — пошегува се Батето. — Сигурен ли си, че го удари? Разстоянието беше страшно голямо.
— Сигурен съм. Казвам ти, че с него е свършено.
— Ако излезе, че си прав, по-добре си мълчи. Никой няма да ти повярва. Гледай, Друпи е открил следи от кръв!
Под нас в гъстите треви, вдигнал високо ръка, Друпи показваше едно окървавено стръкче. След това се наведе и продължи бързо по кървавата следа.
— Piga — каза М’Кола. — M’uzuri!
— Ще се държим по към билото, за да го видим, ако изскочи към нас — заръча Батето. — Погледни Друпи.
Друпи беше свалил феса от главата си и го държеше в ръка.
— Това са всичките му предпазни мерки. Ние сме тръгнали с ей такива пушки, а той — с една част от облеклото си по-малко.
Под нас Друпи и вторият следотърсач се спряха. Друпи вдигна ръка.
— Чули са го — каза Батето. — Хайде!
Заслизахме надолу. Друпи се приближи до нас и каза нещо на Батето.
— Ей там е — прошепна Батето. — Чули цвърченето на кърлежоядите, а един от туземците твърди, че е чул и самия faro. Ще заобиколим, за да се приближим към него срещу вятъра. Ти върви напред с Друпи. Мемсахиб ще върви след мен. Вземи големокалибрената пушка. Хайде.
Носорогът се криеше зад храстите някъде из високите треви. Когато се приближихме, чухме нисък жаловит стон. Друпи ме погледна през рамо и се усмихна. Звукът се повтори. Този път завърши с хриптене — животното се давеше в кръв. „Faro“ — прошепна засмян Друпи и опря глава на дланта си, за да покаже, че звярът заспива вечен сън. След това пред нас изпърхаха и отлетяха ято остроклюни птичета — кърлежоядите. Вече знаехме къде точно лежи носорогът, приближихме се бавно, разгръщайки високите треви, и го видяхме. Лежеше по хълбок. Мъртъв.
— За по-сигурно стреляй още веднъж — посъветва ме Батето.
М’Кола ми подаде спрингфилда. Забелязах, че ударникът е запънат за стрелба, хвърлих унищожителен поглед към М’Кола, клекнах на коляно и застрелях носорога в тила. Той не помръдна. Друпи стисна ръката ми, същото стори и М’Кола.
— Представи си, носеше спрингфилда със запънат ударник — оплаках се на Батето. Бях извън себе си от яд при мисълта, че М’Кола е вървял след мене със заредено оръжие в ръка.
М’Кола никак не се разтревожи. Той се радваше, галеше рога на убитото животно, мереше го с педи, търсеше дупката от куршума.
— Тя е от онази страна, на която лежи — обясних аз.
— Трябваше да го видиш как пазеше Мама — каза Батето. — Затова беше заредил пушката.
— Може ли да стреля?
— Не, но беше готов да стреля.
— И да ми надупчи гащите! Романтично копеле!
Когато пристигнаха останалите туземци, с общи усилия обърнахме носорога и го закрепихме, сякаш беше коленичил, а после поокастрихме тревата около него, за да направим снимки. Куршумът беше попаднал в плешката малко зад белите дробове.
— Фантастичен изстрел! — отсъди Батето. — Изключителен. Да не си и помислил да разказваш как си го ударил.
— Трябва да ми издадеш удостоверение.
— Тогава и двама ни ще изкарат лъжци. Странна твар, нали?
Носорогът беше пред нас, с дълго кореместо туловище, с вид на праисторически звяр, с кожа като вулканизиран каучук, прозрачно-белезникава, раздрана на едно място от рога на друг носорог, със зле зараснала рана, накълвана от птиците, с дебела, кръгла, изострена опашка, полазен от плоски многоноги кърлежи, с четинести уши, със свински очички, с рог, зеленясал от мъх в основата си. М’Кола го изгледа и поклати глава. Съгласих се с него. Наистина странна твар.
— Какво ще кажеш за рога му?
— Не е лош — отвърна Батето. — Без да е нещо особено. Обаче твоят изстрел беше изключителен.
— М’Кола е много доволен — казах аз.
— И ти не си по-малко доволен — забеляза П. О. М.
— Не съм на себе си от радост. Можеш да бъдеш сигурна. Но не ме карай да започвам. В състояние съм да се събудя довечера и цяла нощ да се възхищавам от себе си.
— Освен това си отличен следотърсач и нямаш равен на себе си в стрелбата по птици — намеси се Батето. — Кажи какво следваше по-нататък.
— Стига си се заяждал! Това го казах само веднъж, когато бях пиян.
— Веднъж! — възкликна П. О. М. — Та нали всяка вечер само за това говориш!
— А не е ли вярно, че стрелям добре по птици?
— Изумително — каза Батето. — Добре, че ми припомни. И какво още можеш?
— О, я върви по дяволите!
— Трябва да внимаваме, че ако си даде сметка какво представлява този изстрел, ще стане непоносим — обърна се Батето към П. О. М.
— Ние с М’Кола си даваме много добра сметка — отвърнах аз.
— M’uzuri, бвана — каза М’Кола, като се приближи. — M’uzuri sana.
— Той си мисли, че попадението ти съвсем не е случайно — рече Батето.
— Да не си посмял да го разубеждаваш.
— Piga m’uzuri — продължаваше М’Кола. — M’uzuri.
— Струва ми се, че се гордее не по-малко от теб — каза Батето.
— Той ми е истински приятел.
— Личи си.
По обратния път към лагера видях един камъшар на около двеста крачки от нас, вдигнах пушката на шега и стрелях почти без да се меря. Куршумът попадна точно в тила и пречупи гръбначния му стълб. М’Кола беше много доволен, а Друпи се възхити.
— Време е да го спрем — обърна се Батето към П. О. М. — Къде се прицели, кажи истината.
— В шията — излъгах аз. Всъщност се бях прицелил в плешката.
— Прекрасен изстрел — каза П. О. М.
Куршумът беше ударил със звук на бейзболна бухалка, която връща силно запратена насрещна топка, и антилопата се беше проснала, без да помръдне.
— Според мен той е безсъвестен лъжец — реши Батето.
— Ние, великите стрелци, оставаме неоценени приживе. Ще видиш какво ще се говори, когато си отидем.
— Според него да го оценим, значи да го носим на ръце — каза Батето. — Този изстрел по носорога съвсем му замая главата.
— Добре, ще видим отсега нататък. А не стрелях ли добре и досега?
— Имаше там някаква история с една газела, доколкото си спомням — подразни ме Батето.
Аз също я помнех. Цял предобед бях преследвал една хубава газела, издебнах я с пълзене под палещото слънце, стрелях, без да я улуча, после отново я дебнах, докато накрая я изгубих от очи. Тогава припълзях до един мравуняк, за да стрелям по друг, не толкова хубав екземпляр, взех опора, стрелях от петдесет метра и не улучих, газелата остана съвсем неподвижни, загледана в мен с навирена муцуна, натиснах отново спусъка и я ударих в гърдите. Тя се строполи на земята, но когато се приближих, скочи на крака и се отдалечи, залитайки. Приседнах, изчаках я да спре — тя очевидно не беше в състояние да тича, — преметнах ремъка през рамо за по-голяма стабилност, прицелих се в шията бавно и старателно и осем пъти подред стрелях неточно, обхванат от безсилен гняв, като упорито се мерех все на едно и също място, без да коригирам прицела; носачите на пушките се смееха, приближи се камионът с останалите туземци и развеселените негърски физиономии се умножиха. Батето и П. О. М. мълчаха, а аз седях, бесен от яд, и упорствувах — решил бях да прекърша врата на газелата, боейки се, че ако стана и тръгна към нея, тя може да побегне и аз ще трябва да се мъкна подире й по горещата като пещ равнина, трепкаща от омарата на обедното слънце. Всички се бяха смълчали. Протегнах ръка към М’Кола за още патрони, прицелих се внимателно, стрелях, пак не улучих и на десетия изстрел прекърших проклетата й шия. Тръгнах си, без да я погледна.
— Горкият папа — промълви П. О. М.
— Светлината беше лоша и имаше вятър — каза Батето. Тогава още не се познавахме отблизо. — Всички куршуми попадаха на едно и също място, виждах ги как вдигаха праха.
— Постъпих като идиот — признах аз.
Във всеки случай сега стрелях добре. Вървеше ми, идваха ми на помощ и щастливите случайности.
Наближихме лагера и извикахме. Не се показа никой. Най-накрая от палатката излезе Карл — показа се само за миг, върна се вътре и отново излезе.
— Ей, Карл! — провикнах се аз.
Той ми махна с ръка и пак се скри в палатката. След малко излезе и тръгна към нас. Трепереше от възбуда и аз забелязах, че току-що си е мил ръцете от кръв.
— Какво ударихте?
— Носорог — отвърна той.
— Да не се е случило нещастие?
— Не, убих го.
— Браво! Къде е?
— Ето там, зад онова дърво.
Запътихме се нататък. Под дървото лежеше току-що отрязаната глава на носорог, и то какъв носорог! Два пъти по-едър от моя. Малките очички бяха затворени и в ъгълчето на едното като сълза се червенееше капка кръв. Главата беше грамадна, а рогът — дълъг и красиво закривен. Кожата, един пръст дебела, стърчеше като качулка зад отрязания врат и се белееше като прясно обелен кокосов орех.
— Колко е дълъг рогът? Седемдесет сантиметра?
— О, не, няма толкова — възрази Батето.
— Но много хубав, мистър Джексън — рече Дан.
— Да, хубав е — съгласи се Батето.
— Къде го убихте?
— Тук, до самия лагер.
— Беше се заврял в храстите. Чухме го да сумти.
— Отначало помислихме, че е бивол — обясняваше Карл.
— Много хубав — повтори Дан.
— Страшно се радвам, че ти е провървяло — казах аз.
Тримата стояхме безпомощно, искахме като добри приятели да поздравим Карл за този носорог, чийто малък рог беше по-голям от големия рог на нашия, за този обезглавен приказен великан с кървава сълза под окото, а се държахме като пасажери на кораб секунда преди пристъп на морска болест или като хора, току-що претърпели тежка финансова загуба. Срамувахме се от себе си, но бяхме безсилни. Исках да кажа на Карл нещо мило и сърдечно, а вместо това го попитах:
— Колко пъти стреля?
— Не знам. Пет или шест пъти, не броих точно.
— Мисля, че пет — обади се Дан.
Бедният Карл, ние го гледахме като попарени и докато приемаше поздравленията ни, радостта му се изпари.
— И ние убихме един носорог — съобщи П. О. М.
— Чудесно! — зарадва се Карл. — По-голям ли е?
— Ами, недоносче.
— Жалко — каза Карл просто и искрено.
— Защо трябва да съжаляваш, след като имаш такъв хубав носорог? Истински красавец. Чакай да донеса апарата да го снимам.
Запътих се към палатката, а П. О. М. тръгна с мен и ме хвана под ръка.
— Папа, моля те, опитай се да се държиш човешки — рече тя. — Бедният Карл. Караш го да се чувствува ужасно.
— Знам. Старая се доколкото мога.
Батето ни настигна и поклати глава.
— Държах се като задник — призна той. — Но това ми дойде като удар под лъжичката. Разбира се, радвам се на успеха му.
— И аз. Знаеш, че дори предпочитам да ме бие в трофеите. Наистина. И все пак не можа ли да убие някой хубав екземпляр, но рогът му да не е повече от четири-пет сантиметра по-дълъг от моя, хайде да са десет. Защо трябва така да ме удря в земята? В сравнение с неговия нашият е направо смешен.
— Можеш да бъдеш горд с изстрела си — това поне ще ти остане.
— По дяволите изстрелът! Това си беше някаква идиотска случайност. Боже мой, какъв хубав носорог.
— Слушай, я да дойдем на себе си и да се държим като цивилизовани хора.
— Бяхме ужасни — каза П. О. М.
— Знам — съгласих се аз. — През цялото време се мъчех да изглеждам радостен. И ти много добре знаеш, че от душа се радвам на неговата сполука.
— О, да, много се зарадвахте. И двамата.
— А видя ли какво направи М’Кола? — попита Батето.
М’Кола беше погледнал кисело към носорога, беше поклатил глава и се беше отдалечил.
— Носорогът е чудесен — каза П. 0. М. — Трябва да се държим човешки, за да не се чувствува неудобно Карл.
Но беше късно. Не можахме да развеселим Карл, а дълго време не можахме и ние да се развеселим. Носачите ни се върнаха в лагера и ние видяхме как те и останалите туземци се запътиха към сянката, където лежеше главата на носорога. Всички се бяха смълчали. Единствен дерачът се зарадва, като видя такъв лов в лагера.
— M’uzuri sana — обърна се той към мен и започна да мери рога с педя. — Kubwa sana!
— N’Dio, M’uzuri sana — съгласих се аз.
— Бвана Кабор ли го уби?
— Да.
— M’uzuri sana.
— M’uzuri sana — съгласих се аз.
Дерачът се оказа единственият джентълмен в лагера. Бяхме се старали да не превръщаме лова в съперничество. Карл и аз винаги си отстъпвахме представилия се добър случай. Изпитвах най-добри чувства към него, а и той беше чужд на всякакъв егоизъм и готов да се пожертвува за мен. Знаех, че стрелям по-добре от него, че съм по-издръжлив на ходене, и въпреки това той трупаше един след друг трофеи, пред които моите бледнееха. Няколко пъти се беше изложил пред очите ми като стрелец, а аз се бях посрамил всичко на всичко два пъти — когато стрелях по газелата и когато не можах да умеря една чапла в равнината — и въпреки това Карл ме биеше във всички по-важни трофеи. Отначало се шегувахме на тази тема, а аз не се съмнявах, че ще го догоня. Но не го догоних. Сега, в лова на носорози, бях решил да си опитам късмета в необходена местност. Бяхме изпратили Карл да убие нещо за ядене и бяхме тръгнали сами. Не че постъпихме зле с него, но не бяхме постъпили и много добре. А той ме би. Това, че ме би — нищо. Но моят носорг изглеждаше така смешно дребен в сравнение с неговия, че в никакъв случай не можех да окача главата му на стената в дома си в малкия град, където живеехме и двамата. Моят беше нищо пред неговия. Не ми оставаше друго, освен да си спомням за сполучливия изстрел, това поне никой не можеше да ми отнеме, но той беше дотам сполучлив, че предварително знаех — рано или късно, въпреки цялата си самоувереност, щях да започна да се съмнявам дали не е бил просто една случайност. Да, Карл беше ударил всички ни в земята. Сега си седеше в палатката и пишеше писмо.
Ние с Батето обмисляхме под сенника какво да правим по-нататък.
— Така или иначе, той вече си има носорог. Това ни спестява време. Ти не можеш да се задоволиш с този, който имаш — разсъждаваше Батето.
— Не мога.
— Но из тия места нищо няма да направим. Не ми вдъхват доверие. Друпи знаел една хубава местност — три часа път с камионите и още час пеша с носачите. Можем да тръгнем привечер само с няколко души, ще изпратим камионите обратно и Карл ще може да отиде на лов за антилопи орикс заедно с Дан към Мутот Умбу.
— Добре.
— Освен това не е изключено тази вечер или утре сутринта той да издебне някой леопард при трупа на носорога. Дан каза, че дочул ръмжене на леопард. Ние ще се опитаме да намерим някой носорог из тия места, за които говори Друпи, после ще се върнем при тях и ще тръгнем за куду. Не е зле да ни остане повече време за куду.
— Добре.
— Дори ако не ни провърви с орикса. Все някога ще се натъкнем на орикс.
— Готов съм да мина и без орикс. Ще го оставим за друг път. Но искам куду.
— Куду ще имаш. Бъди сигурен.
— Един да е, но хубав! Пет пари не давам за носорозите, при тях само гонитбата е интересна. Все пак ще ми се да имам носорог, който да не бледнее толкова пред този негов носорог мечта.
— Напълно си прав.
Казахме на Карл какво смятаме да правим. Той се съгласи:
— Разбира се, както кажете. Пожелавам ви да намерите носорог два пъти колкото моя.
— Говореше искрено. Настроението му се беше оправило, нашето — също.

 

Глава трета

След дълго пътуване под жаркото слънце сред червеникави хълмове, обрасли с шубраци, стигнахме привечер местността, за която ни бе говорил Друпи, но тя ни се стори отвратителна. Наоколо всички дървета бяха с обрязани дънери — така по тия места прогонват мухата цеце. Разположихме се на лагер срещу прашното и мръсно туземно село. Червеникавата почва беше така изветряла от ерозията, че изглеждаше сипкава като брашно. Палатките ни бяха на един ветровит склон под оскъдната сянка на няколко изсъхнали дървета край рекичка, недалеч от кирпичените колиби на туземците. Преди да се стъмни, ние с Друпи и двама местни водачи заобиколихме селото и се изкачихме по полегатия склон на един зъбер, под който се простираше дълбок пролом, почти ждрело. Отсреща се виждаха неравни долчинки, които се спускаха стръмно към пролома. Те бяха обрасли с високи дървета, отделени една от друга от тревисти седловини, а нагоре по хълмовете започваше бамбуков гъсталак. Проломът се спускаше към Долината на големия разлом и създаваше илюзията, че се стеснява в далечината — там, където разсичаше скалната стена. Отвъд, над тревистите седловини и склонове, се извисяваха планини, покрити с гъста гора. Местността изглеждаше крайно неподходяща за лов.
— Ако видиш някакъв дивеч ей там, отсреща, ще трябва да се спуснеш до дъното на пролома. И след това, като прехвърлиш тези дяволски урви, да се изкатериш до гората. През това време губиш дивеча от очи, а по стръмнината можеш да се пребиеш. На пръв поглед нищо и никакво дере, но е също като онова, в което се навряхме оная нощ на връщане.
— Да, не предвещава нищо добро — съгласи се Батето.
— Ходил съм на лов за елени по едни точно такива места — южния склон на Тимбър Крийк в Уайоминг. Склоновете са много стръмни. Ужас! Само възвишения и върли урви. Утре ще изплезим език.
П. О. М. не каза нищо. Батето ни беше довел, той щеше да ни изведе. Единствената й грижа беше да не й убиват ботушите. Бяха започнали да й стягат и това я безпокоеше.
Аз продължих да се вайкам над предстоящите трудности и ние се върнахме в лагера по тъмно мрачни, загубили вяра в Друпи. Огънят гореше буйно, раздухван от вятъра. Седяхме около него, гледахме как изгрява луната и слушахме хиените. След няколко чаши уиски местността престана да ни се струва толкова страшна.
— Друпи се кълне, че мястото е хубаво — обясняваше Батето. — Всъщност не искал да ни доведе точно тук, а по-нататък. Но се кълне, че и тук не е лошо.
— Аз обичам Друпи — каза П. О. М. — Имам му пълно доверие.
Друпи се приближи към огъня, придружен от двама туземци с копия в ръка.
— Какво става? — попитах аз.
Туземците заговориха нещо, след това Батето каза:
— Единият от тези смелчаци твърди, че днес го гонил огромен носорог. Разбира се, всеки носорог, който те гони, ще ти се стори огромен.
— Питай го колко дълъг е бил рогът му.
Туземецът показа, че рогът бил дълъг колкото ръката му. Друпи се засмя.
— Хайде, върнете — пусна ги Батето.
— Къде е станало това?
— О, ей там — отвърна Батето. — Нали знаеш: ей там. Малко по-нататък. Там, където винаги стават тези неща.
— Чудесно. Тъкмо натам сме се запътили.
— Утешителното е, че Друпи никак няма вид на отчаян — каза Батето. — Изглежда напълно уверен в себе си. В края на краищата сега той командува парада.
— Да, но ние ще опъваме по урвите.
— Защо не се опитате да го ободрите? — обърна се Батето към П. О. М. — Става ми жал, като го гледам такъв.
— Да поговорим ли за това, какъв добър стрелец е?
— Рано е още. А и нямаш нужда от ободряване. Виждал съм такива места и преди. Ще бъде полезно за нас. Ще ти се стопи малко шкембето, шефе.
На другия ден открих, че съвсем не съм бил прав да ругая местността.
Закусихме рано и тръгнахме преди зори. Заизкачвахме се по хълма зад селището в индийска нишка — най-отпред местният водач с копие, след това Друпи с големокалибрената ми пушка и манерка, след него аз със спрингфилда, Батето с манлихерата, после П. О. М., както винаги доволна, че не носи нищо. М’Кола с големокалибрената пушка на Батето и с още една манерка и най-отзад двама от местните туземци с копия, мехове с вода и сандъка с провизиите. Бяхме решили да пладнуваме под някоя сянка и да се върнем в лагера чак вечерта по тъмно. Приятно беше да вървиш по хълма в утринния хлад — съвсем различно от предната вечер, когато с мъка се влачехме по същия този път, а скалите и земята излъчваха насъбраната през деня топлина. Пътеката беше добре утъпкана от добитъка и покрита с дебел слой прах, сега леко навлажнен от росата. Имаше много следи от хиени, а когато излязохме на един сив щръкнал зъбер — отляво и отдясно стръмни урви — и след това извихме по ръба на пролома, видяхме пресни следи от носорог на една прашна площадка под скалите.
— Току-що е минал — каза Батето. — Изглежда, шарят из тези места нощем.
Под нас, в дъното на пролома, се виждаха върхарите на високи дървета, а на едно място, където стволовете редееха, проблясваше водна повърхност. Отвъдният склон на пролома беше стръмен, насечен от деретата, които бяхме огледали предната вечер. Друпи и местният водач, същият, когото носорогът беше гонил, си казаха нещо шепнешком, след което заслизаха по лъкатушна пътечка към дъното.
Спряхме. Не бях забелязал, че П. О. М. накуцва, и изведнъж започна семейна престрелка, шепнешком се размениха упреци и, разбира се, всеки от нас беше прав, направи се кратък исторически преглед на носените в миналото неудобни ботуши и обувки и по-специално на тези, които са убивали. Ботушите станаха малко по-удобни, след като отрязахме пръстите на дебелите вълнени чорапи, които П. О. М. носеше върху обикновените чорапи, а след като изобщо хвърлихме дебелите чорапи, нещата се пооправиха. Испанските ловни ботуши й убиваха на палците, когато трябваше да слиза по стръмното, и ние подновихме стария спор колко трябва да са дълги ботушите и дали обущарят — чиято страна взех най-напред неволно, защото превеждах думите му, а накрая прегърнах изцяло теорията му, според мен напълно логична — не е скъсил дължината на ходилото, като е уплътнил форта. Но, така или иначе, сега ботушите убиваха, тази логика беше по-силна и никак не помогнаха уверенията ми, че мъжките ботуши винаги убиват, седмици наред, докато станат удобни за носене. Сега без вълнените чорапи заслизахме бавно, за да видим ще продължат ли носовете да притискат пръстите. Спорът свърши, тя не искаше да има страдалчески вид и вървеше редом с нас, за да не разочарова мистър Дж. Ф. Аз изпитвах срам, че се държа като магаре, че не падам на гърба си и се изкарвам прав, когато другия го боли, че изобщо все се изкарвам прав, поспрях се да й го кажа на ухото, двамата се засмяхме. Без дебелите чорапи всичко беше добре, много по-добре, ботушите включително, и аз мразех всички типове, които винаги се изкарват прави, особено един отсъствуващ приятел американец — себе си току-що бях отписал от тази категория, сигурен, че никога вече няма да упорствувам, че съм прав. Гледах как Друпи върви начело на колоната и тъй продължихме да се спускаме по дългата стръмна пътека към ждрелото, което отгоре приличаше на тесен прорез, а сега се оказа корито на поток с гористи брегове.
Спряхме под сянката на дървета с мощни гладки дънери, впили в земята жилести, надути като артерии корени. Жълтозелените стволове ми напомняха измита от есенния дъжд гора някъде във Франция. Но тук дърветата бяха с разкошни корони и сочен листак, а под тях, на слънце, в коритото на ручея растяха като папирусова трева и гъсти като житна нива тръстики, високи до два човешки боя. Покрай ручея имаше пътека, прокарана от дивите животни. Друпи се беше надвесил над следите и ги разглеждаше. М’Кола се присъедини към него, също се вторачи в земята, двамата се поотдалечиха, спряха се приведени над дирите, след това се върнаха при нас.
— Nyati — прошепна М’Кола. — Бивол.
Друпи обясни нещо на Батето, който преведе тихо с гърления си, дрезгав от уискито глас:
— Надолу по реката са минали стадо биволи. Друпи казва, че между тях има няколко много едри. Не са се върнали.
— Да ги проследим — предложих аз. — Предпочитам един бивол вместо носорог.
— Има не по-малка вероятност да се натъкнем и на носорог — обясни Батето.
— Боже мой, каква дивна местност! — възкликнах аз.
— Възхитителна — съгласи се Батето. — Да не се надяваш.
— Дърветата са като в картините на Андре*1 — каза П.О. М. — Каква красота! Вижте зеленината. Както у Масон*2. Да можеше един добър художник да види тия места!
[*1 __Жюл Андре__ — френски пейзажист от XIX век. — Б.пр.]
[*2 __Антоан Масон__ — френски живописец гравьор от XVII век. — Б.пр.]
— Как са ти ботушите?
— Добре.
Тръгнахме бавно и безшумно по биволските следи. Нямаше вятър, но знаехме, че задуха ли, ще бъде източен и ще духа срещу нас. Вървяхме по пътеката на дивите животни край речното корито и тревата ставаше все по-висока. На два пъти трябваше да пълзим и тръстиките бяха толкова гъсти, че не виждахме на две педи от носа си. Друпи откри пресни следи на носорог в калта. Започнах да си мисля какво ли ще стане, ако в този тунел през растителността насреща ни се зададе като локомотив някой носорог. Какво ще правим ние и какво ще прави носорогът. Интересно като хрумване, но като вероятност не ми харесваше. Мястото много ми приличаше на капан, а с нас беше и П. О. М. Скоро рекичката направи завой, ние излязохме от гъсталака, продължихме по брега и аз съвсем осезателно подуших дивеч. Не пуша и няколко пъти в Щатите ми се е случвало да подуша лосове през брачния им период, преди да съм ги видял. Случвало ми се е също да подуша горското леговище на стар мъжкар. Лосът мирише на мускус, силна, но приятна миризма, която ми е добре позната, а мирисът, който сега надушвах, ми беше непознат.
— Надушвам нещо — прошепнах на Батето. Той не се усъмни в думите ми.
— Какво?
— Не знам, но миризмата е силна. Не усещаш ли?
— Не.
— Попитай Друпи.
Друпи кимна и се усмихна.
— Те смъркат енфие — каза Батето. — Съмнявам се дали имат чувствително обоняние.
Навлязохме отново в тръстиките, които се извисяваха над главите ни — пристъпвахме безшумно, крачка след крачка, като насън, или тъй, както се движат хората на филм, пуснат на бавен ход. Миризмата стана още по-осезателна и аз я усещах непрекъснато, кога по-силно, кога по-слабо. Това никак не ми харесваше. Намирахме се край брега, а пътеката водеше право в едно дълго тресавище, обрасло с тръстика, още по-висока от тази, през която бяхме минали.
— Усещам ги съвсем наблизо — прошепнах на Батето. — Не се шегувам. Наистина.
— Вярвам ти. Дали да се покатерим по брега и да заобиколим това място? Да минем отгоре?
— Хайде!
Когато се изкачихме, казах:
— Доста страх брах в тоя гъсталак. Не ми се ловува на такова място.
— А представи си, че си на лов за слонове в подобна местност.
— Щях да се откажа.
— Нима може да се ходи на лов за слонове в такива гъсталаци? — попита П. О. М.
— Случва се — отвърна Батето. — Качваш се на гърба на някого и стреляш.
„Може да има хора, които ще го направят, но аз — не! Не е за мен работа“ — помислих си.
Продължихме по тревистия десен бряг, излязохме на терасовидна издатина и заобиколихме едно тресавище, обрасло с високи, сухи тръстики. На отсрещния бряг растяха големи дървета, а над тях се извисяваше стръмната стена на пролома. Рекичката се беше скрила. От нашата страна местността беше хълмиста, тук-там обрасла с храсти. Пред нас, отвъд блатните тръстики, коритото се стесняваше и клоните на мощните дървета почти затуляха рекичката. Изведнъж Друпи ме дръпна и двамата се снишихме. Той ми подаде тежката пушка, а сам взе спрингфилда и посочи напред, където рекичката извиваше. На завоя видях да се подава глава на носорог с великолепен дълъг рог. Главата се полюляваше и аз успях да разгледам свинските очички и наострените уши, които помръдваха — животното се ослушваше. Отместих предпазителя и направих знак на Друпи да залегне. В същия миг М’Кола каза „Toto! Toto!“ и ме сграбчи за ръката. „Manamouki! Manamouki!“ потвърди с бърз шепот Друпи — и двамата отчаяно ми обясняваха, че не бива да стрелям, защото това е женска с малкото си. Сведох оръжието, а носорогът изгрухтя, втурна се през тръстиките и изчезна. Така и не видях малкото. Известно време тръстиките се полюляваха там, където двете животни си пробиваха път през тях, после всичко утихна.
— Жалко — прошепна Батето. — Имаше такъв хубав рог.
— За малко щях да го надупча — казах. — Не забелязах, че е женски.
— М’Кола видя малкото.
М’Кола шепнеше нещо на Батето и настойчиво кимаше с глава.
— Разправя, че там имало още един носорог — обясни Батето. — Чул го да грухти.
— Да се изкачим по-нагоре, оттам се вижда по-добре, и ако вдигнем нещо, ще можем да стреляме — предложих аз.
— Добра идея — съгласи се Батето. — Може би мъжкият още се крие там.
Изкачихме се на една височина на брега, с обстрел към камъша. Батето приготви пушката си, аз също вдигнах предпазителя на моята, а М’Кола запрати една тояга към мястото, откъдето беше чул сумтенето. Нещо изпръхтя и се раздвижи, но тръстиките не помръднаха. После малко по-нататък се разнесе пращене и тръстиките се залюляха под напора на животно, което си пробиваше път към насрещния бряг. Едва сега различих черния гръб и широките островърхи рога на бивол, който пъргаво се изкачваше по стръмния бряг. Той тичаше по наклона с изпъната шия, навирил глава, увенчана с тежки рога, изгърбен в плешките като биковете, отглеждани специално за арените. Прицелих се между врата и плешката, но Батето ме спря.
— Не е особено едър — каза той тихо. — На твое място не бих го убивал освен за ядене.
Но на мен ми се струваше едър. Той стоеше ребром, извърнал към нас глава и навирил муцуна.
— Имам още три бивола в разрешителното, а тук няма да останем дълго — възразих аз.
— Месото е много вкусно — прошепна Батето. — Добре тогава, стреляй! Но имай предвид, че след изстрела може да изскочи носорог.
Приклекнах, усещайки в ръцете си непривичната тежест на големокалибрената пушка, прицелих се в плешката и натиснах до болка спусъка, но изстрел не последва. Мекият плавен спусък на спрингфилда действуваше безотказно, а ударникът на тази пушка заяде и усетих как метал опира о метал. Като в кошмарен сън, когато искаш да стреляш, а не можеш. Не успях да дам изстрел, а и от натискането бях отклонил прицела. Затаих дъх, натиснах отново спусъка — силен откат и оглушителен гръм. Биволът не падна, а свърна наляво и се понесе нагоре по склона. Стрелях отново, но куршумът само вдигна прах и камъчета, които поръсиха задницата на животното. Преди да успея да заредя двуцевката, биволът се скри от погледа ми и в същия миг чухме сумтене и шум от чупещи се тръстикови стъбла — от долния край на тресавището изскочи още един носорог и се понесе към огромните дървета на нашия бряг, но туловището му се мярна пред очите ни само за миг.
— Това беше мъжкият — каза Батето. — Избяга надолу по рекичката.
— N’Dio. Doumi! Doumi! — уверяваше ни Друпи, че носорогът бил мъжки.
— Ударих проклетия бивол — казах аз. — Но дявол знае къде. Ех, тия тежки пушки! Твърдият спусък обърка работата.
— Да беше със спрингфилда, щеше да го убиеш — каза Батето.
— Поне щях да знам къде съм го ударил. Мислех, че с голямата двуцевка или ще го пропусна, или ще го убия, а то какво излезе — раних го.
— Нямаше вид да е ранен тежко — обясни Батето. — Добре е да го изчакаме по-дълго.
— Боя се да не съм го ударил в търбуха.
— Не се знае. Въпреки че избяга тъй бързо, може да е паднал мъртъв на стотина крачки.
— По дяволите тия двуцевки — не мога да стрелям с големокалибрена пушка. Като натискаш спусъка, все едно, че отваряш кутия сардели.
— Да вървим — предложи Батето. — Тук гъмжи от носорози.
— А бивола?
— Има време, ще го потърсим по-късно. Трябва да изчакаме да загуби сили и да падне.
— Представяте ли си, ако се бяхме наврели долу в тоя зверилник!
— Ужас — съгласи се Батето.
Говорехме шепнешком. Погледнах П. О. М., тя имаше вид на човек, който се наслаждава на приятен спектакъл.
— Не забеляза ли къде го ударих?
— Не. Как мислиш, дали има още да се крият в тръстиките?
— С хиляди. Е, Бате, а сега?
— Биволът може да е току зад завоя — отвърна Батето. — Хайде да го потърсим.
Тръгнахме по брега с опънати нерви и когато стигнахме до тесния край на тръстиковия гъсталак, нещо тежко се втурна през високите стъбла. Вдигнах пушката и изчаках да видя какво ще изскочи, но не се показа нищо — само шумоленето на тръстиките продължаваше. М’Кола ми направи знак да не стрелям.
— Малкото — каза Батето. — Изглежда, че са били два. Къде ли се е дянал проклетият мъжкар?
— Как разбрахте, че е малкото носорогче?
— По шума се познава, че е по-дребно животно.
Стояхме, оглеждахме рекичката и сенчестия бряг с високите дървета надолу по течението, когато М’Кола внезапно посочи нагоре към склона от дясната ни страна.
— Faro — прошепна той и ми подаде бинокъла.
Застанал на хълма, обърнал глава направо към нас и навирил уши, тромав и черен, един носорог поклащаше глава и душеше въздуха. През оптическите лещи ми се стори огромен. Батето също го наблюдаваше през своя бинокъл.
— Не е по-голям от този, който уби — каза той тихо.
— Мога да го улуча точно в тилната издатина!
— Имаш право само на един още. И ти трябва хубав екземпляр!
Предложих бинокъла на П. О. М., но тя отказа:
— Виждам го и така. Доста голям е!
— Може да ни нападне — предупреди Батето. — В такъв случай, щеш не щеш, трябва да стреляш.
Както се бяхме загледали, иззад едно дърво с переста корона се показа още един носорог — значително по-дребен.
— Боже милостиви, това е малкото, а онова там — майката — възкликна Батето. — Добре, че не стреля. Можеше да ни нападне. Като нищо!
— Същата женска ли е? — попитах шепнешком аз.
— Не. Онази имаше страшен рог.
Бяхме обхванати от нервна възбуда и малко като пияни от неочакваното, почти нелепо свръхизобилие на дивеч. Такова чувство може да породи всеки дивеч или риба, които обикновено се срещат рядко, а изведнъж се появяват в невероятно, чак смешно количество.
— Погледни я. Усеща, че нещо не е в ред, но не може нито да ни види, нито да ни подуши.
— Нали е чула изстрелите.
— Усеща, че наоколо има хора. Но не може да разбере къде.
Женската беше толкова грамадна и комична, беше застанала толкова удобно, че аз се прицелих в гърдите й.
— Удобен изстрел.
— Повече от удобен — съгласи се Батето.
— А сега какво ще правим? — попита П. О. М. Тя беше по-практична от нас.
— Ще я заобиколим — отвърна Батето.
— Ако държим долу, покрай брега, смятам, че няма да ни надуши, преди да сме се отдалечили.
— Не се знае. Дано не ни нападне!
Носорогът не ни нападна, само сведе глава и се заизкачва по стръмнината, следван от стигналото почти нормален ръст носорогче.
— Сега нека Друпи отиде напред да огледа следите от мъжкия. А ние можем да поседнем — каза Батето.
Седнахме на сянка, а Друпи и местният водач тръгнаха по двата бряга. Когато се върнаха, съобщиха, че мъжкият се е отдалечил надолу по течението.
— Някой поне можа ли да види какъв му е рогът? — попитах аз.
— Друпи твърди, че бил хубав.
М’Кола се бе изкачил на склона малко над нас. Сега, приклекнал, ни правеше знаци.
— Nyati — засенчи той очи с длан.
— Къде? — попита Батето.
М’Кола посочи с ръка, смъкна се малко надолу и когато ние се покатерихме при него, ми подаде бинокъла. Животните бяха надолу, по течението, далеч от нас, върху издадения хребет на един от стръмните ридове в отсрещния край на пролома. Преброихме шест, след това осем бивола — черни, с яки вратове и с лъскави рога, застанали до самия връх на зъбера. Едни пасяха, други стояха с вдигнати глави и се оглеждаха.
— Онзи там е мъжки — каза Батето, гледайки през бинокъла.
— Кой?
— Вторият отдясно.
— На мен всички ми изглеждат мъжки.
— От такова разстояние винаги може да се излъжеш. Този отдясно е хубав. Хайде сега да пребродим реката, да заобиколим и да се опитаме да излезем над тях.
— Дали ще останат там?
— Не, щом стане горещо, сигурно ще се спуснат към водата.
— Да вървим.
Прехвърлихме се през рекичката по дънерите на две паднали дървета и там, по средата на склона, намерихме добре утъпкана от дивите животни пътека, която вървеше успоредно на брега под гъстия шумак на дърветата. Тръгнахме по нея бързо и безшумно, зелената завеса почти закриваше от погледа ни рекичката под нас. Още беше ранно утро, но вече се надигаше вятър и листата шумоляха над главите ни. Прекосихме едно дере, което се спускаше към реката, скрихме се в гъстата растителност, снишавайки глави зад клоните, излязохме на една полянка и под прикритието на ската на дерето се измъкнахме нагоре, за да можем да излезем над биволите. Спряхме се зад зъбера; облян в пот, подложих една носна кърпа под тропическия шлем на челото си и изпратих Друпи напред да разузнае. Скоро той се върна и каза, че биволите се скрили. Отгоре не можехме да ги открием, затова прекосихме дерето и склона с надежда да им пресечем пътя към реката. Съседният рид беше обгорял от пожар, а в подножието му се сивееше изпепелен гъстак. В пепелището личаха следите на биволите, които бяха прекосили откритото място и се бяха скрили в гъстата джунгла на поречието. Тук растителността се издигаше в плътна стена и беше омотана в такава плетеница от лиани, че беше невъзможно да проследим биволите. Надолу по реката нямаше следи и ние предположихме, че биволите са на онова място от брега, което бяхме видели от пътеката. Батето каза, че щом са там, няма какво да се прави. Джунглата беше така гъста, че дори да ги подгонехме, нямаше как да стреляме. А и не бихме могли да различим женските от мъжките, обясни той. Старият мъжкар е сив, но един хубав бивол от стадото би могъл да бъде и черен като биволица. При това положение нямаше смисъл да ги гоним.
Часът беше вече десет и горещината се усилваше. Слънцето жареше, спряло като заковано на небето, а вятърът въртеше около нас пепелта на пожарището. В тоя час всичко се изпокриваше на сянка. Решихме и ние да намерим някое сенчесто място, за да се изтегнем и почетем на хлад, след това да обядваме и така да убием горещите обедни часове.
Оставихме зад себе си пожарището, спуснахме се към ручея и спряхме запотени под сянката на едни много големи дървета. Измъкнахме от багажа кожените якета и мушамите си, разстлахме ги на тревата под клоните, близо до дънерите, за да можем да се облягаме, П. О. М. извади книгите, а М’Кола накладе малък огън и кипна вода за чай.
Подухна вятър и зашумя във високите клони. На сянка беше хладно, но подадехме ли си носа на слънце или изместеше ли се сянката, докато четем, лъчите жареха безмилостно. Друпи беше тръгнал на разузнаване надолу по реката, а ние лежахме и четяхме. Усещах как настъпва знойното пладне, как суши росата, нагрява шумата и затопля водата на рекичката.
П. О. М. четеше „Испанско злато“ от Джордж А. Бърмингам. Не била хубава книга, обясни тя. Аз продължавах със „Севастополски разкази“ на Толстой и в същия том прочетох хубавата повест „Казаци“. В повестта се усещаха комарите и жегата, чувствуваше се гората в различните годишни времена и реката, прекосявана от татарите при техните набези, и аз отново се пренесох в някогашна Русия.
Мислех си колко е реална за мен тази Русия от времето на нашата гражданска война, не по-малко реална от който и да било край в Мичиган или от прерията северно от нашия градец и горите около ловното стопанство на Евън, как благодарение на Тургенев бях живял там, тъй както бях живял в семейство Буденброкови, както се бях вмъквал и измъквал през „нейния“ прозорец в „Червено и черно“, както бяхме пристигнали при вратите на Париж и бяхме видели да разчекват с коне Салсед на площад „Грев“. Всичко това беше пред очите ми. Аз бях този, когото пожалиха на колелото за изтезание, защото бях проявил учтивост към палача, когато искаха да ни убият с Коконас, спомних си Вартоломеевата нощ и как убивахме хугенотите, как тогава ме заловиха в „нейната“ къща и нищо не беше по-реално от чувството, изпитано, когато открих, че вратата на Лувъра е заключена, или когато погледнах надолу и видях тялото му във водата, където беше паднал от мачтата. Или в Италия — по-хубава от всяка книга — лежа в кестеновата горичка, после в леката есенна мъгла отвъд Флорентинската катедрала прекосявам града към „Оспедале Маджоре“ и подкованите ми ботуши звънтят по плочника, в планината внезапно руква пролетен дъжд, а миризмата на полка напомня вкуса на медна монета в устата. После влакът спира в горещината на Деценцано и ето го Лаго ди Гарда, ония войници насреща са от Чешкия легион, а следния път вали, следния път е тъмно, следния път го минаваме, натоварени на камион, следния път идваме от някъде другаде, следния път идваме, крачейки в тъмнината откъм Сермионе. Защото сме били там в книгите и извън книгите — а там, където сме били, ако ни бива като разказвачи, можете и вие да отидете, тъй както ние сме ходили. С годините земята изветрява от ерозията и вятърът отнася праха, хората измират и никой не оставя трайна следа, освен ония, които са се занимавали с изкуство, а сега и те не искат да вършат работата си, защото е самотна, защото е тежка и не е на мода. Едно хилядолетие превръща икономиката в глупост, а произведението на изкуството е вечно, но да го създадеш е трудно, а сега това не е и на мода. Хората не искат повече да творят изкуство, защото се боят, че ще изглеждат старомодни и че въшките, полазили литературата, няма да ги похвалят. При това изкуството е много трудна работа. Тогава? Тогава ще продължавам да си чета за реката, която татарите прекосявали при набезите си, и за пияния стар ловец, и за момичето, и за това как е било тогава през различните годишни времена.
Батето четеше „Ричард Карвъл“. Бяхме взели със себе си каквото можеше да се купи в Найроби, но вече бяхме изчели почти всичко.
— Чел съм я и преди — каза Батето. — Хубава е.
— Едва си я спомням. Но помня, че ми хареса.
— Моята е ужасна — намеси се П. О. М. — Едва се чете.
— Искаш ли тази?
— Без излишни жестове — отвърна тя. — Предпочитам да довърша тази, която съм зачела.
— Хайде! Вземи я!
— Ще ти я върна веднага.
— Ей, М’Кола, бира! — извиках аз.
— N’Dio — каза той изразително и извади от сандъка с провизиите, който един от туземците беше носил на главата си, немска бира в бутилка, оплетена отвън със слама — една от ония шестдесет и четири бутилки, които Дан бе донесъл от германския търговски пункт. Гърлото й беше обвито със станиол, а на черно-жълтия етикет бе изобразен конник с рицарска броня. През нощта се беше изстудила. Отворих я и плътното пиво се запени тежко в трите чаши.
— За мен не — отказа Батето. — Вредно е за черния дроб.
— Хайде, хайде!
— Е, добре.
Пихме всички, но когато М’Кола отвори втората бутилка, Батето отказа категорично.
— Пий сам, ти обичаш бира повече. Аз ще подремна.
— Мама?
— Съвсем малко.
— Какво да се прави, остава за мен.
М’Кола усмихнат поклащаше глава, като ни гледаше да пием бира. Седях, облегнал гръб на дървото, гледах как вятърът носи облаците и пиех бавно направо от бутилката. Така беше по-студена. Превъзходна бира. Батето и П. О. М. скоро заспаха, а аз отново се залових за „Севастополските разкази“ и препрочетох „Казаци“. Прекрасна повест!
Когато се събудиха, хапнахме хляб, филе и горчица, изядохме един компот от сливи и изпихме третата и последна бутилка бира. След това отново почетохме и легнахме да спим. Събудих се жаден и тъкмо отварях манерката, чух как един носорог изгрухтя и изшумоля в храстите край рекичката. Батето, който се беше събудил, също го чу, двамата взехме пушките и без дума да разменим, тръгнахме към мястото, откъдето идваше шумът. М’Кола откри следите: вървейки нагоре по течението, носорогът ни беше надушил едва от тридесетина метра и беше побягнал. Не можехме да тръгнем по дирите му, тъй като вятърът духаше в гърба ни, затова се отклонихме от потока, заобиколихме пожарището и внимателно тръгнахме през гъстия храсталак на брега. Но не го намерихме. След дълги търсения Друпи откри, че се беше прехвърлил на другия бряг и бе поел към хълмовете. Доколкото можеше да се съди по следите, не беше особено едър.
Бяхме се отдалечили най-малко на четири часа път от лагера, а освен това през по-голямата част от обратния път трябваше да се катерим по склона, за да се измъкнем от клисурата; предстоеше ни да свършим и с ранения бивол, затова, като излязохме отново на пожарището, решихме да вземем П. О. М. и направо да продължим. Беше все още горещо, но слънцето вече се спускаше и по-голямата част от пътя минаваше по сенчестата пътека край потока. Когато се върнахме, П. О. М. се престори на възмутена, че сме тръгнали и сме я оставили сама, но това беше само шега.
Друпи и туземецът с копието ни поведоха по сенчестата пътека, осеяна със слънчеви петна тук-там, където лъчите се провираха през листака. Вместо свежият лъх на утринната гора блъсна ни в носа тежка воня, напомняща котешки нечистотии.
— Каква е тази смрад? — попитах шепнешком Батето.
— Павиани — отвърна той.
Малко преди нас беше минало цяло стадо от тези маймуни и бяха изпоцапали всичко с мръсотиите си. Стигнахме до мястото, на което носорозите и биволът бяха изскочили от тръстиките, и аз определих къде според мен се е намирал биволът в момента на изстрела. М’Кола и Друпи затърсиха наоколо като хрътки. На петдесетина крачки нагоре по склона Друпи вдигна един лист и го размаха.
— Намерил е кръв — каза Батето.
Приближихме се. По тревата имаше много следи от почерняла кръв и беше лесно да се проследи дирята. Друпи и М’Кола я следваха от двете страни и тържествено посочваха с дълги стръкове трева всяко кърваво петно. Винаги ми се е струвало, че би било по-добре единият следотърсач да върви бавно по дирята, а другият да я търси напред, но те вървяха един до друг с наведени глави и сочеха с дългите стръкове всяко петно засъхнала кръв, а когато отново намираха следата, след като я бяха загубили, навеждаха се да откъснат някое окървавено стръкче трева или лист. Вървях подире им със спрингфилда, след мене идваше със заредена пушка Батето и на опашката П. О. М. Бях поверил големокалибрената си двуцевка на Друпи. М’Кола носеше манлихерата на П. О. М. Всички мълчахме като хора, погълнати от сериозна работа. На едно място, където биволът беше вървял между високи треви, открихме кървави следи по стръковете от двете страни на дирята — това показваше, че куршумът е пронизал животното и е излязъл от другата страна. По едно време се обнадеждих — рекох си, че съм го прострелял през дробовете, макар и да не бях сигурен, защото кръвта беше загубила първоначалния си цвят, — но по-нататък видяхме по камъните окървавен тор, след това навсякъде, където биволът се бе изкачвал по стръмнина, имаше такъв тор. Очевидно куршумът беше пронизал или червата, или търбуха. Все по-срамно ми ставаше.
— Ако се хвърли към нас, не се безпокой за Друпи и останалите — прошепна Батето. — Те ще отскочат встрани. А ти стреляй.
— Право в муцуната!
— Не опитвай никакви фокуси — предупреди ме той.
Следите вървяха все нагоре и нагоре по стръмнината, след това описваха осморка и известно време лъкатушеха безцелно между скалите. По-нататък се спускаха към реката, прекосяваха един малък приток, пак се връщаха на брега и продължаваха нагоре между дърветата.
— Струва ми се, че ще го намерим мъртъв — казах тихо на Батето. Безцелните криволици ме караха да мисля, че тук биволът е бил вече омаломощен, готов всеки миг да се строполи.
— Дано — каза Батето.
Но дирята продължаваше нагоре, където тревата редееше, и търсенето ставаше все по-трудно и по-бавно. Следи от копитата вече не виждах, правехме догадки каква посока е следвало животното, и само тук-там някое лъскаво петънце спечена кръв по камъните потвърждаваше предположенията ни. Няколко пъти напълно изгубвахме следата и тогава тримата започвахме да я търсим в кръг, докато някой я намереше отново и кажеше тихо „Dami!“, после пак тръгвахме напред. Накрая дирята се спусна по един каменист склон, огрян от последните лъчи на слънцето, наближи коритото на реката и потъна в широк пояс от такива високи сухи тръстики, каквито досега не бяхме виждали. Тук тръстиката беше по-висока и по-гъста, отколкото при тресавището, където биволът беше изскочил сутринта, и в нея имаше няколко пътеки, проправени от дивите животни.
— Малката мемсахиб по-добре да не влиза вътре — предупреди Батето.
— Да остане тук с М’Кола — съгласих се аз.
— По-добре е да не влиза — повтори Батето. — Чудя се защо изобщо я взехме с нас.
— Може да почака тук. Друпи настоява да продължим.
— Прав си. Да хвърлим един поглед.
— Почакай тук с М’Кола — пошепнах аз на П. О. М. през рамо.
Тръгнахме след Друпи през гъстата висока растителност, която се извисяваше още един човешки бой над нас, крачехме предпазливо по пътеката и надничахме напред със затаен дъх.
Спомних си как веднъж убихме три бивола, как най-старият изскочи от храстите, запенен и олюляващ се, как видях рогата, роговия израстък на челото, изпънатата напред муцуна, очите, набъбналата гърбица от мускули и тлъстина под сивата, рядко окосмена шия — в него се таеше могъща сила и ярост, гледахме го с възхищение, дори с уважение, но той не можеше вече да се движи бързо и след всеки изстрел чувствувах, че с него е свършено. Сега положението беше различно: не ни предстоеше да обсипем с куршуми един зашеметен бивол, когато излиза на открито. Сега дори не го виждахме. Повтарях си, че ако се спусне към нас, трябва да запазя самообладание и да стрелям право в изпънатата напред муцуна, той, разбира се, ще сведе надолу рога като всеки бик, който се готви да намуши жертвата си, тогава ще се открие уязвимото място, така добре известно на тореадорите, аз ще отправя последния изстрел тъкмо там, ще отскоча встрани в тревите и тогава ще дойде ред на Батето, освен ако съм отскочил, без да изпусна пушката. Уверен бях, че ще ми се удаде да стрелям в уязвимото място зад тила и ще успея да отскоча — само да мога хладнокръвно да изчакам да сведе глава. Знаех, че ме бива за такова нещо и че изстрелът ще го убие, но докога щях да го чакам? Там беше работата. Докога щях да го чакам? Аз се промъквах напред, като съзнавах, че той е тук, и изпитвах радост, най-приятната от всички радости — радостта, че ти предстои да действуваш, че ти предстои нещо, в което не можеш да бъдеш безучастен, което не можеш да проумееш докрай — да убиеш, без да се боиш, без страх и чувство за отговорност, без да опечалиш някого, да извършиш само това, на което се чувствуваш способен. Продължих безшумно напред, забол очи в гърба на Друпи, без да забравям да избърсвам потта от очилата си, но изведнъж чух шум зад нас и се извърнах. П. О. М. и М’Кола ни следваха.
— На какво прилича това! — скара се Батето. Беше извън себе си от гняв.
Изведохме жена ми обратно от гъсталака и на брега се постарахме да й обясним, че трябва да стои там. Оказа се, не била разбрала, че не бива да ни следва. Чула ме как съм прошепнал нещо, но помислила, че й казвам да върви след М’Кола.
— Здравата се изплаших! — признах на Батето.
— Следва ни като малък верен териер. Но не бива така.
Взряхме се отново през стъблата.
— Друпи иска да продължим — казах аз. — Няма да се откажа пръв, ще вървя докъдето той реши. Каже ли „стига“ — връщаме се. В края на краищата аз прострелях бивола в корема.
— Само без глупости!
— Ще го сваля с един изстрел! Само да изскочи, за да мога да стрелям — разбъбрах се аз, защото все още не можех да се успокоя от страха, който брах заради П. О. М.
— Хайде, тръгваме — подкани Батето.
Водени от Друпи, продължихме навътре, където растителността ставаше все по-гъста и по-гъста. Не знам как се чувствуваше Батето, но по едно време аз смених спрингфилда с двуцевката, приготвих я за стрелба и сложих пръст на спусъка — до такава степен бяха напрегнати нервите ми, когато Друпи спря, поклати глава и пошепна: „Hapana.“ Растителността беше толкова гъста и преплетена, че не виждахме на педя от носа си. Положението беше лошо, особено видимостта — слънцето осветяваше само склона на хълма. Двамата бяхме доволни, че Друпи сам реши да прекрати преследването, и аз въздъхнах облекчено. В този гъсталак всичките ми планове за някакъв много специален изстрел бяха чиста глупост и аз си дадох сметка, че можехме да разчитаме само на едно — Батето да убие бивола с големокалибрената си пушка. Аз едва ли щях да направя нещо с глупавата си двуцевка, която не владеех и в чиито качества — като не смятаме оглушителния й трясък — нямах вече никаква вяра.
На връщане изведнъж чухме носачите да крещят от рида и се хвърлихме през тръстиките, за да излезем на високо място с чист обстрел. Носачите махаха с ръце и крещяха, че биволът излязъл от тресавището и минал край тях, след това М’Кола и Друпи започнаха да сочат нещо, а Батето ме хвана за ръкава и ме задърпа встрани, откъдето можехме да видим какво става: в светлината на залязващото слънце, което сега огряваше само каменистия връх на рида, видях два бивола. Бяха черни и лъскави, единият много по-едър от другия — помня как си помислих, че това е нашият бивол, който е срещнал биволицата и тя го е увлякла след себе си. Друпи ми даде спрингфилда, аз пъхнах ръка под ремъка, прицелих се — сега цялото животно се виждаше в оптическия мерник, — затаих дъх, взех го на мушка право в плешката, но тъкмо когато започнах да натискам спусъка, той се затича, аз изместих прицела пред главата му и стрелях. Биволът наведе глава и подскочи като необязден кон, аз изхвърлих гилзата, върнах ръкохватката и тъкмо когато се скриваше от погледа ми, стрелях още веднъж. Уверен бях, че с него е свършено. Затичахме се двамата с Друпи и аз чух дрезгаво мучене. Спрях и подвикнах към Батето:
— Чуваш ли? С него е свършено, бога ми.
— Да, удари го — отвърна Батето.
— И то смъртоносно, казвам ти. Чу ли го как изрева?
— Не.
— Слушай!
Ослушахме се и до нас долетя протяжно жално мучене.
— Прав си — съгласи се Батето. Мученето беше неимоверно тъжно.
М’Кола сграбчи ръката ми. Друпи ме потупа по рамото. Всички засмени се затичахме по склона и плувнали в пот, се закатерихме по скалите между дърветата. Сърцето ми туптеше неудържимо, затова спрях да си поема дъх, избърсах потта от лицето си и изтрих очилата.
— Kufa! Мъртъв! — каза М’Кола. Той произнесе думата така, че тя прозвуча като изстрел. — N’Dio! Kufa!
— Kufa! — засмя се Друпи.
— Kufa! — повтори М’Кола и отново ми стисна ръката.
Продължихме нагоре по склона и скоро видяхме бивола — той се беше обърнал по гръб, почти увиснал на рогата си, които се бяха заклещили в едно чаталесто дърво. М’Кола пъхна пръст в дупката, през която беше влязъл куршумът, точно в средата на плешката, и кимна доволен с глава.
Пристигнаха Батето и П. О. М., а след тях и носачите.
— Честна дума, по-хубаво е, отколкото си мислех — рекох аз.
— Този не е същият бивол. Това се казва екземпляр! А са него сигурно вървеше нашият бивол.
— Помислих, че с него върви биволица. Но от такова разстояние не може да се каже.
— Имаше най-малко четиристотин крачки. Ама ти наистина умееш да стреляш с тази играчка.
— Когато го видях как мушна глава между предните крака и подскочи, разбрах, че с него е свършено. Светлината падаше много удобно.
— Разбрах, че го удари и че не е същият бивол. Казах си, че сега ще трябва да се оправяме с два ранени бивола. Отначало не чух мученето.
— Удивителна впечатление прави този тъжен рев! — каза П. О. М. — Като призив на горски рог.
— На мен ми прозвуча весело — възрази Батето. — Заслужава да се почерпим по този случай. Това се казва изстрел! Защо не каза, че си знаел да стреляш?
— Върви по дяволите!
— А известно ли ви е, че освен това той е незаменим следотърсач и изключителен ловец на пернат дивеч? — обърна се Батето към П. О. М.
— Но този бивол е истински красавец, нали? — продължи да се възхищава жена ми.
— Хубав е. Не е стар, но има хубава глава.
Опитахме се да фотографираме животното, но носехме само малкия апарат, блендата засече и даде повод за ожесточен спор. Денят преваляше, аз нервничех, бях раздразнителен, отправих укори от позициите на своята непогрешимост и преувеличих бедата, ядосан, че ще останем без снимка. Човек не може да се задържи дълго на висотата на радостната възбуда, която бях изживял днес в тръстиките — след като убиеш живо същество, пък било то и бивол, изпитваш чувство, което не е за споделяне с околните, затова отпих глътка вода и се извиних на П. О. М., задето се държах така глупаво. Тя отвърна, че всичко е наред, и наистина всичко беше наред — стояхме един до друг и гледахме как М’Кола дере кожата на главата, аз обичах жена си и тя мен и всичко бе изяснено, недоразумението и всичко останало. Отпих глътка уиски, но ми се стори безвкусно и недостатъчно силно.
— Ще пийна още една — казах аз. Втората глътка подействува.
Гоненият от носорога туземец ни поведе към лагера, а Друпи остана да одере кожата от главата и да помогне на другите туземци да отделят хубавите парчета месо и да ги окачат на високите клони, където няма да ги достигнат хиени. Беше опасно да се връща по тъмно, затова му оставих двуцевката. Друпи каза, че знае да стреля, и аз извадих гилзите, сложих предпазителя и го подканих да опита. Той опря приклада на рамо, примижа — но не с това око, с което трябваше, натисна силно спусъка, след това още веднъж и още веднъж. Показах му как да освободи предпазителя, накарах го да свали и вдигне няколко пъти, обясних му как да зарежда. М’Кола го гледаше много отвисоко, докато той се мъчеше да стреля с пуснат предпазител, а Друпи сякаш се смали. Оставих му пушката с два патрона, туземците се заловиха да режат месото, а ние тръгнахме подир водача с копието по дирите на по-дребния бивол, които бяха чисти, без следи от кръв. Вървяхме по тях, докато излязохме от рътлината, а оттам поехме към лагера. Вече се здрачаваше. Превалихме хълмове, прекосихме урви и дерета и накрая излязохме на главния хребет, който изглеждаше тъмен и студен в мрака. Луната още не беше изгряла и ние с мъка влачехме крака, капнали от умора. По едно време М’Кола, който се беше натоварил с тежката пушка на Батето, няколко манерки, бинокли и чантата с книгите, изригна по адрес на забързалия се водач поток от думи, явно ругатни.
— Какво казва? — попитах аз Батето.
— Казва му да не се перчи толкова с издръжливостта си, защото между нас има стар човек.
— Кого има предвид, теб или себе си?
— Нас двамата.
Над кафявите хълмове се издигна мътна червеникава луна. Отправихме се към мъжделивите, трепкащи светлинки на селото, минахме покрай затворените кирпичени колиби, дъхащи на овце и кози, след това пребродихме рекичката и тръгнахме нагоре по голото бърдо към огъня, накладен пред палатките ни. Нощта беше хладна и ветровита.
Сутринта отново излязохме на лов, попаднахме на следи от носорог край един извор, поехме по тях и така обходихме цялото обрасло в храсти плато, след това хванахме по една долчинка, която се спускаше като улей в пролома. Беше много горещо и П. О. М. вървеше трудно, защото предишния ден тесните ботуши й бяха набили краката. Тя не се оплакваше, но виждах, че й убиват. Бяхме приятно изморени и отпуснати.
— Да вървят по дяволите тия носорози! Не ми трябва друг, освен ако е някой много едър — казах на Батето. — А такъв може цяла седмица да не намерим. Да се задоволим с този, който имаме, и да отидем при Карл. Там ще тръгнем за орикси и куду. Освен това ще се снабдим и с кожи от зебра.
Седяхме под дървото на върха, пред нас се стелеха хълмовете и проломът, който се спускаше към Долината на големия разлом и езерото Маняра.
— Няма да е лошо да вземем само най-необходимото и да тръгнем с носачи към долината и езерото. Ние ще ловуваме напред, а те ще ни следват — предложи Батето.
— Чудесна идея! А камионите ще заобикалят и ще ни чакат в… как му беше името?
— Мажи-Мото.
— Вярно, защо да не направим така? — присъедини се П. О. М.
— Ще попитаме Друпи какво представлява тази долина.
Друпи каза, че не знае, но местният водач с копието ни обясни: мястото било много труднопроходимо, особено там, където реката се спуска към клисурата. С коли не можело да се мине. Отказахме се от плана си.
— Все пак заслужава си да направим такъв преход — подхвана пак Батето. — При това носачите са по-евтини от бензина.
— Не може ли да направим подобни преходи, когато се върнем? — предложи П. О. М.
— Може — съгласи се Батето. — Но ако искаме да намерим едър носорог, трябва да се изкачим на планината Кения. Там е царството на носорозите. А по тия места се въди главно куду. Ако тръгнем натам, ще трябва да се изкачим към Калал. После ще имаме време да се спуснем към Хандени за черна антилопа.
— Хайде да тръгваме! — казах аз и продължих да се изтягам.
Отдавна бяхме престанали да завиждаме на Карл. Дори се радвахме на сполуката му и нещата се бяха оправили. Може би той вече е успял да се сдобие и с орикс. Искрено се надявахме да е така. Карл беше чудесно момче и аз се радвах на хубавите му трофеи.
— Как се чувствува милата добра Мама?
— Прекрасно. Ако говорите сериозно за тръгване, предпочитам най-напред да си почина. Болят ме краката. Но такъв лов ми харесва.
— Хайде да се върнем, да хапнем, да вдигнем лагера и още довечера — в равнината.
Още същата вечер се върнахме при нашия стар бивак в Муту-Умбу под високите дървета недалеч от пътя. Тук бяхме устроили първия си лагер в Африка. Дърветата бяха все така високи, кичести и зелени, потокът — бърз и прозрачен, местността — все така хубава, както първия път. Само нощите бяха станали по-горещи, прахът по пътя сега стигаше до осите на колелата, а междувременно бяхме видели много нови места — това беше разликата.

 

Глава четвърта

За да се доберем до Долината на големия разлом, минахме по един червеникав песъчлив път, който пресичаше високото плато, след това нагоре и надолу по рътлините, където нискостеблените дръвчета растяха като в овощни градини, обходихме един горист склон, който се изкачваше до стената на клисурата, и оттам пред нас се откриха равнината, гъсталакът и дългото, блеснало на слънцето полупресъхнало езеро Маняра, порозовяло на отвъдния край от хиляди и хиляди петънца — ята фламинго. По-нататък пътят се спускаше косо по стената на пролома, навлизаше в гората, продължаваше по дъното на долината през обработени полета с бананови насаждения, зелени царевичаци и непознати за мен дървета, минаваше край гората, която се издигаше като стена, след това покрай магазинчето на един индиец и куп колиби, прехвърляше по две мостчета бистрите бързи потоци, отново навлизаше в гората, която там започваше да редее, прорязваше голи склонове и описваше широк завой, за да навлезе в друг път, прашен, издълбан от дълбоки коловози, и през обрасла с храсти местност извеждаше до сенниците на лагера ни в Муту-Умбу.
По-късно, след вечеря, чухме ята фламинго да летят в мрака. Въздухът се изпълни с пърхане на крила, напомнящо патици, вдигнали се преди разсъмване, но по-бавно, по-равномерно и стотици пъти по-силно. Ние с Батето бяхме малко пияни, а П. О. М. — капнала от умора. Карл отново беше изпаднал в лошо настроение. Ние му бяхме отровили радостта, когато уби носорога. При това тази сполука беше вече минало и той се боеше да не се изложи с антилопите орикс. На всичко отгоре когато отишли на сутринта при трупа на убития носорог, намерили не леопард, а великолепен лъв, огромен и тъмногрив, който не побягнал, но въпреки това не можело да го убият, защото местността била нещо като резерват.
— Много неприятно! — казах аз и се опитах да му съчувствувам, но ми беше така хубаво, че не бях в състояние да си разваля настроението заради чужди неприятности. Капнали от умора, двамата с Батето седяхме, пиехме уиски със сода и разговаряхме.
На другия ден тръгнахме на лов за орикс в сухата прашна Долина на големия разлом и накрая открихме едно стадо чак край гористите хълмове на отсрещната страна, над едно селце на племето масаи. Антилопите орикс поразително приличаха на местните магарета, ако изключим изумително дългите красиви, растящи косо назад черни рога. На пръв поглед всички имаха еднакво хубави глави за трофеи. Когато се взрях внимателно, видях, че две-три са по-хубави от останалите, приседнах, избрах най-хубавото животно и щом стадото се източи във верига, прицелих се и стрелях. Чух, че куршумът удари на месо, антилопата кривна встрани, отдели се от другите и се понесе в кръг. Разбрах, че няма нужда да стрелям повторно.
Излезе, че Карл взел на прицел същия орикс. Не знаех това, но от егоизъм бях избързал да стрелям пръв, за да съм сигурен, че поне този път ще взема по-хубавия трофей. Впрочем Карл успя да свали една не по-лоша антилопа, преди стадото да изчезне от очите ни сред облак сив прах. Ако не бяха чудесните рога, ловът на орикси би бил не по-интересен от стрелба по питомни магарета. Камионът пристигна, М’Кола и Чаро одраха главите, нарязаха месото и ние тръгнахме към лагера през облаци прах, от който лицата ни бързо посивяха, а долината заприлича на безкраен зноен мираж.
Останахме в лагера два дни. Трябваше да се снабдим със зеброви кожи, които бяхме обещали на приятели в Америка, а на дерача беше необходимо време, за да ги обработи както трябва. Ловът на зебри се оказа скучен — сега, когато тревата беше изсъхнала, равнината ни изглеждаше еднообразна, гореща и прашна. Спомням си как седях, опрял гръб на един мравуняк, в далечината се носеше стадо зебри сред облаци прах в трептящата мараня, равнината жълтееше, осеяна тук-там с някое бяло петно, над което се виеха птици, а отзад, вдигнал пушилка, се приближаваше камионът, натоварен с дерачи и с местни хора, които идваха да отнесат месото в селцето. Поради омарата стрелях няколко пъти несполучливо по една газела — дерачите доброволци ме бяха помолили да я убия за ядене. Стрелях три-четири пъти, без да улуча, след това я ударих, както се носеше по равнината, и трябваше да я преследвам чак до пладне, докато я издебна и доубия.
Същия ден следобед тръгнахме с колата по пътя, минаващ през селцето и покрай дюкянчето на индиеца — той ни се усмихна хем раболепно, хем дружелюбно с надежда, че ще купим нещо от него, — свърнахме наляво до една просека през храстите към гъстата гора, прекосихме потока по разнебитеното дървено мостче и продължихме натам, дето гората редееше и постепенно отстъпваше място на тревистата савана, която се простираше до камъша и тръстиките по изсъхналия бряг на езерото, чиито води блестяха сега далеч навътре, порозовели от фламинго. В края на гората, под сянката на дърветата, се гушеха сламени рибарски колиби, тревистата савана се вълнуваше под поривите на вятъра, оголеното засъхнало дъно на езерото сивееше пред нас и множество животни, подплашени от колата, пробягваха по спечената кал. Това бяха камъшари, които в далечината изглеждаха смешни и тромави, но отблизо — стройни и грациозни. Завихме, навлязохме в гъстата ниска трева и продължихме по сухото дъно на езерото. Навсякъде, отляво и отдясно, където се спускаха ручеи и образуваха тръстиково блато с лабиринт от разливи към оттеглилото се езеро, се вдигаха патици, а забелязахме и големи ята гъски, накацали на тревистите островчета сред блатото. Дъното беше сухо и твърдо, но по-нататък започна да става влажно и меко. Слязохме от колата и се уговорихме: Карл с Чаро и аз С М’Кола да тръгнем от двете страни на блатото, да подплашим птиците с изстрели, а Батето и Мама да ги изчакат във високата тръстика на левия бряг на езерото, където се стичаше друг ручей и също образуваше гъсто обрасло блато — според нашите предвиждания патиците трябваше да прелетят именно там.
Двамата тръгнаха по откритото — едрата обемиста фигура с избеляло кадифено сако наред с крехкия силует в панталони, пясъчножълто яке, ботуши и широкопола шапка, — след това се шмугнаха и изчезнаха в сухите тръстики. Тръгнахме и ние, но щом стигнахме до ручея, разбрахме, че нищо няма да излезе от този наш план. Внимателно оглеждахме терена, преди да стъпим, и въпреки това затъвахме до колене в студената тиня. По-нататък дъното ставаше все по-несигурно, а тревистите хълмчета още по-мочурливи — там няколко пъти затънах до пояс. Патиците и гъските отлитаха, преди да сме ги наближили на един изстрел разстояние, а когато първото ято премина над скривалището на нашите ловци и отекнаха двата последователни изстрела от малката двуцевка на П. О. М., част от патиците описаха широк завой и се насочиха към езерото, а останалите на малки ята полетяха заедно с гъските към откритата водна площ. Ято черни ибиси, които със заострените си клюнове приличаха на едри гмурци, се вдигнаха над тръстиките откъм страната на Карл, описаха кръг високо над нас и се върнаха в блатото. То беше пълно с бекаси, черни и бели дъждосвирци и като разбрах, че няма да успея да се приближа до патиците, започнах да стрелям бекаси за най-голямо възмущение на М’Кола. Прегазихме тресавището, пребродихме една рекичка — водата стигна до раменете ми и трябваше да държа над главата си пушката и ловното яке с патроните в джоба, — след това се опитахме да намерим брод към мястото, където бяха П. О. М. и Батето, и прекосихме дълбока река, над която летяха бърнета. Стрелях и убих три. На отсрещния бряг, където започваше спечената кал на езерното дъно, открих Батето и П. О. М. Вече мръкваше, водата беше твърде дълбока, за да я прегазим, а дъното — тинесто, но накрая намерих добре утъпкана пътека, проправена от хипопотамите, която водеше към рекичката. Зацапах през нея — дъното й беше твърдо, а водата стигаше до гърдите. Когато се измъкнах на тревата, целият мокър, над мен стремително се понесоха бърнета, коленичих за стрелба, но в същия миг стреля и Батето и три птици тупнаха тежко във високата трева. Дълго ги търсихме в здрача. Сачмите ги бяха застигнали в бърз полет и птиците се оказаха по-далеч, отколкото предполагахме. Беше вече почти тъмно и ние се запътихме към колата по сивата изсъхнала кал на езерното дъно. Бях мокър до кости, водата шльопаше в ботушите ми. П. О. М. се радваше на бърнетата — първите след лова в Серенгети. Не бяхме забравили колко са вкусни. Колата се чернееше като буболечка в далечината, зад нея се стелеше ранната, спечена, напукана кал, отвъд — тревистата савана, а после гората.
На другия ден ходихме на лов за зебри, на връщане през равнината колата вдигаше облаци прах, които вятърът навяваше върху нас, и ние се прибрахме в лагера целите в прах и пот. П. О. М. и Батето бяха останали в лагера — нямаше смисъл да идват с нас и да гълтат прах, — а ние с Карл прекарахме целия ден под слънчевия пек в прашната равнина и няколко пъти се впускахме в ония спорове, които започват така:
— Защо не стреля?
— Защото бяха далече.
— Отначало не бяха.
— Аз пък ти казвам, че бяха.
— Като не стреляш навреме, сега иди ги гони.
— А защо не стреля ти?
— Имам достатъчно. Трябват ни всичко на всичко дванадесет кожи. Хайде, размърдай се!
След това преждевременен изстрел — стрелящият иска да покаже, че го притесняват, — после напуска прикритието зад мравуняка и ядосан тръгва към другаря си, който го пита насмешливо:
— Какво става?
— Нали ти казах, че са далече — идва отчаяният отговор.
Насмешливият казва снизходително:
— Гледай!
Зебрите, побягнали след изстрела, са забелязали приближаващия се камион с дерачите, подплашили са се, свърнали са обратно и сега стоят с хълбок към ловците на смешно близко разстояние.
Другият мълчи и е толкова ядосан, че не иска да стреля. След това процежда през зъби:
— Хайде, стреляй ти!
Но насмешливият, по-принципен от всякога, отказва.
— Твой ред е — възразява той.
— Не, аз повече няма да стрелям — отвръща другият. Той знае, че както е ядосан, има вероятност да не улучи, и подозира, че са го изиграли. Той винаги подозира, че са го изиграли тогава, когато трябва да се действува не по предначертания план, когато са му дали неизчерпателни наставления, в които не всички подробности са уточнени, когато трябва да се стреля пред погледите на други хора или прибързано.
— Имаме вече единадесет — каза насмешливият. Той вече се разкайва, съзнава, че не е трябвало да притеснява приятеля си, че е трябвало да го остави на мира, не да го притеснява; съзнава също, че отново се е проявил като самовлюбен и самодоволен простак. — Винаги можем да убием още една. Да се връщаме. Ей, Бо, дай колата насам!
— Не, да продължим! Ти стреляй!
— Не, хайде да си вървим!
Двамата се качват в камиона, тръгват по прашната равнина, раздразнението се изпарява и остава само приятното усещане, че времето лети така бързо.
— За какво мислиш сега? Че съм отвратителен тип, нали?
— За днешния следобед — отвръща другият, усмихва се и спечената корица от прах и пот по лицето му се набръчква.
— И аз.
Накрая следобедът идва и — отново на път.
Този път обувам ниски платнени ботуши, които по-лесно ще мога да измъквам от калта, придвижвам се от едно затревено хълмче към друго, газя през водата и опипвам дъното, затъвам във вадите, а патиците, както и предния ден, отлитат навътре в езерото, но аз тръгвам надясно, описвам широк полукръг, навлизам в самото езеро, уверявам се, че дъното е твърдо, а водата е до колене, и се приближавам към големите ята. Изстрел. Снишавам се, М’Кола също, въздухът около мен се изпълва с пърхане на крила, свалям две, после още две, после една високо в небето над мен, пропускам една, която минава съвсем близо в бръснещ полет над водата от дясната ми страна, свистящото ято отново се завръща — тъй бързо, че нямам време да заредя и да стрелям, — ранявам няколко патици за мамци, след това стрелям по избор, защото знам, че трябва да сваля само толкова, колкото мога да нося. Прицелвам се в една, която прелита високо, точно над главата ми, насочвам пушката нагоре, извил глава назад, това е coup de roi* — и голямата черна патица плясва във водата до М’Кола, който се превива от смях. В това време четирите мамци се отдалечават, плавайки, решавам да ги доубия и отивам да ги прибера. Затичвам се през водата, която стига до коленете ми, за да настигна последната патица, подхлъзвам се и цамбурвам с главата напред, после сядам на дъното успокоен, че най-накрая съм мокър целият, усещам отдолу студената кал, изтривам си очилата, накланям пушката да се изтече водата от цевта и се сещам, че трябва да изстрелям патроните, преди гилзите да са се раздули, а М’Кола ми се смее. Без да изпуска ловното яке, сега пълно с патици, той бързо се снишава — стадо гъски прелита съвсем ниско, а аз се мъча да напъхам мокрия патрон в цевта. Накрая успявам, но гъските са вече далеч, а след изстрела във въздуха се издигат облак огрени от слънцето фламинго и небето над езерото порозовява. Те се спускат надолу и кацат. После след всеки изстрел извръщам глава към слънцето, блеснало над водната повърхност, за да видя как невероятният облак от птици се издига и отново се спуска плавно към езерото.
[* Царски изстрел (фр.). — Б.пр.]
— М’Кола! — викам и показвам с ръка.
— N’dio — отвръща той, гледайки птиците. — M’uzuri. — И ми подава още патрони.
И по-рано ми се беше случвал щастлив лов, но никога по-изобилен от лова в езерото, и после, докато пътувахме, три дни ядохме студени бърнета, а това са най-вкусните патици — угоени, със сочно крехко месо. Ядяхме ги студени с червено вино и кисели краставички, купени в Бабати — веднъж насядали край пътя, в очакване да дойдат камионите, после — на сенчестата веранда в малкия хотел в Бабати, после — късно през нощта, след като камионите бяха вече пристигнали и ние отседнахме в къщата на един приятел на наши приятели, кацнала на високия хълм (впрочем самия собственик го нямаше). Нощта беше хладна и ние се настанихме около масата, облекли топлите си якета — тъй дълго бяхме чакали камиона, претърпял авария по пътя, че пихме твърде много и изпитвахме вълчи глад, — П. О. М. танцуваше с управителя на кафеената плантации и с Карл под звуците на грамофона, аз се бях нагълтал с емитин, главата ме болеше до пръсване, та лекувах болката с уиски, седнал с Батето на верандата, а навън в мрака духаше силен вятър. Най-после поднесоха на масата димящите, току-що извадени от фурната патици, гарнирани с пресен зеленчук. Токачките също са отлично ядене и аз бях сложил една кутия за провизии в багажника на колата, за да има какво да си хапнем през нощта, но от бърнетата по-вкусно няма.
От Бабати бяхме тръгнали през хълмовете и гористата равнина към подножието на планините, където се гушеха куп колиби, а по-нататък — мисионерско поселище. Тук устроихме лагер. Смятахме да тръгнем на лов за антилопи куду, които — обясниха ни — се въдели по гористите хълмове и падини чак до откритата равнина.

 

Глава пета

Лагерът ни се гушеше под оскъдната сянка на сухите дървета, чиито дънери бяха обрязани околовръст заради мухите цеце. По хълмовете, покрити с гъсторасли храсти, беше трудно да се ловува, те бяха стръмни, разделени един от друг с дълбоки дерета, докато в гористата равнина беше много по-лесно и там човек се разхождаше като из еленов парк. Но мухите цеце проникваха навсякъде — виеха се на рояци около нас и хапеха жестоко по врата, през ризата, по ръцете или зад ушите. Винаги си носех по една клонка, с която пропъждах мухите от врата си — не се разделих с нея цели пет дни. Бродехме от сутрин до вечер, прибирахме се след залез слънце уморени до смърт, но доволни, че във вечерната прохлада мухите не хапеха. Ловувахме ту по хълмовете, ту из равнината и Карл изпадаше във все по-мрачно настроение, въпреки че успя да убие много хубава петниста антилопа. В лова на куду той влагаше някаква особена лична амбиция и както винаги при неуспех, виновни му бяха или водачите, или избраният маршрут, или хълмовете. Смяташе, че всичко се е съюзило против него. Хълмовете го изморяваха, а на низината гледаше с недоверие. Молех се час по-скоро да удари куду и атмосферата да се разведри, но от ден на ден неговите амбиции все повече ни усложняваха живота. Той не беше в особено добра форма и стръмнините не му бяха по силите. За да го пощадя, гледах аз да взема маршрута с повечето планински преходи, но изморен от безплодни търсения, той започваше да си внушава, че си губи времето в равнината и че антилопите са по високото.
През тези пет дни ми се случи веднъж да видя повече от десетина женски куду и веднъж млад мъжкар със стадо женски. Женските бяха едри, сури, с хълбоци на ивици, със смешно малка глава, с големи уши, бързоноги, коремести. Щом ме видяха, хукнаха подплашени и се скриха в гората. Младият мъжкар имаше едва покарали рога и когато притича недалеч от нас в здрача — трети поред в стадото, — тои приличаше на мъжкар толкова, колкото недорасло сръндаче може да прилича на едър черногрив стар лос тръбач с могъща шия, кафява козина и мускули като на артилерийски кон.
Веднъж, когато се връщахме по залез и слънцето се спускаше над една стръмна долчинка между хълмовете, водачите ни посочиха две тичащи животни със сива козина на бели ивици. Бяха на върха на склона, огрян от слънцето, и между дърветата се мярнаха само хълбоците им. Според водачите това бяха мъжки антилопи куду. Не можахме да им видим рогата, а когато се изкачихме на ръта, слънцето беше вече залязло и не открихме следите им по каменистата почва. Все пак успяхме да забележим, че имат по-дълги крака от женските, така че може би наистина бяха мъжки. Пребродихме околните скали, докато се стъмни съвсем, но не успяхме да ги зърнем отново. На другия ден изпратихме там Карл, но и на него не му провървя.
Често подплашвахме водни козли и веднъж, докато обикаляхме същата камениста местност, видяхме на дъното на една урва воден козел, който само ни беше чул, без да успее да ни надуши. М’Кола ме дръпна за ръката и ние се заковахме неподвижни: козелът стоеше на десетина крачки от нас, красив, с тъмна козина, настръхнала като грива по силния врат — вдигнал високо рога, той целият трепереше и душеше въздуха с разширени ноздри. М’Кола се усмихна, стисна ме за китката и ние продължихме да наблюдаваме едрия мъжкар, който трепереше пред опасността, без да може да разбере откъде иде тя. След това ехото донесе далечния гръм на старовремска пушка на туземен ловец, животното хукна, за малко не се блъсна в нас и запраши нагоре по склона. Друг път — тогава с нас беше и жена ми — стигнахме до края на гористата равнина и когато тръгнахме през полето, обрасло с храсти и сансевиерии*, чухме басово ръмжене. Погледнах М’Кола.
[* Кичеста тропическа лилия е твърди сърцевидни листа. — Б.пр.]
— Simba — каза той загрижено.
— Wapi? — пошепнах аз. — Къде?
Той посочи.
— Лъв — обясних тихо на П. О. М. — Сигурно е същият, който чухме рано тази сутрин. Отдръпни се към онези дървета.
Бяхме чули лъвски рев малко преди зори, когато ставахме.
— Предпочитам да остана с теб.
— Забрави ли какво обеща на Батето? Върни се там и чакай.
— Добре. Но нали ще внимаваш?
— Ще стрелям само ако дойде насгода и застане неподвижен.
— Добре.
— Хайде — дръпнах аз М’Кола.
Той се беше намръщил, положението очевидно не му харесваше.
— Wapi simba? — попитах го шепнешком.
— Там — отвърна той мрачно и показа към туфите гъста трънлива зеленина.
Дадох знак на един от водачите да се върне заедно с П. О. М. и изчакахме да се отдалечат на двеста-триста крачки към гората.
— Да вървим — заповядах.
М’Кола поклати мрачно глава, но се подчини. Тръгнахме бавно, като се вглеждахме в гъстата зеленина, без да видим нищо. В същия миг чухме глухото ръмжене, този път малко по-далеч и вдясно от нас.
— Не! — запротестира М’Кола. — Hapana, бвана!
— Хайде! — настоях аз. Сложих показалец на врата си и го завъртях като тирбушон. — Kufa! — добавих шепнешком, за да му обясня, че ще ударя хищника във врата и ще го убия на място.
М’Кола поклати глава. По напрегнатото му лице избиха капки пот.
— Hapana! — настоя той шепнешком.
Пред нас имаше висок мравуняк, изкачихме се по спечената пръст и се огледахме от върха. Нищо не можеше да се види от зелените, прилични на кактуси растения. Напразна беше надеждата ми, че ще ни се удаде да зърнем лъва от върха на мравуняка. Слязохме и изминахме около двеста крачки сред лабиринта от трънливи сансевиерии. Пред нас отново се разнесе познатият хриплив звук, а след малко — дебело ръмжене. Ентусиазмът ми се беше вече изпарил. Преди да се изкачим на мравуняка, хранех надежда, че ще видим звяра отблизо и ще мога да стрелям сигурно и точно — много ми се искаше да убия поне един лъв без Батето и дълго бих се радвал на такъв успех. Бях решил да стрелям само при абсолютна сигурност, че изстрелът ще бъде успешен. Зад себе си вече имах три лъва, но сега се бях запалил така, както никога през цялото пътешествие. Без колебание бих стрелял по този лъв и без помощта на Батето, стига да имах възможност за безпогрешен изстрел. А сега ставаше ясно, че ни заплашва опасност. Докато ние се приближавахме, лъвът се отдалечаваше, но много бавно. Той отстъпваше явно с нежелание — сигурно се беше наял рано сутринта, когато го бяхме чули да реве, а сега искаше да се наспи. Това приключение никак не се нравеше на М’Кола. Трудно беше да преценя какво го плашеше повече — дали отговорността за моя живот пред Батето или съзнанието за собствената му безпомощност в този опасен лов, — но той беше много разстроен. Накрая сложи ръка на рамото ми, приближи се до лицето ми и три пъти поклати отривисто глава.
— Hapana! Hapana! Hapana, бвана! — запротестира той тъжно и умолително.
В края на краищата защо трябва да се навирам в това опасно място, когато нямам изглед за добър изстрел? — помислих си аз, реших, че е време да се връщаме, и сам изпитах облекчение.
— Добре — казах.
Тръгнахме по обратния път, прекосихме откритото поле и стигнахме до дърветата, където ни чакаше П. О. М.
— Успяхте ли да го видите?
— Не — отвърнах. — Чухме го да ръмжи няколко пъти.
— Страшно ли беше?
— Малко, само накрая — признах след известна пауза. — Но бих дал всичко на този свят, само и само да го убия.
— Ох, как се радвам, че се върнахте!
Извадих разговорника от джоба си и съставих едно изречение на развален суахили. Нужна ми беше само думата „обича“.
— М’Кола обича лъв?
М’Кола си беше възвърнал способността да се усмихва и редките му като на китаец мустачки се раздвижиха.
— Hapana — каза той и размаха ръка пред лицето си. — Hapana!
— Hapana значи „не“.
— Да стреляме куду, а? — предложих аз.
— Добре, хубаво — отговори той радостно на суахили. — По-добре. Много по-добре. Tendalla! Да! Tendalla!
През цялото ни пребиваване в този лагер обаче не можахме да зърнем нито един мъжкар куду. След два дни потеглихме към Бабати, а оттам към Кондоа, за да прекосим страната в посока на Хандени и крайбрежието.
Още от началото гледах с недоверие на този лагер, на водачите и на самата местност. Бях с убеждението, че дивечът из тия места е изтребен и наплашен. Известно ни беше, че тук се въдят антилопи куду и уелският принц се е сдобил със своя трофей куду край същия този лагер, но през сегашния ловен сезон тук бяха идвали вече три групи ловци, а и туземците ловуваха под претекст, че защищават посевите си от павианите. Срещахме туземци на петнадесет километра от техните шамби да обикалят със старовремски пушки из хълмовете, където се въдят куду. Явно не бяха тръгнали да бият павиани. Настоявах да напуснем тия места и да си опитаме късмета другаде, около Хандени, където никой от нас не беше ходил.
— Да вървим тогава — съгласи се Батето.
В представите ни новите места бяха ловен рай. Виждахме мислено как антилопи куду се разхождат из откритите поляни, а ние си седим на земята и чакаме да се появи някой много едър мъжкар, избираме си животното с най-хубави рога и едва тогава стреляме. Освен това знаехме, че в съседство се въдят черни антилопи, и решихме: който пръв се сдобие с глава от куду, да се запъти към царството на черните антилопи. Чувствувах се на седмото небе. Карл също се ободри пред изгледите за тази нова, приказна местност, където животните са така доверчиви, че просто да ти е съвестно да ги убиваш.
Щом се съмна, тръгнахме на път без носачите, които трябваше да вдигнат лагера и да ни последват с два камиона. Спряхме в Бабати, отбихме се в малкия хотел над езерото, купихме си още буркани с кисели краставички и седнахме на студена бира. След това поехме на юг. Пътят тук беше хубав и равен и водеше през гористите хълмове над жълтите масайски савани, след това навлизаше в обработената равнина, където стари жени с изсъхнали гърди и сбръчкани старци, на които се броят ребрата, копаеха царевичните ниви. Така изминавахме километър след километър по прашния път, после се спуснахме в една обжарена от слънцето долина, където вятърът гонеше стълбове прах по изветрялата от ерозията почва, и стигнахме до образцовото немско гарнизонно градче Кандоа Иранги, чиито варосани стени приветливо се белееха под мамещите сенки.
Казахме на М’Кола да чака на кръстопътя и да задържи камионите, когато пристигнат, оставихме колата под една сянка и отидохме да видим военното гробище. Искахме да посетим местните власти, но хората бяха на обяд. Решихме да не ги безпокоим и се задоволихме да разгледаме военното гробище, което беше чисто и добре поддържано, от което на мъртъвците не им беше нито по-зле, нито по-добре, отколкото в което и да е друго гробище, после пихме бира под сянката на едно дърво — тук беше приятно прохладно след палещото слънце, което жареше така безмилостно, че чувствувахме тежестта на лъчите му по врата и плещите си. След това подкарахме колата и излязохме на кръстопътя, за да вземем камионите, а после се отправихме на изток — към новите места.

 

Глава шеста

Тия места бяха нови за нас, но носеха много от чертите на най-древните земи. Утъпкан от керваните и стадата рогат добитък, пътят се изкачваше по каменисти склонове и стъпаловидни тераси, продължаваше към хълмовете между два реда дървета и навлизаше в осеян с едри камъни пущинак. Местността толкова приличаше на Арагон, че все ми се струваше като да съм в Испания, само дето вместо мулета с дисаги срещу нас се зададоха десетина босоноги, гологлави туземци, загърнати с бели платна, прихванати на рамото като римски тоги. Щом те се скриха от погледа ни обаче, отново се пренесох в Испания — вече бях минавал по тоя каменист планински път под високите дървета, вперил очи в мухите, безжалостно накацали около подопашния ремък на коня пред мен. Същите камилски или, иначе казано, конски мухи намирахме тук, впити в хълбоците на лъвовете. В Испания, ако такава муха ти влезе под ризата, трябва да се съблечеш, за да я убиеш. Иначе запълзява по гърба ти, впива се под мишницата, полазва по корема, продължава към пъпа и ако не успееш бързо да се отървеш от нея, тъй ловко ще пропълзи надолу, че ще те накара да се съблечеш съвсем гол, защото е твърда и не можеш я смаза през дрехата.
Споменът за този ден, когато бях гледал мухите, накацали под опашката на коня, ме хвърляше в ужас, защото сам бях патил от тях. Единственото ми по-неприятно преживяване беше, когато постъпих в болница със счупена дясна ръка — костта беше строшена под рамото, ръката се беше отметнала назад и висеше безпомощно, провиснала на гърба, а острите ръбове на строшената кост бяха разкъсали мускула така, че мястото се поду, възпали се и образува гноен отток. Пет седмици не спах от болки и една нощ — това беше през петата седмица, както лежах сам с болката си, изведнъж си помислих какво ли изпитва еленът хлопатар, успял да избяга с надробена от куршума гръдна кост. Лежах и си представях всичко, което животното изпитва, от началния удар на куршума до агонията, и тъй като имах треска, помислих си, че може би ме е настигнало възмездие за греховете на всички ловци. След това, като оздравях, реших, че ако е било наказание, аз съм го понесъл и занапред поне ще знам какво върша. Няма да правя това, което не искам другите да правят с мен. Бяха ме простреляли, бях лежал схванат и безпомощен, след това бях оздравял. Бях свикнал с мисълта, че едно или друго нещо може да ме убие, и това вече не ме тревожеше. И тъй като все още обичах да ходя на лов, реших да ловувам дотогава, докато стрелям добре и мога да убивам животните, без да ги карам да се мъчат, а щом загубя умението си, ще спра.
Ако в ранни младини си платил своята дан на идеята за общество, демокрация и други такива, а след това откажеш да се обременяваш с неща от този род и решиш да отговаряш само пред себе си, ти заменяш задушевната и задушна атмосфера на приятелството срещу нещо, което можеш да изпиташ единствено ако си сам. Нещо, което все още не можеш точно да определиш, но го чувствуваш, когато пишеш хубаво и вярно нещо с вътрешна убеденост, и макар че ония, на които плащат да четат и коментират написаното, не го харесват и казват, че то е измама, ти си абсолютно сигурен в неговата стойност. Или когато вършиш нещо, което хората не смятат за сериозно занимание, а ти знаеш, уверен си, че то е важно и винаги е било, че не е по-малко важно от всички модни неща. Или когато си сам с това нещо в морето и знаеш, че Гълфстриймът, с който живееш, който обичаш, който познаваш и за който искаш да научиш повече си тече, както е текъл, откак свят светува, и е мил бреговете на този дълъг, красив, нещастен остров, преди Колумб да го е видял, и не нещата, които научаваш за него, и тези, които винаги са били в него, са нетленни и стойността им е непреходна, защото това морско течение ще тече така, както е текло след индианците, след испанците, след англичаните, след американците и след кубинците и всички различни системи на управление, ще тече, след като богатството и бедността, мъченичеството и саможертвата, продажността и жестокостта си отидат, отнесени като купищата смет — зловонни, яркоцветни, осеяни тук-там с нещо лъскаво, — които общинският шлеп изтърсва в синята вода, тя потъмнява на десетина метра дълбочина, по-тежкото потъва, по-лекото остава на повърхността и течението го подхваща — палмови клонки, тапи, бутилки, изгорели електрически крушки, някой презерватив или корсет, носещ се в дълбочината, откъснати страници от учебник, подут труп на куче, плъх, обезобразена котка, а събирачите на остатъци са тук с лодките си и подбират боклука както овчари стадото си, бъркат във водата с дългите куки и вадят интересни находки, заинтригувани, съсредоточени и точни като историци — това са хора с гледна точка, които преценяват. Течението е незабележимо, но отнася по пет такива товара боклук дневно, когато нещата вървят добре в Хавана, а на десет мили по-нататък водите му са пак тъй чисти, сини и неизменни, каквито са били и преди влекачът да е докарал на буксир шлепа с боклука. И палмовите клонки на нашите победи, изгорелите електрически крушки на нашите открития и просветления, празните презервативи на голямата ни любов плават безсмислено по течението, което единствено е непреходно.
Седях до шофьора, мислех за морето и земите, след малко „Арагон“ остана след нас и ние се спуснахме по брега на една пясъчна река — почти километър широка, златиста, със зелени дървета по бреговете и острови от дървета сред пясъчното течение. В тази река водите текат под пясъка, животните идват на водопой нощем, изкопават с островърхите си копита трапчинки, които се напълват с вода, и тогава пият. Когато прекосихме реката, беше превалило вече пладне и по пътя срещнахме много хора, които напускаха гладната местност пред нас. Встрани се редяха недорасли дървета и гъсти храсталаци, пътят се изкачваше и навлизаше сред сини хълмове, стари, престарели гористи възвишения, по които растяха дървета като буки, а по склоновете им се гушеха колиби, носеше се мирис на дим, пастирите караха стада овце и кози, виждаха се царевични ниви.
— Също като Галисия — споделих с П. О. М.
— Вярно — съгласи се тя. — Днес минахме през три испански провинции.
— Наистина ли? — учуди се Батето.
— Без разлика — отвърнах аз. — Само къщите са различни. А онзи край, където ни заведе Друпи, приличаше на Навара. Същите оголени варовици от нагънати и назъбени пластове, същият релеф, същите дървета край реките и изворите.
— Удивителна е тази способност на човек да заобича някоя страна — забеляза Батето.
— Вие двамата сте много дълбокомъдрени — обади се П. О. М. — Но къде ще лагеруваме?
— Може и тук — отвърна Батето. — Не е ли все едно? Само да има вода.
Устроихме лагера под сянката на дърветата край три големи кладенеца, където местните жени идваха за вода, двамата с Карл хвърлихме жребий кой в коя посока да ловува и тръгнахме към двата близки хълма зад пътя над туземното селище — аз към единия, той към другия.
— Тук навсякъде може да срещнете куду — предупреди ни Батето. — Внимавайте на всяка крачка.
Но в гората видях само масайски говеда, поразтъпках се с удоволствие, след като бяхме пътували цял ден с кола, и се върнах по тъмно в лагера, където никой още не спеше. П. О. М. и Батето седяха по пижами край огъня, а Карл още го нямаше.
Той се върна ядосан неизвестно защо — може би защото не беше намерил куду, — блед, мълчалив и навъсен.
По-късно, когато се присъедини към нас край огъня, ме попита къде сме ходили с моята група и аз му обясних, че сме обиколили подножието на нашия хълм и когато водачът ни е чул неговата група, ударили сме право към върха, спуснали сме се по другия склон и оттам — обратно в лагера.
— Какво значи чул ни е?
— Така каза — че ви чул. Също и М’Кола.
— Нали теглихме жребий кой накъде ще ходи.
— Теглихме — съгласих се аз. — Но едва като ви чухме, разбрахме, че сме наближили вашия периметър.
— А ти самият чу ли ни?
— Дочух нещо. И тъкмо когато се ослушах с ръка на ухото, водачът каза нещо на М’Кола, а той отговори: „Бвана.“ — „Какъв бвана?“ — питам го аз, а той отвръща: „Бвана Кабор“ — тоест ти. Разбрахме, че сме стигнали до края на нашия периметър, свихме нагоре и поехме обратно.
Карл не каза нищо, но личеше, че е много ядосан.
— Недей се ядосва — опитах се да го успокоя.
— Не се ядосвам. Просто съм уморен.
Повярвах му, защото едва ли можеше да се намери по-великодушен, отзивчив и самопожертвувателен човек от Карл, но антилопата куду беше станала за него идея-фикс и той вече не приличаше на себе си.
— Дано по-скоро се сдобие с куду — каза П. О. М., когато Карл се прибра в палатката си да се изкъпе.
— Ти да не влезе в неговия периметър? — попита ме Батето.
— Как ще съм влязъл?
— Нищо, там, където отиваме, ще удари куду. Дано му падне трофей с един метър рога.
— Дано. Но, да ти призная, и на мен ми се ще хубав трофей.
— Бъди спокоен. Ти си стар вълк. Не се съмнявам, че ще успееш.
— Не се съмняваш, но ни остават само десет дни.
— Ще намерим и черни антилопи, ще видиш. Веднъж да ни потръгне, после е лесно.
— Случвало ли ти се е да ги търсиш дълго, макар местата да са добри?
— Понякога може три седмици да търсиш и да не видиш нито една глава. А може и в първите няколко часа да ти се надене на мушката. Лов е това! Както ловът на елени в Америка.
— Тука ми харесва — рекох аз. — Но защо все така не ми върви, а, Бате? Той случи на по-хубав бивол, по-хубав носорог, по-хубав воден козел.
— Ти пък ще убиеш по-хубав орикс.
— Ориксът е нищо.
— Ще видиш колко красиви са рогата му, като ги окачиш в къщи.
— Шегувам се.
— А каква импала само имаш и каква газела! Водният ти козел също е чудесен. Леопардът ти не е по-лош от неговия. Но опре ли работата до късмет, винаги ще те бие. Върви му, дяволски му върви. И е свястно момче. Но напоследък е нещо разстроен.
— Знаеш, че го обичам. Нямам нищо против него. Но защо трябва да си разваля настроението? Какъв смисъл има да ходиш на лов, ако се ядосваш?
— Бъди спокоен. На следващия бивак ще убие куду и ще бъде на седмото небе.
— А аз съм отвратителен тип.
— Напълно съм съгласен — каза Батето. — Но защо не пиеш още една чашка?
— Правилно — съгласих се.
От палатката излезе Карл, вече успокоен, благ и приветлив.
— Нали ще бъде хубаво, като отидем на тия нови места — рече той.
— Чудесно ще бъде — уверих го аз.
— Разкажете нещо за тях, мистър Филипс — обърна се той към Батето.
— Не съм ходил там. Но разправят, че било много приятно за лов. Животните си пасели на открито. Един стар холандец ме уверяваше, че се намирали забележителни екземпляри.
— Пожелавам ти да удариш антилопа с рога колкото човешки бой — обърна се Карл към мен.
— Ти ще бъдеш този, който ще я удари.
— Не се подигравай — възрази Карл. — Каквато и да е — ще съм доволен.
— Сигурен съм, че ще попаднеш на нещо изключително — каза Батето.
— Не се шегувай. Знам, че за всичко досега трябва да благодаря на късмета си. Ще се задоволя с каквото ми падне. Само да е мъжкар.
Той се държеше много мило, явно беше, че чете нашите мисли, великодушно ни прощава и ни разбира.
— Добрият ни Карл! — възкликнах аз, разпален от уискито, взаимното разбирателство и добрите чувства.
— Чудесно си прекарваме, нали? — въодушеви се Карл. — Къде е милата добра Мама?
— Тук съм — обади се П. О. М. откъм сянката. — Мълча си както винаги.
— Вярно, че сте мълчалива — съгласи се Батето. — Но щом вашият човек започне да се увлича, моментално го засичате.
— Такива сме ние неотразимите жени — отвърна П. О. М. — Направете ми още един комплимент, мистър Джексън.
— Смела сте като малък териер. (Батето, както впрочем и аз, тази вечер май беше пийнал повече, отколкото трябва.)
— Колко мило! — П. О. М. се отпусна в стола си, обгърнала колене с ръце. На светлината на огъня синият й халат изглеждаше златист, а пламъците хвърляха отблясъци по черната й коса.
— Най обичам, когато я докарате до териера. Тогава знам, че разговорите за войната скоро ще започнат. Кажете, господа, да сте били случайно на война?
— Аз не — отвърна Батето. — Но мъжът ви е един от най-отчаяните смелчаци, известни в историята, освен това е изключителен в лова на птици и първокласен следотърсач.
— Най-после се напи и каза истината — усмихнах се аз.
— Да вечеряме — предложи П. О. М. — Умирам от глад.
На разсъмване потеглихме с колата, отминахме селцето, прекосихме гъсталаците, стигнахме до равнината, забулена в предутринна мъгла, и забелязахме пасящи антилопи, които ни се сториха неимоверно едри в сивата светлина на утрото. Спряхме колата край храстите, седнахме на земята с биноклите и забелязахме още по-близо до нас цяло стадо конгони, а сред тях единствен орикс, досущ като охранено кафяво масайско магаре, ако не бяха великолепните черни, прави, полегнали назад рога, които виждахме всеки път, когато животното вдигнеше глава от тревата.
— Ще си опиташ ли късмета? — попитах Карл.
— Не. Върви ти.
Знаех, че пред нас ще му е неприятно да се опита да издебне животното и да стреля, затова се съгласих. А също и от егоизъм, който беше чужд на Карл. При това отдавна бяхме привършили прясното месо.
Тръгнах по пътя, без да гледам животните, преструвайки се на равнодушен, с пушката през лявото рамо и с цевта надолу, така че да не се забелязва. Те продължиха да пасат — не личеше да са ме забелязали, но знаех, че тръгна ли към тях, веднага ще се отдалечат, затова, щом видях с крайчеца на окото си, че ориксът свежда глава към тревата, приседнах, пъхнах ръка през ремъка и тъкмо когато животното трепна и започна да се отдалечава, прицелих се в плешката и натиснах спусъка. Ловецът обикновено не чува попадението, но аз отчетливо долових звука на куршума, ударил на месо, в същия миг антилопата се понесе надясно и цялата равнина, озарена от лъчите на изгрева, оживя: като люлеещи се дървени кончета се понесоха в скоклив галоп смешните дългоноги конгони, следвани от другите по-едри антилопи и от втория орикс, който едва сега забелязах. Обхваната от суматоха, равнината се отдалечаваше пред очите ми, образувайки жив фон, на чийто преден план виждах само животното, по което бях стрелял — то бягаше в ситен тръс, с навирени рога. Изправих се, за да стрелям отново, изравних мушката със смаляващата се в далечината фигура, прицелих се високо и малко напред, натиснах спусъка и антилопата се строполи, ритайки, преди звукът от удара на куршума в костта да стигне до мен. Вторият изстрел се оказа още по-сполучлив, бях стрелял от голямо разстояние и куршумът бе пречупил задния крак на животното.
Затичах се, но след това продължих ходом, без да бързам — боях се да не би антилопата да скочи на крака и да побегне. Заварих я мъртва от първия куршум, който бе попаднал в плешката. При втория изстрел бях чул така отчетливо звук от строшена кост, че се бях уплашил да не съм повредил рогата. Сега забелязах, че животното е паднало, защото изстрелът е пречупил задния крак. Приближиха се останалите и Чаро заби ножа си в трупа — правоверен незаклано не яде.
— Къде се прицели втория път? — попита Карл.
— Никъде. Високо и отпред.
— Беше много красив изстрел — похвали ме Дан.
— Довечера ще започне да разправя, че се е мерил именно в задния крак — каза Батето. — Че това е един от триковете му. Не ви ли е обяснявал — любимият му изстрел.
Докато М’Кола дереше главата, а Чаро отделяше месото, към нас се приближи един длъгнест тънък масай с копие, поздрави, застана на един крак и взе да наблюдава работата. След това започна да ми обяснява нещо надълго и нашироко. Извиках Батето и масаят му повтори същото.
— Интересува се дали смяташ да убиеш още животни — преведе Батето. — Искал да събере кожи, но не от орикс. Твърди, че нищо не стрували. Иска да знае няма ли да убиеш едно-две конгони или степни газели. Такива кожи му трябвали.
— Кажи му, че като се върнем.
Батето преведе тържествено. Масаят ми стисна ръка.
— Кажи му, че винаги може да ме намери в бар „Харис“ в Ню Йорк.
Масаят каза още нещо и почеса единия си крак с другия.
— Той пита защо си го стрелял два пъти.
— Кажи му, че в нашето племе сутрин винаги стреляме животните по два пъти. Следобед ги стреляме по веднъж. Вечер самите ние се изпозастрелваме. Кажи му, че винаги може да ме намери в „Ню Станли“ или „Тор“.
— Пита защо ти са рогата.
— Кажи му, че в нашето племе подаряваме рогата на най-богатите си приятели. Слагаме им рога. Кажи му, че това е много интересно, и понякога гоним съплеменниците си с празни пистолети из прерията. Обясни му, че може да ме намери в указателя.
Батето каза нещо на масая и двамата отново си стиснахме ръце и се разделихме с най-добри чувства. В далечината забелязахме още няколко масаи, които крачеха с пружинираща походка по пътя. Землистокафявите им силуети се открояваха в утринната мъгла, а копията проблясваха под първите слънчеви лъчи.
Ето ни обратно в колата, главата на орикса е завита с парче зебло, месото, вързано на калника, се изцежда от кръвта и се покрива с прах. Равнината е вече зад нас, червеникавата лента на пясъчния път се вие между храстите, изкачваме се по някакви хълмове и стигаме до малкото селище Кибая, където има бяла странноприемница, магазин и просторни обработваеми земи наоколо. Тъкмо тук Дан седял веднъж върху купа сено да издебне някоя антилопа, привлечена от царевицата, а в същото време един лъв припълзял тихомълком откъм гърба му и Дан се отървал на косъм от смъртта. Ето защо селището Кибая имаше за нас обаянието на историческо място и тъй като още беше хладно и слънцето не беше изсушило росата по тревата, предложих да изпием бутилка от немската бира с увито в станиол гърло и жълто-черен етикет, изобразяващ конник в рицарски доспехи, за да запомним завинаги и да оценим по-добре това място. Речено-сторено. После, след като оказахме необходимата почит на тази историческа местност, се осведомихме дали пътят по-нататък е проходим, помолихме да предадат на шофьорите на камионите да ни следват на изток и продължихме към крайбрежието — в царството на антилопите куду.
Докато слънцето се издигаше на небосклона и горещината се усилваше, ние дълго се движехме по местност, която Батето нарече „милион километри африканска пустош“ — така се изрази той, когато го попитах какво ни очаква на юг. От двете страни на пътя се издигаше стена от непроходима, гъсто сплетена, макар и невисока растителност.
— Тук има много едри слонове — обясни Батето. — Но е невъзможно да се ловува. Затова са толкова едри. Логично, нали?
След дълъг преход през тия „милион километри“ започнаха да се мяркат сухи песъчливи, заобиколени от храсталаци савани, които по-нататък се превръщаха в истинска пустиня, обжарена от слънцето, осеяна тук-там, където имаше вода, с островчета от растителност. Батето каза, че тия места много напомняли безводните райони край северната граница на Кения. Оглеждахме се за дългошиестите жирафови газели, които с особената си стойка приличат на богомолки, и за дребноръсти куду, за които знаехме, че се навъртат из тези пустинни места, но слънцето беше вече високо и не видяхме нищо. Накрая пътят започна отново да се изкачва по възвишения, отделени едно от друго с обширни пространства редки храсталаци, а в далечината се извисяваха като планини два високи хълма, обрасли с гъсти гори. Те бяха от двете страни на пътя и там, където червеникавата пясъчна ивица се стесняваше, настигнахме стадо от стотици глави рогат добитък, подкарвано от сомалийски търговци. Най-главният търговец вървеше отпред — висок, живописен с белия си тюрбан и носия от крайбрежието, с чадър в ръка — символ на общественото положение. Едва се измъкнахме от стадото, минахме през една местност като парк, продължихме между двата хълма и на неголямото плато около километър по-нататък забелязахме кирпичени туземни колиби с тръстикови покриви. Оттук хълмовете изглеждаха много красиви, склоновете им покрити с гъсторасла гора, в горната си част прорязани от нагънати варовикови пластове и осеяни със зелени морави.
— Това ли е?
— Да — каза Дан. — Ей сега ще открием къде е мястото за лагеруване.
Иззад една от кирпичените колиби се зададе стар съсухрен туземец с рядка сива брадичка, загърнат с мръсно бяло платно, прихванато на рамото като римска тога. Той ни поведе обратно по пътя, след това наляво към едно много удобно място за стануване. Имаше ужасно отчаян вид, а след като Батето и Дан поговориха с него, той с още по-отчаян вид се запъти обратно към селцето да извика водачите, чиито имена имахме записани на парче хартия — беше ги препоръчал някакъв холандски ловец, голям приятел на Дан, идвал по тия места преди година.
Извадихме седалките на колата, за да ги използуваме за маса и пейки, разстлахме якетата си и обядвахме под сянката на едно голямо дърво, след това пихме бира, спахме и четохме в очакване на камионите. Те още не бяха пристигнали, когато старият туземец се завърна, придружен от възможно най-кльощавия и хилав представител на племето уандеробо, който през цялото време стоеше на един крак и се почесваше по врата. Беше въоръжен с копие, лък и колчан стрели. На въпроса дали това е същият водач, чието име имахме записано, старчето призна, че не бил същият, и вече със съвсем отчаян вид се върна обратно да извика препоръчаните от холандеца туземци.
По-късно, когато се събудихме, той беше довел двамата професионални водачи, облечени „официално“ в панталонки със землист цвят, и двама полуголи местни жители. След продължителни преговори по-възрастният от официално облечените показа акредитивните си писма — кратка бележка, адресирана до „евентуално заинтересуваните“, удостоверяваща, че приносителят е надежден човек, способен следотърсач, който познава добре местността. Документът беше подписан от някакъв професионален ловец, когото двамата следотърсачи наричаха бвана Симба — Господаря на лъвовете, — прозвище, което ни вбеси.
— Някой кретен, комуто веднъж в живота се е случило да убие лъв — предположи Батето.
— Кажи му, че аз съм бвана Физи — Ужаса на хиените — обърнах се към Дан. — Обясни му, че ги удушавам с голи ръце.
Дан му каза очевидно нещо друго.
— Питай ги искат ли да видят бвана Жаба, който е измислил жабите, и мама Тциги, повелителката на скакалците.
Дан не ми обърна внимание. Доколкото можах да разбера, разговорът се беше насочил към парите. След като се разбрахме за надницата, Батето им обеща, че ако някой от нас двамата убие куду, водачът ще получи петнадесет шилинга.
— Искате да кажете една лира* — възрази старшият водач.
[* По това време лирата има двадесет шилинга. — Б.пр.]
— Не са глупави, знаят какво искат — каза Батето. — Да ви призная, този джентълмен не ми се нрави въпреки препоръките на неговия бвана Симба.
Впрочем по-късно разбрахме кой е тоя бвана Симба — той се оказа отличен ловец, който се ползуваше с добро име по крайбрежието.
— Да ги разделим по двойки и да теглим жребий — предложи Батето. — Вие ще вземете един гол и един панталонлия, ние също. Аз лично предпочитам гол туземец за водач.
Но когато предложихме на двамата панталонлии с акредитивните писма да си изберат по един гол партньор, разбрахме, че от това нищо няма да излезе. Устатият туземец — техният финансов експерт и както вече се убеждавахме, театрален гений, прекъсна продължителната пантомима (с многобройни жестове той описваше до най-малки подробности как бвана Симба убил последната си антилопа куду) и заяви, че ще тръгне само с Абдула, ниския субект със сплескан нос, който при това беше грамотен. Абдула бил неговият следотърсач. На лов ходели винаги заедно. А той самият не бил специалист в следотърсачеството. След това поднови пантомимата, изобразяваща бвана Симба, още един персонаж, именуван бвана Доктор, и рогатите твари.
— Тогава да ги разделим иначе: двамата голи заедно и тези оксфордски възпитаници като втора двойка — предложи Батето.
— Този, театралния, не мога да го понасям — казах аз.
— Може би си знае работата — обади се несигурно Батето. — Освен това нали ти самият си майстор следотърсач. Старият негър казва, че другите двама били добри.
— Благодаря! По дяволите. Дръж сламките да теглим жребий.
Батето нагласи две стръкчета трева между пръстите на свития си юмрук.
— Дългата е за Дейвид Гарик* и неговия приятел — обясни той. — А късата — за двамата джентълмени нудисти.
[* Прочут Шекспиров актьор от XVIII в. — Б.пр.]
— Ще теглиш ли пръв?
— Карайте вие — отстъпи Карл.
Изтеглих стръкчето за Дейвид Гарик и Абдула.
— На мен се пада проклетият трагик.
— Може да излезе много добър — опита се да ме успокои Карл.
— Искаш ли да се сменим?
— Не. Но може да е чудо следотърсач.
— Сега да теглим жребий кой накъде ще тръгне. Който изтегли дългата сламка, има право да избира пръв — обясни Батето.
— Добре, теглете.
Карл изтегли късата.
— Какъв маршрут да изберем? — попитах Батето.
Започна безкраен разговор, нашето театрално дарование се впусна да ни обяснява с мимики и жестове как бил убил пет-шест антилопи куду от различни засади с издебване, с прибежки и пълзене по открито поле и в гонитба през храстите.
Накрая Батето каза:
— Доколкото разбирам, имало нещо като селище, където антилопите отивали да ближат сол, там ги избивали с хиляди. Освен това излиза, че е достатъчно да се поразходиш зад онзи хълм — и започваш да стреляш едва ли не от упор по нещастните животни. А ако сте в добра форма, може да се изкачите по скалите — оттам ги бият, когато излизат на паша.
— Избирам солището.
— Но помни — ще стреляш само по най-едрите — заръча Батето.
— Кога тръгваме? — попита Карл.
— На солище се ходи рано сутрин — отвърна Батето. — Но нашият Хем може да отиде да хвърли един поглед още тази вечер. Осем километра надолу по пътя, а оттам нататък пеша. Той взема колата и тръгва пръв. А вие можете да поемете към хълмовете, когато искате, само да превали слънцето.
— А мемсахиб? — попитах аз. — Да дойде ли с мен?
— Не бих те съветвал. Когато тръгваш за куду, колкото по-малко хора, толкова по-добре.
Тази вечер М’Кола, театралът, Абдула и аз се върнахме късно и приближихме възбудени лагерния огън в настъпилия нощен хлад. Почвата на солището се бе оказала разровена, осеяна с дълбоки и пресни следи от куду, между които личаха отпечатъци от копитата на няколко едри мъжкара. Прикритието беше много удобно за засада и аз бях така уверен, че ще убия куду на сутринта, сякаш ми предстоеше да стрелям по патици от добра пусия, след като имам хубави мамци, времето е студено и ятата непременно ще прелетят.
— Няма как да не успеем. Слепи да сме — ще ударим. Толкова е лесно, че чак ми е съвестно. Туземният сценичен талант, как му беше името — Бут, Барет, Макълоу, сети се де…
— Чарлс Лотън — подсказа Батето, смучейки лулата си.
— Да, именно! Фред Астер, местната и световна знаменитост. Истински ас! Веднага намери прикритието. Оказа се, че знае къде е солището. Определи посоката на вятъра просто като хвърли прах във въздуха. Чудо водач. Личи си, че е минал през ръцете на бвана Симба. В кърпа са ни вързани. Единствената ни грижа е как да запазим месото и да изберем най-едрите животни. Утре ще убия два мъжкара на това солище. Граждани, чувствувам се добре!
— Какво си пил?
— Капка не съм сложил в устата си! Извикай Гарик! Кажи му, че ще го наглася в киното. Имам предвид една роля. Малък жест на благодарност — хрумна ми на връщане. Може и да не стане, но ми харесва сюжетът. Отело, или Венецианският мавър. Харесва ли ти? Замисълът е чудесен. Този тип Отело се влюбва в онова момиче, което изобщо не се е мяркало пред очите ни, и затова я наричаме Дездемона. Харесва ли ти? От години ми правят предложения да го разработя в сценарий, но им казах, че сегрегация не ща — искам цветнокож актьор. Да отиде човекът, да направи име. Хари Уилс е страшен. Но Паулино го би. И Шарки. Демпси пък би Шарки. Карнера го свали в нокаут. Никой не видя как го удари. Но има ли значение? Та докъде бяхме стигнали? Впрочем Хари Греб почина.
— Тъкмо бяхме стигнали до триумфалната арка и ти очакваше да те понесат на ръце. От радост забрави какво искаш да кажеш.
— Спомням си — каза П. О. М. — Защо не го накарахте да приеме сегрегацията, мистър Джексън Филипс?
— Изморен бях.
— Във всеки случай имате много изискан вид. Какво ще правим с нашия по-прост спътник?
— Ще му отпуснем едно питие, дано се успокои.
— Вече съм спокоен — уверих ги аз. — И съм пълен с радостни предчувствия за утре.
Кой, мислите, се появи в лагера в същия миг? Разбира се, нашият мил Карл с двама голи туземци и с дребничкия Чаро, набожния мохамеданин оръженосец. На светлината на огъня лицето на Карл беше пръстенобелезникаво. Той мълчаливо свали тропическия си шлем.
— Е, уби ли нещо? — осведоми се той.
— Не. Но видях следи. А ти какво направи?
— Ходих по тоя загубен път. Как ще намериш куду край пътя? Там е пълно с хора и добитък.
Той не изглеждаше добре. Мина ми през ума да не е болен. Карл се беше появил сред нас като призрак по време на пир точно когато ни беше най-весело, и аз станах груб.
— Нали теглихме жребий?
— Разбира се — потвърди той с горчивина. — И значи трябва да вървим по пътя. Как ти се струва, има ли някаква вероятност да видиш нещо край пътя? Така ли се ходи на лов за куду?
— Сутринта ще намерите куду при солището — обърна се весело към него П. О. М.
Допих уискито си и се чух да казвам весело:
— Да, сутринта сигурно ще удариш куду при солището.
— Сутринта при солището сте вие — каза Карл.
— Не, ти си. Аз нали вече бях там тази вечер. Малка смяна. Нали така се разбрахме. Нали, Бате?
— Точно така — потвърди Батето.
Избягвахме да се гледаме в очите.
— Пий едно уиски, Карл — предложи П. О. М.
— Добре — съгласи се Карл.
На вечеря почти не говорихме. Когато си легнахме в палатката, попитах жена си:
— Откъде-накъде ти хрумна това той да ходел на солището утре заран?
— Не знам. Исках да кажа едно, а излезе друго. Обърках се. Да не говорим за това.
— Аз спечелих жребия. Срещу жребий не се рита. Това беше единственият шанс да се изравним — досега все на него му вървеше.
— Да не говорим за това.
— Той не е добре, не е на себе си. Така са го хванали нервите, че утре на солището само ще наплаши животните.
— Моля ти се, престани.
— Ще престана.
— Добре.
— Във всеки случай успокоихме го.
— Едва ли. Не ми се вярва. Но, моля ти се, престани.
— Ще престана.
— Добре.
— Лека нощ — каза тя след малко.
— По дяволите всичко — отвърнах аз. — Лека нощ.
— Лека нощ.

 

Глава седма

Сутринта Карл и неговите хора се отправиха към солището, а Гарик, Абдула, М’Кола и аз прекосихме пътя, свърнахме в едно сухо дере зад селото и поехме нагоре по стръмнината, забулена в утринната мъгла. Вървяхме по чакълестото, осеяно с балвани дъно на пресъхнала река. По двата бряга се издигаше плътна стена от лиани и храсталаци, които се сплитаха в зелен навес над главите ни. Ризата ми и фланелката полепнаха от потта по гърба и когато излязохме на склона и се спряхме да погледнем долината, загърната с облачно покривало, утринният ветрец така ме прониза, че се принудих да облека ловното яке, преди да вдигна бинокъла. Бях много изпотен, та не исках да сядам и дадох знак на Гарик да продължим. Изкачихме още един склон по криволичещата пътека и превалихме върха. Слънцето беше поизсушило мократа ми риза, но тук отново беше сенчесто. Спирахме се край всяка тревиста долина, за да я огледаме с бинокъла. Накрая излязохме над дълбока падина с форма на купа, чиито полегати склонове бяха покрити със сочна трева, малък ручей прорязваше котловинката, а на отсрещния скат започваше гората. Потърсихме завет от вятъра под сянката на скалите и взехме биноклите. Слънцето се издигна и огря насрещните склонове. Видяхме две женски антилопи куду, които пасяха край гората с малките си. Те пристъпваха предпазливо, вдигаха глави и се оглеждаха — когато пасат в гора, животните са винаги боязливи. В равнините е по-друго — там те виждат надалеч, чувствуват се сигурни и не са така плашливи, както в гората. Различавахме белите вертикални ивици по сивите им хълбоци. Приятно беше да седиш на върха и да ги гледаш отвисоко в ранното утро. Изведнъж проехтя глух тътен. Най-напред помислих, че някоя скала се е откъртила и затъркаляла по склона, но М’Кола тихо ми обясни:
— Бвана Кабор! Piga!
Ослушахме се, но втори изстрел не последва и аз реших, че Карл най-после е успял да се сдобие с куду. Антилопите, които наблюдавахме, застанаха неподвижни с наострени уши, ослушваха се още някое време, после продължиха да пасат. Спомних си старата поговорка на индианските ловци: „Един изстрел — месо. Два изстрела — може би. Три изстрела — среден пръст“ — и извадих разговорника да я преведа на М’Кола. Не знам какво излезе, но той се засмя и закима с глава. Продължихме да оглеждаме долината, докато сянката се измести и слънцето ни огря, после заобиколихме склона, излязохме край друга хубава котловина и видяхме мястото, където другият бвана — „бвана Доктор“, както го наричаха туземците — бил повалил един много хубав мъжкар куду. Докато се взирахме в долината под нас, по отсрещния склон се зададе някакъв масай и аз си дадох вид, че се готвя да стрелям по него. Гарик се разтревожи и започна драматично да ми обяснява, че това е човек, човек, човек!
— Не се ли стреля по човек? — попитах го аз.
— Не! Не! Не! — възкликна той и закри очи с дланта си.
Неохотно свалих пушката — разигравах тази комедия за М’Кола, който се усмихваше скришом. Беше вече много горещо. Тръгнахме през избуялата до колене трева, която гъмжеше от едри скакалци с розови мрежести крилца, излитащи изпод краката ни и около нас с жужащ, съскащ звук. Поехме нагоре по меките възвишения, спуснахме се по един стръмен склон и завихме обратно към лагера и долината, където скакалците се вдигаха на рояци. В лагера заварихме Карл с ловен трофей — антилопа куду.
Когато минах край палатката на дерача, той ми показа отрязаната глава на антилопата с провиснала като качулка кожа зад врата и съсирена кръв там, където черепът се е съединявал с гръбначния стълб. Беше някакво странно и жалко животно. Хубава изглеждаше само кожата около муцуната — сива, на бели капки, а също дългите изящни уши. По замъглените вече очи бяха накацали мухи, а рогата стояха тежки, груби и вместо да се вият спираловидно нагоре, образуваха тромав полукръг и се извиваха странично. Главата беше неестествена, масивна и уродлива.
Батето седеше под сенника, където се хранехме, и четеше с лула в уста.
— Къде е Карл? — попитах го аз.
— Сигурно е в палатката си. Вие какво направихте?
— Обходихме хълма. Видяхме две женски.
— Много се радвам — подвикнах аз пред входа на палатката на Карл. — Разкажи как стана.
— Както се спотайвахме в скривалището, туземците ми направиха знак да залегна, а като вдигнах глава, тои беше съвсем наблизо. Стори ми се много едър.
— Чухме изстрела. Къде го удари?
— Най-напред в крака, струва ми се. След това го проследихме и стрелях още няколко пъти, докато го сваля.
— Аз чух само един изстрел.
— Стрелях три-четири пъти.
— Сигурно сте минали зад склона и планината е заглушила изстрелите. Рогата са масивни и широки.
— Благодаря. Дано ти да удариш по-красив. Водачите разправят, че имало още един мъжкар, но не можах да го видя.
Върнах се в нашата палатка при Батето и П. О. М. Те никак не бяха възхитени от трофея на Карл.
— Защо сте такива? — учудих се аз.
— Видя ли главата? — попита П. О. М.
— Да, разбира се.
— Ужасна е! — каза тя.
— Е, все пак е куду. По-добре това, отколкото нищо.
— Чаро и следотърсачите разправят, че там имало още един мъжкар — едър, с чудесни рога.
— Много добре! Аз ще го убия.
— Ако изобщо се върне.
— Добре, че успя да се сдобие с трофей — рече П. О. М.
— Обзалагам се, че утре ще удари най-едрия мъжкар на света — казах аз.
— Утре ги изпращам двамата с Дан за черни антилопи — обади се Батето. — Такава ни беше уговорката: който пръв убие куду, тръгва за черна антилопа.
— Точно така!
— А убиеш ли и ти куду — тръгваме след тях.
— Хубаво.

 

Трета част
Неуспешен лов

Глава първа

Всичко това ми се струваше като да е било преди година. А днес колата вече ни носи към солището, което е на четиридесет и пет километра от лагера, следобедното слънце блести в очите ни, преди малко съм убил една токачка, въпреки че през последните пет дни щастието не ми се е усмихвало — нито при солището, където Карл се беше сдобил със своя трофей, нито по хълмовете, които бях обходил до един — и ниските, и високите, а преди тях — със същия успех — и равнината, предишната нощ камионът на австриеца ми е попречил да стрелям при солището и сега знам, че ми остават само два дни до заминаването. М’Кола също знае, че нямаме време, и двамата вече си помагаме в лова — нито той, нито аз изпитваме чувство на превъзходство и единствената ни мисъл е, че времето лети, че не познаваме местността и сме зависими от тези некадърници, местните водачи.
Шофьорът ни, Камау, беше от племето кикую: тих тридесет и пет годишен мъж с оръфано яке, захвърлено от някой ловец, с кърпени на коленете и отново скъсани панталони и с парцалива риза. И въпреки това — елегантен. Скромен и мълчалив, Камау беше чудесен шофьор и сега, когато слязохме на пустинната равнина, по която растяха само съсухрени храсти, аз отново се загледах в него и още веднъж се зачудих как може да изглежда така елегантен с оръфаното си яке, закопчано с безопасна игла, и си спомних как този човек, чиято неизменна приветливост, скромност и професионално умение го издигнаха в очите ми, едва не умря от треска по време на първото ни пътешествие и как тогава се боях само от едно — че ако умре, ще остана без шофьор. Сега дълбоко бих се натъжил, ако Камау умреше, независимо къде и кога. Прогоних сантименталните мисли за далечната и малко вероятна кончина на Камау и си казах, че с най-голямо удоволствие бих насолил със сачми задника на нашия Дейвид Гарик, когато се перчи като велик ловец, само за да го видя каква физиономия ще направи. Тъкмо в този момент се натъкнахме на още едно стадо токачки. М’Кола ми подаде двуцевката, но аз поклатих отрицателно глава. „Да! Да!“ — закима той енергично, но аз наредих на Камау да продължи. Това хвърли Гарик в недоумение и той ми изнесе цяла реч. Нима не искаме токачки? Та това са токачки! Много хубави токачки! Не му обърнах внимание — следях километража и пресметнах, че до солището остават по-малко от пет километра. И през ума не ми минаваше да стрелям. Знаех, че ако там се навърта някой мъжкар, ще се подплаши и ще избяга, както младите антилопи бяха побягнали от солището, щом доловиха шума от камиона.
Спряхме под едни нискорасли дървета на три километра от солището и тръгнахме по песъчливата пътека към първото солище в равното вляво от пътя. Бяхме изминали абсолютно безшумно около километър и половина в индийска нишка — отпред Абдула, после аз, след мен М’Кола и накрая Гарик, — когато забелязахме, че пътят пред нас става кален. Там, където пясъкът образуваше само тънък слой върху глината, имаше локви, а напред — същата кал. В първия момент не си дадох сметка колко неприятно е това за нас, но Гарик разпери широко ръце, вдигна глава към небето и се озъби яростно.
— Лошо — прошепна М’Кола.
Гарик започна шумно да излива яда си.
— Затваряй си устата, глупако! — наругах го аз и сложих пръст на устните си.
Той продължи, без да понижава глас, като сочеше ту небето, ту размития от дъжда път, и аз се заех да търся в разговорника израза „затваряй си устата“. Не можах да го намеря и му запуших устата с ръка. Дойде му така неочаквано, че зяпна от изненада.
— М’Кола! — извиках аз.
— Да?
— Какво разправя тоя?
— Солището лошо.
— Аха.
Ето какво било. Пък аз си мислех, че дъждът само улеснява работата на следотърсача.
— Кога е валяло? — попитах аз.
— Снощи — отвърна той.
Гарик отново заломоти нещо и аз пак му затиснах устата.
— М’Кола!
— Да?
— Другото солище? — посочих аз с ръка към голямото горско солище. Знаех, че е доста по-високо от първото — когато ходехме там, се изкачвахме по стръмен горист склон. — Другото солище добро ли е?
— Може.
М’Кола каза тихо нещо на Гарик, който имаше вид на дълбоко засегнат, но повече не си отвори устата и ние продължихме по пътя, заобикаляйки локвите, към дълбоката падина, където солището, естествено, се оказа заблатено. Шепнешком Гарик се опита да се впусне в нов монолог, но М’Кола го пресече.
— Отбий! — казах аз и ние тръгнахме след М’Кола по влажния пясък на речното корито към горския овраг, който извеждаше на горното солище.
Изведнъж М’Кола замръзна на място, наведе се да разгледа влажния пясък и прошепна:
— Човек!
Наистина имаше стъпки.
— Shenzi — обясни той. Това значеше „див човек“.
Продължихме по стъпките, като се прокрадвахме бавно между дърветата, за да заобиколим безшумно солището, и стигнахме до прикритието. М’Кола поклати глава:
— Лошо! Хайде!
Излязохме на солището. Там всичко се четеше като на книга. По влажния склон отвъд солената пръст личаха отпечатъците на три едри мъжкара куду, които бяха дошли да ближат сол. След това изведнъж започваха дълбоки, ясни като изрязани с нож дири — животните се бяха впуснали в бяг, подплашени от внезапния звън на тетивата на лъка, по-нататък отчетливите отпечатъци продължаваха нагоре по склона на значително разстояние един от друг и водеха към гъсталака. Проследихме дирите на трите животни, но около тях човешки стъпки не забелязахме: въоръженият с лък човек се беше върнал с празни ръце.
— Shenzi — повтори злобно М’Кола.
Проследихме стъпките на човека с лъка — те се връщаха към пътя. Спотаихме се в прикритието. Накрая се здрачи и закапа дъжд. Нито една антилопа не се появи. Тръгнахме назад към камиона под дъжда. Дивият ловец беше подплашил мъжкарите и вече не можехме да се надяваме на това солище.
Камау измайстори палатка от голямото брезентово платнище, което служеше за постилане, опъна москитовата мрежа под заслона и нагласи походното легло. М’Кола внесе продуктите под сушината. Гарик и Абдула запалиха огън и се заловиха да приготвят вечеря заедно с Камау и М’Кола. Те смятаха да спят в камиона. Ръмеше. Съблякох се, обух тънките ботуши против комари, сложих топла пижама, седнах на походното легло, вечерях печено бяло месо от токачка и изпих две тенекиени канчета наполовина уиски, наполовина вода.
Влезе М’Кола, сериозен и загрижен, движейки се предпазливо в тясната палатка, взе дрехите ми, които бях сгънал така, че да ми служат за възглавница, ската ги по най-невъзможен начин и ги напъха под одеялото. След това донесе три консерви да ме пита искам ли да ги отвори.
— Не — спрях го аз.
— Чай?
— Никакъв чай!
— Не иска чай?
— Уиски по-хубаво.
— Да — съгласи се той съчувствено. — Да.
— Чай сутрин. Преди слънцето.
— Да, бвана М’Кумба.
— Спи тук. Навън дъжд — посочих сушината под платнището, по което барабанеше дъждът. За ония, които живеят на открито, няма по-приятен звук от почукването на дъждовните капки. Приятно ми беше да слушам дъжда, макар да не ни предвещаваше нищо добро.
— Да.
— Хайде, яж!
— Да. Чай?
— Никакъв чай!
— Уиски? — попита той с надежда.
— Уискито се свърши.
— Уиски — повтори той настойчиво.
— Добре. Хайде, нахрани се — поканих го аз, сипах уиски до половина в канчето, долях вода, промъкнах се под москитовата мрежа, намерих си дрехите и отново ги сгънах като възглавница, след това се излегнах по хълбок и опрян на лакът, отпих бавно от уискито, оставих канчето на земята, опипах под леглото, за да проверя дали спрингфилдът е на мястото си, прибрах електрическото фенерче до себе си под одеялото и заспах, вслушан в ромоленето на дъжда. Събудих се за малко, когато М’Кола влезе и взе да си приготвя постелята. Втори път се събудих през нощта и го чух да диша до мен, но сутринта, когато отворих очи, беше станал и вече беше успял да ми приготви чая.
— Чай — каза той и дръпна леко одеялото ми.
— Стига с този чай — промърморих и седнах в леглото още сънен.
Сиво, влажно утро. Дъждът беше престанал, но по полето се стелеше мъгла и когато отидохме на солището, то се оказа наводнено, а наоколо — ни една следа. Тогава тръгнахме през мокрите храсти към равнината с надежда да открием дири по подгизналата пръст и да вървим по тях, докато открием животното. Но напразно. Прекосихме пътя и поехме край гъсталака към едно мочурище. Надявах се да намерим носорога. Видяхме пресен тор, но следи — не, дъждът ги беше заличил. По едно време чух цвърченето на кърлежояди, вдигнах глава и ги видях да летят на север над гъстораслите храсти. Описахме широк полукръг в същата посока, но не открихме нищо освен пресни следи от хиена и една диря от куду — женска. М’Кола ми показа череп, очевидно на млад мъжкар куду, с един-единствен красив вит рог, забит в един дънер. На тревата под него намерихме другия рог и аз го наместих в черепното отверстие.
— Shenzi — поясни М’Кола и имитира човек, който опъва лък.
Черепът беше съвсем чист, но в кухите рога беше останала влажна разложена тъкан, която вонеше непоносимо. Престорих се, че не съм усетил вонята, и подадох главата на Гарик, който, без да трепне, мигом я прехвърли на Абдула. Абдула смръщи сплескания си нос и поклати глава. Рогата наистина миришеха отвратително. Двамата с М’Кола се засмяхме, но Гарик, невъзмутим, продължи да гледа невинно.
Мина ми през ума да тръгнем с колата по пътя, оглеждайки се за куду, и да обходим всички поляни, които даваха някаква надежда. Качихме се в колата и потеглихме. На няколко места спирахме и търсехме, но напразно. В това време слънцето изгря, а пътят се оживи, по него засноваха пътници — някои с бели наметки, други полуголи. Решихме да се върнем в лагера. На връщане спряхме и се промъкнахме до другото солище. Там заварихме една газела — слънчеви лъчи се процеждаха през листака и светливи петънца играеха по червеникавата козина. Наоколо имаше много следи от куду. Заличихме ги и поехме по пътя към лагера. Над нас небето потъмня от скакалци, които летяха на запад. Въздухът над главите ни свистеше от хилядите крилца и трепкаше на ивици като изтъркана кинолента, само че не сива, а розова. П. О. М. и Батето излязоха да ни посрещнат. И двамата бяха много разочаровани — в лагера не беше капнала капка дъжд и те се бяха надявали, че няма да се върнем с празни ръце.
— Какво стана с литературния ми приятел, замина ли?
— Да, тръгна за Хандени — отвърна Батето.
— Поговорихме си с него за американките — каза П. О. М. — Бедничкият ми Папа, сигурна бях, че този път ще успееш. Този мръсен дъжд!
— Е, какво си казахте за американките?
— Той смята, че са ужасни.
— Трезвомислещ човек — забеляза Батето. — Кажи ми какво правихте днес.
Седнахме под сенника и им разказах.
— Бил е туземец уандеробо — каза Батето. — Те са слаби стрелци. Лош късмет.
— Мисля си да не е бил някой от тия скитащи туземци, които срещаме по пътя с лъкове през рамо. Може да е забелязал солището от пътя, а след това по пътеката да се е добрал до другото.
— Едва ли. Те носят лъкове и стрели за самозащита. Не са ловци.
— Все едно какъв е бил, хубав номер ни скрои.
— Лош късмет. На всичко отгоре и дъждът. Изпратих съгледвачи из околните хълмове, но не са видели нищо.
— Няма да се предаваме до утре вечер. Кога трябва да тръгваме?
— Вдругиден.
— Този проклет дивак!
— Карл сигурно е изтребил всички черни антилопи там долу.
— Няма вече къде да се дене човек в лагера от неговите рога. Чу ли изстрели?
— Не.
— Дадох обет — няма да пуша шест месеца, за да убиеш куду — каза П. О. М. — Вече престанах.
Обядвахме, след това се прибрах в палатката, изтегнах се и зачетох. Знаех, че все още има надежда да успея на солището утре заран, и гледах да не нервнича. Но въпреки това нервничех, боях се да не заспя, защото след сън човек е вял и отпуснат. Излязох от палатката, седнах на един от походните столове под сенника и започнах да чета животописа на Карл II. От време на време вдигах глава и поглеждах скакалците. Летящата напаст представляваше интересно зрелище, все още не можех да свикна с нея.
Накрая заспах на стола, опрял крак върху касетка от консерви, а когато се събудих, видях до мене глупавия Гарик с украса от дълги люлеещи се черни и бели щраусови пера на главата.
— Махай се! — викнах му на английски.
Той не помръдна от мястото си и продължи да се усмихва самодоволно, след това се обърна настрани, за да мога да го видя в профил.
В това време Батето излезе от палатката си с лулата в уста.
— Виж какво си имаме! — обърнах се към него.
Той погледна, промърмори „Боже!“ и се скри в палатката.
— Ела, ела! — извиках го аз. — Ще се правим, че не го забелязваме.
Батето седна до мен с книга в ръка и двамата започнахме разговор без да обръщаме внимание на Гарик, който продължаваше да позира с украсата от щраусови пера на главата си.
— На всичко отгоре е пиян негодникът — възмутих се аз.
— Вероятно.
— Оттук го надушвам.
Без да погледне Гарик, Батето тихо му каза няколко думи.
— Какво му каза?
— Да отиде да се облече човешки и да бъде готов за тръгване.
Гарик се отдалечи, като поклащаше перата на главата си.
— Моментът съвсем не е подходящ за щраусови пера — забеляза Батето.
— Някои хора сигурно ги харесват.
— Тъкмо там е работата. И започват да го снимат.
— Безобразие!
— Ужас! — съгласи се Батето.
— Ако и последния ден се върнем с празни ръце, ще му насоля със сачми задника.
— Могат да станат големи неприятности. Ако насолиш единия, трябва да насолиш и другия.
— Не, само Гарик.
— Тогава по-добре недей. Имай предвид, че мен ще вкараш в разправии.
— Шегувам се.
Появи се Гарик без украсата си, а след него Абдула. Батето размени с тях няколко думи.
— Те предлагат да излезете зад хълма по друг път.
— Чудесно! Кога?
— Може още сега. Изглежда, ще вали. Не е лошо да побързаш.
Изпратих Моло да ми донесе ботушите и мушамата. М’Кола взе спрингфилда от палатката и двамата тръгнахме към колата. Денят беше облачен, само сутринта и по пладне слънцето успя да пробие за малко облачната пелена. Дъждовете вървяха по петите ни. Сега заръмя и скакалците се изпокриха.
— Още съм сънен — обърнах се към Батето. — Ще пийна нещо.
Стояхме край лагерния огън, а дъждът ръмеше и шумолеше в листата над главите ни. М’Кола донесе бутилка уиски и тържествено ми я подаде.
— Искаш ли? — предложих на Батето.
— Защо не?
Пихме двамата и Батето промърмори:
— Дявол ги взел!
— Дявол ги взел! — съгласих се аз.
— Възможно е да попаднеш на следи.
— Ще претършуваме всяко кътче.
Завихме надясно по пътя, минахме край едно селце с кирпичени колиби, отбихме се вляво и поехме по добре утъпкан коловоз от червеникава глина, който опасваше подножието на хълмовете. От двете страни на пътя имаше гъста гора. Дъждът се беше засилил, затова карахме бавно. Глината беше песъчлива и колата не занасяше. Изведнъж Абдула, който седеше на задната седалка, скочи възбуден и дръпна Камау. Камау закова спирачките, колата се плъзна по глината и спря. Наскачахме и тръгнахме назад. По влажната глина видяхме пресни следи от куду. Антилопата беше минала оттук най-много преди пет минути — ръбовете на дирите бяха остри, а пръстта, разрита от копитата, още не беше размита от дъжда.
— Doum! — рече Гарик, отметна глава и разпери ръце, за да изобрази какви огромни рога е имало животното. — Kubwa sana!
Абдула се съгласи, че това е било мъжкар и при това едър.
— Да вървим! — казах аз.
Дирята беше лесна за следване, освен това знаехме, че животното не е далеч. В дъжд или сняг ловецът много по-лесно издебва дивеча и аз бях уверен, че ще успеем. Следите минаваха през гъсти храсти и извеждаха на една полянка. Спрях се да избърша навлажнените стъкла на очилата си и оптическия мерник на спрингфилда. Дъждът се беше усилил и аз нахлупих шапката, за да не се мокрят очилата ми. Заобиколихме полянката и изведнъж чух шум от чупещи се клонки — през храстите пред нас се стрелна животно със сива козина на бели ивици. Вдигнах пушката, но М’Кола ме хвана за ръката.
— Manamouki! — спря ме той. Беше женска.
Приближихме се към мястото, откъдето беше изскочила, и видяхме, че няма други следи освен нейните. Ясно беше, че от пътя дотук бяхме следвали нейната диря.
— Doumi kubwa sana! — обърнах се злобно към Гарик и с жест изобразих грамадни рога зад ушите.
— Manamouki kubwa sana! — промърмори той огорчено с примирителен тон. — Каква грамадни женска!
— Глупак, накичен с щраусови пера! — казах му аз на английски. — Manamouki! Manamouki! Manamouki!
— Manamouki — потвърди М’Кола и кимна с глава.
Извадих речника, но не успях да намеря нужните ми думи и със знаци обясних на М’Кола, че ще се върнем по околен път, за да видим няма ли други следи. Описахме широк полукръг, измокрихме се до кости, но не открихме нищо. Когато се върнахме при колата, дъждът беше започнал да намалява. Пътят все още изглеждаше надежден и ние решихме да продължим, докато се стъмни. По склона лазеха облачни валма, от дърветата капеше. Внимателно се вглеждахме, но не видяхме антилопи, никъде — нито по откритите полянки, нито там, където храстите започваха да редеят, нито по зелените рътлини. Накрая се стъмни и си тръгнахме обратно. Спрингфилдът ми беше целият измокрен и когато слязохме от колата, заръчах на М’Кола да го почисти и смаже. М’Кола кимна с глава, а аз влязох в палатката, съблякох се под светлината на фенера, изкъпах се в брезентовата вана и приятно отпочинал, заех мястото си край огъня по пижама, халат и леки ботуши против комари.
П. О. М. и Батето седяха вече на столовете си около жаравата. П. О. М. стана да ми приготви уиски със сода.
— М’Кола вече ми разказа — рече Батето, без да помръдне от мястото си.
— Да се чудиш — такава голяма женска! За малко не я гръмнах. Какво ще кажеш, накъде да тръгнем утре сутринта?
— Мисля, че е най-добре към солището. Изпратих съгледвачи около хълмовете. Нали си спомняш стария негър от селцето? Отиде да види какво е положението в равнината отвъд възвишенията. Заедно с ония от племето уандеробо. Тръгнаха преди три дни.
— Защо да не си опитаме късмета пак при солището — нали там провървя на Карл? Нищо, че не успяхме — един ден може да не успееш, на другия — да успееш.
— Разбира се.
— Лошото е, че имаме само един ден още. Както е тръгнало, солището ще се заблати от дъждовете. А заблати ли се — свършено е. Става само кал.
— Така си е.
— Иска ми се поне да видя някой мъжкар.
— Видиш ли, внимавай да не избързаш. Не стреляй отдалеч. Стреляй, когато си сигурен, че няма да го пропуснеш.
— Бъди спокоен.
— Хайде да говорим за нещо друго — предложи П. О. М. — Тези разговори ме изнервят.
— Жалко, че онзи с кожените гащи не е с нас — поде Батето. — Това наричам аз събеседник. Когато беше тук, и на нашия човек му се развърза езикът. Няма ли още веднъж да се изкажеш за съвременните писатели?
— Гледай си работата.
— Защо не водим повече интелектуален живот? — попита П. О. М. — Вие като мъже да обсъдите парливите световни проблеми. Защо ме държите в неведение и не знам какво става?
— Световното положение е отчайващо — заяви лаконично Батето.
— Направо ужасно.
— Какво става в Америка?
— Да пукна, ако знам. Всичко върви така, като че ли хората от ИМКА* са взели нещата в ръцете си. Любителите на красиви жестове харчат, а глупаците плащат. Половината град е напуснал работа и живее с помощите за безработни. Всички рибари станали дърводелци. Както в Библията, само че обратното.
[* Асоциация на християнската младеж. — Б.пр.]
— Как вървят работите в Турция?
— Ужасно. Накарали ги да хвърлят фесовете. Обесили доста хора. Но Исмет все още се крепи.
— Да си бил напоследък във Франция?
— Не ми хареса. Адска скука. В последно време никак не е интересна.
— Изглежда, че е така, доколкото може да съди човек по вестниците — съгласи се Батето.
— Но решат ли да се бунтуват, излиза бунт както трябва. Имат си традиция хората.
— Беше ли в Испания през революцията?
— Бях, но пристигнах късно. Чакахме да станат още две, но не станаха. После пропуснахме трета.
— А видя ли кубинската*?
[* Става дума за свалянето на правителството на Мачадо през 1933 г. — Б.пр.]
— От самото начало.
— Как беше?
— Възхитително. След това отвратително. Не можеш да си представиш колко отвратително.
— Стига — намеси се П. О. М. — И аз познавам тези събития. Бях се скрила зад една маса с мраморен плот, когато започнаха да стрелят в Хавана. Пристигнаха с коли и започнаха да стрелят по всеки, който им се изпречи пред очите. Преди да се скрия, си взех чашата — много бях доволна от себе си, че не я забравих и не я разлях. Децата ме питаха: „Мамо, може ли да излезем следобед да гледаме как стрелят?“ Толкова се бяха възбудили, че се наложи да не споменаваме пред тях думата революция. Бъмби така кръвожадно се беше настървил против М.*, че започна да сънува кошмари.
[* Диктаторът Мачадо. — Б.пр.]
— Невероятно — каза Батето.
— Не ми се подигравайте. Не искам и да чуя за революция. Виждаме само революции, слушаме само за революции. Омръзнаха ми.
— Но нашият човек ги обича.
— На мен ми омръзнаха.
— Всъщност аз никога не съм виждал революция — призна Батето.
— Революциите са нещо чудесно. Наистина. За известно време. След това се извращават.
— Много са интересни — каза П. О. М. — Съгласна съм. Но са ми омръзнали. Честна дума, вече никак не ме вълнуват.
— Направих си труда да се позанимая с тях.
— И какво откри? — попита Батето.
— Всяка една е различна от останалите. Но има и неща, които можеш да съпоставиш. Ще се опитам да напиша студия по този въпрос.
— Би било много интересно.
— Стига да има достатъчно материал. Човек трябва да познава доста добре събитията от миналото. Освен това много е трудно да се добереш до истината, ако не си видял нещата със собствените си очи, защото за победения няма кой да каже добра дума, а победителите ужасно лъжат. Освен това можеш да разбереш събитията само в страната, където говориш езика. Не знаеш ли езика, това те ограничава. Затова никога няма да отида в Русия. Ако не си в състояние да разбереш случайно дочутите разговори, няма смисъл. Получаваш само трохи от истината — официалните съобщения. И тогава не ти остава друго, освен да гледаш всичко с очите на турист. Във всяка страна ония, които говорят чужд език, най-вероятно ще те излъжат. Най-добре ще разбереш нещата, като говориш с хората, а щом не можеш да говориш с тях или да подслушваш какво си говорят, ще разбереш само неща, които нямат друга стойност освен вестникарска.
— Иначе казано, залягай да учиш суахили.
— Залягам.
— И да го научиш, пак няма да можеш да подслушваш, защото те си говорят на племенните наречия.
— Ако някога напиша нещо за тази страна, то ще бъде само природоописание. Едва когато наистина науча нещо за нея, може да си позволя да опитам и с другото. Първите ти впечатления от една страна са особено ценни. Лошото е, че са ценни по-скоро за теб, отколкото за всички останали. Но ако искаш да пишеш, започваш с тях. Иначе нищо няма да излезе.
— Повечето от книгите за сафари са безкрайно отегчителни.
— Ужасни са.
— Досега само една ми е харесала, тази на Стрийтър. „Цивилизована Африка“, така ли се казваше? Кара те да усетиш страната. Тя е най-хубавата.
— На мен ми харесва книгата на Чарли Къртис. Не хитрува и ти рисува ясна картина.
— А у Стрийтър има много смешни работи. Спомняш ли си, когато отива на лов за конгони?
— Вярно, че беше смешно.
— Но не съм чел никой, който да е усетил страната така, както ние я усещаме. Или се отплесват по светския живот в Найроби, или започват да пишат глупости — как са ударили антилопа с такива дълги рога, каквато никой преди тях не е ударил. Или пък се увличат да ти обясняват колко било опасно.
— Ще ми се да напиша нещо за страната и за животните, да опиша какво изпитва човек, когато за първи път идва тук.
— Защо не опиташ? Не виждам какво лошо може да има. Впрочем аз написах един дневник за пътешествие през Аляска.
— Бих искала да го прочета — рече П. О. М. — Не знаех, че пишете, мистър Дж. Ф.
— Излишно е да си правите труда — каза Батето. — Все пак, ако настоявате, ще кажа да изпратят един екземпляр. Това си е просто дневник — какво сме правили всеки отделен ден и как изглежда Аляска през очите на един англичанин от Африка. Ще ви отегчи.
— Щом вие сте я написали, няма.
— Тази женичка ни прави комплименти — отбеляза Батето.
— Само на теб, не на мен.
— Негови неща съм чела — каза тя. — Искам да видя как пише мистър Дж. Ф.
— Но нашият човек наистина ли е писател? — попита я Батето. — Не съм видял нищо, което да ме убеди. Сигурна ли сте, че не ви издържа със следотърсачество и стрелба по патици?
— О, да, пише. Когато писането му върви, е много приятен. Но преди да започне, е невъзможен. За да се залови да пише, трябва най-напред да си развали настроението. Вземе ли да говори, че никога повече няма да пише, знам, че вече е готов да се залови за работа.
— Трябва да го накараме да се разговори на литературни теми. Но в това успя само онзи с кожените гащи. Я разкажи някой анекдот от живота на писателите.
— Добре, слушай. Последната вечер, преди да тръгнем от Париж, току-що се бяхме върнали от имението на Бен Галахър в Солон, където бяхме отишли предишния ден. Бен беше организирал ferméè — нали знаеш как го правят: слагат една ниска подвижна ограда, когато зайците излизат от зайчарника да пасат. Сутринта бихме зайци, а следобеда ходихме за фазани. Аз ударих един сръндак.
— Не виждам нищо литературно в това.
— Не бързай. Та последната вечер дойдоха на вечеря Джойс и жена му. Ядохме фазан и бут от сръндак и ние с Джойс се напихме, защото на другия ден заминавах за Африка. Ех, каква вечер изкарахме!
— Първокласен литературен анекдот, няма що! — каза Батето. — Кой е тоя Джойс?
— Много добро момче — обясних аз. — Този, който написа „Одисей“.
— Омир е написал „Одисей“ — възрази Батето.
— А кой е написал „Есхил“?
— Омир. Не се опитвай да ме хванеш натясно. Знаеш ли още много литературни анекдоти?
— Да си чувал за Паунд*?
[* __Езра Паунд__ (1885–1972) — американски поет, живял в Италия от 1924 до 1945 година. — Б.пр.]
— Не, абсолютно нищо.
— Мога да ти разкажа много интересни неща за него.
— Сигурно как двамата сте яли някакъв ловджийски специалитет, а после сте се напили.
— Колко пъти!
— Изглежда, литературният живот е много весел. Мислиш ли, че от мене би излязло писател?
— И още какъв!
— Значи зарязваме всичко — обърна се Батето към П. О. М. — Ставаме писатели и двамата. Разкажи още някоя забавна история.
— Да си чувал за Джордж Мур*?
[* __Джордж Мур__ (1852–1933) — ирландски писател и критик. — Б.пр.]
— Онзи симпатяга, който е написал „Ала преди да си отида, стакан голям ще вдигна с вас за сетен път“, той ли?
— Именно.
— И какво?
— Умря.
— Много печален анекдот. Този път не си във форма.
— Веднъж го видях в една книжарница.
— Това е по-добре. Виждате ли го какви весели неща може да разказва?
— Веднъж в Дъблин отидохме да го потърсим двете с Клара Дън — обади се П. О. М.
— И какво стана?
— Не си беше вкъщи.
— Удивително — възкликна Батето. — Знаех си аз че литературният живот няма равен на себе си. Това се нарича професия!
— Не мога да понасям Клара Дън — рекох аз.
— И аз — присъедини се Батето. — Какво е писала?
— Писма. Познаваш ли Дос Пасос*?
[* __Джон Дос Пасос__ (1896–1970) — един от големите американски писатели на нашия век; най-забележителната му творба е експерименталната по форма социална трилогия „САЩ“. — Б.пр.]
— Не съм и чувал за него.
— Двамата си пиехме греяна вишновка зиме.
— И после какво стана?
— Накрая ни излезе лошо име.
— Единственият писател, когото съм виждал, е Стюарт Едуард Уайт — каза Батето. — Безкрайно се възхищавах от книгите му. Чудни. Но като го видях, не ми хареса.
— Налучкваш тона — одобрих аз. — Ето, виждаш ли, литературните анекдоти не са толкова трудни.
— Защо не ви хареса? — попита П. О. М.
— Трябва ли да обяснявам? Нима анекдотът не е завършен? Нали и нашият човек така ги разказва.
— Хайде, обясни!
— Прекалено много се правеше на стар вълк. Очи, привикнали към безкрайната шир и така нататък. Убил не знам колко си лъва. Може ли толкова много? Не може — все някой ще те разкъса. Пише много хубави работи в „Сатърди Ивнинг Поуст“ за оня — как му беше името — Анди Бърнет. Хубави. Стана ми много неприятен. Видях го в Найроби, с тия негови очи, привикнали към безкрайните простори. Беше най-оръфаният човек в града. Чудесен стрелец, всички така разправят.
— Та ти си само за литературния свят! — възхитих се аз. — Това се казва анекдот!
— Чудесен е — съгласи се П. О. М. — Няма ли да вечеряме?
— Забравих, че не сме яли — рече Батето. — Заплеснах се. Литературни анекдоти. Край нямат.
След вечеря поседяхме малко край огъня, после отидохме да спим. Нещо се въртеше в главата на Батето и преди да вляза в палатката си, той ме предупреди:
— Отдавна дебнеш сгодния случай. Представи ли ти се, бъди спокоен, като стреляш. Не се вълнувай. Достатъчно бърз стрелец си, не бъди припрян.
— Добре.
— Ще поръчам да ни събудят рано.
— Добре. Много ми се спи.
— Лека нощ, мистър Дж. Ф.! — обади се П. О. М. от палатката.
— Лека нощ — отвърна Батето.
Той тръгна към своята палатка със смешно вдървена походка. Пристъпяше в тъмнината така внимателно, сякаш бе отворена бутилка и се боеше да не се разплиска.

 

Глава втора

Сутринта Моло подръпна одеялото и ме събуди, аз се облякох набързо, излязох от палатката, измих си очите и едва тогава се събудих напълно. Още беше съвсем тъмно. Пред огъня се открояваше тъмният гръб на Батето. Приближих се към него с обичайната утринна чаша чай с мляко, още много горещ за пиене.
— Добро утро!
— Добро утро! — отвърна той с дрезгавия си шепот.
— Наспа ли се?
— Да. Ти във форма ли си?
— Спи ми се.
Допих чашата и изплюх чаените листенца в огъня.
— Можеш да си погледаш* — каза Батето.
[* В някои страни, предимно в Изтока, съществува обичай да се гледа на чай, тъй както се гледана кафе. Запареният чай не се прецежда и се гадае по разположението на утаените листенца. — Б.пр.]
— Бъди спокоен.
Закусихме под светлината на фенера компот от кайсии — хлъзгави в хладния си сок, — кълцано месо, подлютено и залято с доматен сос, две пържени яйца и няколко чаши топло, живително кафе. При третата чаша Батето запали лулата, загледа се замислено и каза:
— Помни` — главното е да си спокоен.
— Безпокоиш ли се?
— Малко.
— Аз пък не — раздвижа ли се, ще се оправя. Не се тревожа — успокоих го аз.
— С какви идиотски анекдоти се занимавахме снощи. Мемсахиб сигурно е решила, че съвсем сме оглупели.
— Ще измисля още някой.
— Най-доброто лекарство е глътка уиски.
— Няма нищо по-хубаво от пиенето. Не ми е ясно защо човек трябва да се чувствува зле после.
— Ти зле ли си?
— Не много.
— Малко сода?
— Всичко е от това проклето друсане в колите.
— Днес е решителният ден.
— Не забравяй, че трябва да запазиш хладнокръвие.
— Наистина ли се тревожиш?
— Мъничко.
— Недей. Аз съм съвсем спокоен. Наистина.
— Добре. Време е да тръгвате.
— Най-напред трябва да отида на едно място.
Изправен пред брезентовия походен клозет, погледнах нагоре, както всяко утро, към неясния рой звезди, които романтиците астрономи наричат Южния кръст. Всяка сутрин от това място гледах Южния кръст — този навик се беше превърнал в малък обред.
Заварих Батето при колата. Седнах на предната седалка и поех спрингфилда от М’Кола. Трагикът и неговият следотърсач заеха задната седалка. М’Кола се качи и седна при тях.
— Наслука! — каза Батето.
Откъм палатките някой се приближаваше към нас. Беше П. О. М. със синия си халат и ботушите против комари.
— Наслука! Дано успеете.
Махнах с ръка, фаровете осветиха пространството, което ни отделяше от пътя, и потеглихме.
На пет километра от солището слязохме от колата и запристъпвахме тихо към него, но всичките ни старания останаха напразни — не заварихме нищо. Чакахме цяла сутрин. Не дойде никакво животно. Седяхме, снишили глави в заслона, и всеки от нас наблюдаваше свой участък през струпаните клони. Надявах се всеки миг да се появи приказен мъжкар куду, да се зададе величествен и прекрасен откъм храстите и да пристъпи към сивата пръст на солището, изровена от стотици копита, изблизана от стотици езици. Към това място водеха много пътеки, по всяка от тях можеше да се зададе мъжкар. Но нищо не се зададе. Когато слънцето се вдигна и ни напече приятно след хладното мъгливо утро, аз се наместих по-удобно в заслона, седнах в дълбоката част и опрях гръб о стената — от това положение пак можех да гледам през пролуката между клоните. Сложих спрингфилда на скута си и в същия миг забелязах, че в цевта се червенее ръжда. Бавно вдигнах пушката и се вгледах внимателно. Да, отвътре цевта беше покрита с ръжда.
Този тип М’Кола изобщо не я е почистил снощи след дъжда, помислих си аз ядосан, вдигнах зъбеца и извадих затвора. М’Кола следеше движенията ми с наведена глава. Другите двама продължаваха да наблюдават наоколо. Вдигнах оръжието с една ръка и му показах цевта, след това поставих затвора на мястото му и бавно го превъртях с пръст на спусъка, за да не става нужда да зареждам.
М’Кола забеляза ръждясалата цев. Изражението на лицето му не се промени, а и аз не казах нито една дума, макар че бях дълбоко възмутен. По такъв начин обвинителният акт, представянето на веществените доказателства и присъдата — всичко мина в пълно мълчание. Продължихме да седим — той с наведена глава, така че се виждаше само голото му теме, аз — облегнат на стената, вперил очи в процепа. Вече не бяхме приятели, хубавото другарство беше изчезнало. Солището продължаваше да пустее.
В десет часа източният вятър измени посоката си и разбрахме, че няма смисъл да чакаме повече. Сега вятърът разнасяше миризмата ни във всички посоки и прогонваше животните като мощен прожектор, чийто лъч се върти в мрака. Излязохме от заслона и тръгнахме да търсим следи по солището. Почвата беше влажна от дъжда, но все пак неразмита. Видяхме дири от няколко дребни антилопи куду, които бяха идвали вероятно още предната вечер, а също тесните сърцевидни следи от копитата на едър мъжкар куду, оставил дълбоки отпечатъци.
Тръгнахме по дирите и ги следвахме два часа по влажната червеникава почва сред храсталаците, които ми напомняха покарало сечище. Накрая навлязохме в непроходим гъсталак и трябваше да се откажем. Още не ми беше минал ядът за непочистената карабина и въпреки това с радостно вълнение очаквах да вдигнем мъжкар куду в храстите и да го застрелям. Но не намерихме нищо. Настъпи горещо пладне, описахме три широки кръга около едни хълмове и излязохме на поляна, където пасяха дребни гърбави масайски говеда. По-нататък сянка нямаше и ние се запътихме към колата под лъчите на обедното слънце.
Оказа се, че както си седял в колата, Камау видял един мъжкар да минава на стотина метра от него. Животното вървяло към солището. Това станало около девет часа, когато вятърът беше променил посоката си — по всяка вероятност антилопата ни беше надушила и беше свърнала обратно към хълмовете. Уморен, изпотен и по-скоро потиснат, отколкото ядосан, седнах до Камау и той подкара към лагера. Оставаше ни само една вечер още и нямахме никакво основание да предполагаме, че тя ще ни донесе нещо по-добро от досегашните. Когато стигнахме в лагера, сгушен под прохладната сянка на високите дървета, извадих затвора и подадох спрингфилда на М’Кола. Не му казах нищо, дори не го погледнах. Затвора хвърлих през процепа на палатката върху леглото си.
Батето и П. О. М. седяха под сенника.
— Не върви, а? — попита предпазливо Батето.
— Никак. Един мъжкар минал покрай колата и тръгнал към солището. Сигурно ни е надушил. Изплезихме език от ходене.
— Нищо ли не видяхте? — попита П. О. М. — По едно време ни се стори, че чухме изстрел.
— Гарик е изстрелял някоя тирада. Съгледвачите не са ли забелязали нещо?
— Нищо. Въпреки че имаме постове и на двата хълма.
— Карл няма ли го още?
— Ни вест, ни кост от него.
— Поне да бяхме видели нещо — казах аз. Бях изморен и чувствувах как изпадам в отчаяние. — Дяволите да ги вземат! А и той — защо трябваше още първата сутрин да прогони всичкия дивеч от солището — прострелял нещастното животно в търбуха, после тръгнал да го доубива и наплашил всичко живо наоколо! Сега иди ги гони!
— Мръсници! — присъедини се към мен П. О. М., макар да беше ясно, че не съм прав. — Гадини!
— Милото ми момиче. Всичко е наред. И да не е, ще се оправи.
— Така ми е мъчно за теб — рече тя. — Бедничкият ми Папа!
— Пийни си — предложи Батето. — Имаш нужда.
— Бог ми е свидетел, че се старая, Бате. Не жаля сили. И ми е приятно. До днес не се давах да ме хванат нервите, сигурен бях, че ще успея — толкова много следи наоколо! Но какво да правя, като не видях нито един? Кой знае дали ще можем да дойдем тук отново.
— Ще дойдете, не се отчайвай. Хайде, пийни си!
— Хленча като баба, но, кълна се, че днес за пръв път ме хванаха нервите.
— Няма смисъл да се хленчи — каза Батето. — Стегни се!
— Какво става с обеда? Сигурно сте прегладнели? — попита П. О. М.
— Не ми се мисли за ядене. Разбираш ли, Бате, цяла вечер не видяхме нито един, после обиколихме хълмовете — пак нищо. Остава ми само тази нощ. Изглежда, че нищо няма да излезе. Три пъти ми бяха в ръцете, но Карл, австриецът и туземецът уандеробо ми ги измъкнаха изпод носа.
Наобядвахме се хубаво и тъкмо когато привършвахме, Кати дойде да ни съобщи, че някой търсел Батето. Отначало видяхме две сенки на платнището, след това посетителите заобиколиха палатката и се приближиха към нас. Единият от тях беше старият негър, който ни беше посрещнал първия ден. Сега се беше натъкмил като ловец с дълъг лък и колчан стрели. Изглеждаше още по-стар и съсухрен и вдъхваше още по-малко доверие. Приличаше на човек, който се е маскирал като ловец. Придружаваше го хилавият мръсен уандеробо с разцепени, навити като кравайчета уши. Той държеше главата си килната встрани, стоеше на един крак, а с другия се почесваше зад коляното. Лицето му имаше дразнещо глупаво изражение.
Старият негър гледаше Батето право в очите и му обясняваше нещо, бавно и сериозно, без всякакви жестикулации.
— Какво е намислил? Решил е да се предреши, за да ни смъкне малко пари като съгледвач, а? — започнах аз.
— Чакай — спря ме Батето.
— Погледни ги каква двойка са: този полуумен уандеробо и стария измамник до него. Какво ти разправя?
— Още не е свършил.
Накрая старият негър каза каквото имаше да казва и застана, облегнат на маскарадния си лък. Двамата имаха много изморен вид, но тогава ги мислех за двойка мошеници.
— Бил намерил една местност, където имало куду и черни антилопи. Стояли там три дни. Знаели къде се навъртал един едър мъжкар куду и оставили човек да го следи.
— Дали е вярно? — изведнъж изтрезнях аз. Умората ми мигом изчезна пред обхваналата ме възбуда.
— Дявол знае — поколеба се Батето.
— Далеч ли са тия места?
— Един ден път пеша. Сигурно три-четири часа с колата. Разбира се, ако има откъде да мине.
— Дали ще може да мине?
— Път нямало, но той мисли, че ще може.
— Кога са оставили човека да следи мъжкаря?
— Рано сутринта.
— А къде са черните антилопи?
— Пак там, из хълмовете.
— Как ще стигнем дотам?
— Нямам представа. Разбрах само, че трябва да прекосите равнината, да заобиколите планината и оттам да хванете на юг. Разправя, че из ония места ловци не ходели. Той бил ловувал там на младини.
— Дали казва истината?
— Някои туземци са отвратителни лъжци, разбира се, но този говори така убедително, че не знам.
— Тогава тръгвам.
— Да, не губи време. Докъдето е възможно, карайте с колата, след това я използувай за база и почвай лова. Ние с мемсахиб утре сутрин вдигаме лагера и заедно с водачите тръгваме към Дан и мистър Т. Прехвърлим ли чернозема, нататък не е страшно — и да завали, пътищата остават проходими. А вие ще ни догоните. Ако не можете да се измъкнете от калта, ще изпратите колата през Кандоа, а камионите — по околния път през Танга.
— Ти няма ли да дойдеш?
— Не. На такъв лов — най-добре сам. Колкото повече хора, толкова по-малко дивеч. На лов за куду се ходи сам. Аз ще прекарам багажа и ще имам грижата за малката мемсахиб.
— Добре — съгласих се аз. — А Гарик и Абдула също няма да вземем, нали?
— Не, разбира се. Ще вземеш М’Кола, Камау и тия двамата. Ще кажа на Моло да ти приготви нещата. Вземи само най-необходимото.
— Кажи, Бате, дали е вярно това, което разправят?
— Не знам. Ще трябва да рискуваме.
— Как казват на черната антилопа?
— Tarahalla.
— Добре. Ще го запомня от Валхала*. А женските имат ли рога?
[* В скандинавската митология: страната, където отиват загиналите герои. — Б.пр.]
— Имат, но няма как да сбъркаш: мъжките са черни, а женските — кафяви. Не можеш да ги сбъркаш.
— М’Кола виждал ли е черна антилопа?
— Едва ли. Разрешителното ти е за четири. Така че, щом видиш нещо по-хубаво — стреляй!
— Трудно ли се убиват?
— Да, яки са. Не са като куду. Свалиш ли някоя, приближавай се внимателно.
— Как ще се разберем за времето?
— Вече трябва да се измъкваме оттук. Гледай да се върнеш утре вечер, ако можеш. Сам ще прецениш. Струва ми се, че идва решителният час. Ще се сдобиеш с куду.
— Знаеш ли на какво ми прилича това? Напомня ми за времето, когато като деца чухме, че зад Стърджън и Пиджън в боровинковите равнини имало река, където никой рибар още не бил ходил.
— И какво излезе?
— Изпотрепахме се, докато се доберем дотам, стигнахме едва привечер и видяхме дълбок вир, а нататък реката, права и без завои, водата — ледена, ръката ти се схваща, като я потопиш. Хвърлих угарката от цигарата и към нея се стрелна една едра пъстърва, скупчиха се и други, започнаха да налапват угарката и да я плюят, докато от нея не остана нищо.
— Едри ли бяха?
— По-едра пъстърва не съм виждал.
— Сега я наредихме. И после какво стана?
— Размотах влакното и заметнах, а вече беше съвсем тъмно, наблизо прелетя козодой, стана още по-мразовито и аз измъкнах три риби една след друга — закачаха се в същия миг, щом мухата докосне водата.
— И успя да ги извадиш?
— И трите.
— Голям лъжец си.
— Кълна се, че е истина.
— Вярвам ти. Ще ми разкажеш останалото, като се върнеш. Едри ли бяха?
— По-едри пъстърви не съм виждал.
— Бог да ни е на помощ. Изглежда, ще имаш куду. Хайде, тръгвай!
Намерих П. О. М. в палатката и й обясних.
— Наистина ли?
— Да.
— Тогава бързай. Не губи време. Хайде, на път!
Взех си мушамата, резервни ботуши, чорапи, халат, шишенце с хининови таблетки, ситронела*, бележник, молив, патрони, фотоапаратите, походната аптечка, нож, кибрит, чиста риза и фланелка, една книга, две свещи, пари, бутилката…
[* Течност за мазане, отблъскваща комарите — специалитет в ония години. — Б.пр.]
— Какво още?
— Взе ли сапун? Сложи си гребен и кърпа за лице. Да не забравиш носните кърпи.
— Добре.
Моло подреди всичко в раницата, аз взех бинокъла, М’Кола — артилерийския далекоглед на Батето и манерка с вода, а Кати донесе касата с провизиите.
— Вземи повече бира — посъветва ме Батето. — Можеш да я оставиш в колата. Уискито е на привършване, но има още една бутилка.
— Ами ти?
— Не се тревожи. В другия лагер има още. Изпратихме там две бутилки по мистър К.
— Ще взема само в плоското шише. Дай да си поделим бутилката — предложих аз.
— Тогава вземи повече бира. Имаме колкото искаш.
— Какво търси тоя тук? — попитах аз, като видях, че Гарик се качва в колата.
— Казва, че вие с М’Кола няма да можете да се разберете с местните жители. Щял да ви трябва преводач.
— Само той ми липсваше!
— Ще имаш нужда някой да ти превежда от туземното наречие на суахили.
— Добре. Но кажи му, че трябва да си знае мястото и да не дрънка много.
— Ще дойдем с теб до върха — каза Батето. — Ще минем през селото да вземем стареца.
Туземецът уандеробо скочи на стъпенката и колата потегли. Всички от лагера излязоха да ни изпратят.
— Взехте ли достатъчно сол?
— Да.
В селото се наложи да почакаме, докато старият негър и Гарик излязат от колибите си. Преваляше пладне и небето се заоблачаваше. Поглеждах ту към П. О. М. — мила, спокойна апетитна в ловния си костюм, ботушите и накривения тропически шлем, — ту към Батето — тромав и грубоват, с яке без ръкави от едротъкан памучен плат, избелял от слънце и пране.
— И умната, П. О. М.!
— Не се тревожи. Жалко, че не мога да дойда с вас.
— Това не е за много хора — каза Батето. — Отиваш бързо, свършваш работата и също тъй бързо се измъкваш. Дори трябваше още по-малко хора да бъдете.
Старият негър се приближи и седна отзад до М’Кола, който беше облякъл старата ми ловна куртка, онази за лов на пъдпъдъци.
— М’Кола облякъл куртката на нашия човек — каза Батето.
— Обича да слага разни неща в джобовете — обясних аз.
М’Кола разбра, че говорим за него. Вече бях успял да забравя за непочистената карабина. Сега си спомних за тази случка и казах на Батето:
— Питай го откъде има новата куртка.
М’Кола се засмя и каза нещо.
— Разправя, че била негова.
Аз също се усмихнах, а М’Кола закима с голямата си глава и двамата мълчаливо се разбрахме, че историята с непочистената карабина е забравена.
— Къде се е запилял Гарик? — попитах аз.
Накрая той се зададе с одеялото в ръце и се качи отзад до М’Кола и стареца. Негърът уандеробо седна отпред, между мен и Камау.
— Какъв интересен приятел си имаш — каза П. О. М. — И ти умната!
Целунах я за довиждане и си прошепнахме няколко думи.
— Стига нежности — прогърмя Батето. — Противна гледка.
— Довиждане, стари разбойнико.
— Всичко хубаво, тореро.
— Довиждане, мила.
— Довиждане и наслука!
— Имате достатъчно бензин, а и тук ще оставим малко — подвикна след нас Батето.
Махнах им с ръка и колата се понесе през селото надолу по склона, след това излезе на тесния път, който водеше по сухата, обрасла с храсти равнина в подножието на двата големи сини хълма.
Докато се спуснахме надолу, погледнах назад и видях двете фигури с тропически шлемове — едната едра и тромава, другата малка и стройна, — които крачеха назад към лагера. След това се обърнах напред, към сухата пустинна равнина.

 

Четвърта част
Щастливият лов

Глава първа

Пътят беше тесен, а равнината, по която пътувахме, доста унила. Само веднъж се случи да видим няколко мършави газели, които се белееха на фона на прегорялата трева и сивите дънери. Радостната ми възбуда се изпари при вида на тази широка пустош и всичките ми надежди заприличаха на неосъществими романтични блянове. От негъра уандеробо лъхаше силна миризма. Започнах да разглеждам ушите му, разтеглени в долната си част и грижливо подвити, странното му, съвсем не негроидно лице с тънки устни. Като забеляза, че го гледам, той се усмихна дружелюбно и се почеса по гърдите. Извърнах се към задната седалка: М’Кола спеше, Гарик седеше изправен като глътнал бастун, а старият негър протягаше шия да види пътя пред колата.
Път вече нямаше, той се беше превърнал в пътека, утъпкана от копитата на стадата говеда, но за щастие наближаваше краят на равнината. Скоро тя остана зад гърба ни, пред нас се показаха високи дървета и ние попаднахме в най-очарователния кът на Африка, който бях виждал. Тревата беше като зелен килим — ниска, сякаш току-що окосена морава, дърветата грамадни, с високи дънери, без издънки наоколо, а само свежа зелена трева като в английски парк, в който се редуват сенки и слънчеви полянки. Следвахме едва забележимата пътека, която ни показваше негърът уандеробо. Просто не вярвах на очите си, като гледах тази райски красива местност. Такива места могат да ти се присънят само във вълшебен сън и за да се убедя, че не сънувам, протегнах ръка и докоснах ухото на негъра уандеробо. Той подскочи от изненада, а Камау прихна да се смее. На двадесетина метра от нас, навирил зурла, със святкащи очи и наежена четина на гърба, с извити дълги зъби, ни гледаше едър глиган. Направих знак на Камау да спре колата и започнахме да се гледаме: ние — глигана, той — нас. Вдигнах пушката и се прицелих в гърдите му. Той продължаваше да ни гледа, без да помръдне. Подканих с жест Камау да подкара колата. Заобиколихме надясно от глигана, но той пак не помръдна и не показа никакви признаци на страх.
Забелязах, че Камау е възбуден, а зад мен М’Кола одобрително кимаше. За първи път виждахме глиган, който да не побегне в ситен тръс с навирена опашка. Бяхме попаднали в девствена местност, закътана встрани от пътищата, прорязващи милионите километри африканска пустош. С удоволствие бих станувал тук.
Наоколо се разстилаше най-красивата местност, а ние продължавахме напред, заобикаляйки огромните дървета по вълнистия тревен килим. Скоро отпред и малко вдясно се показа високата ограда от гъсто набити колове на едно масайско село. Селото беше сравнително голямо. Насреща ни се зададоха с плавен бяг тълпа дългоноги тъмнокожи мъже — те всички изглеждаха на една възраст и носеха косите си сплетени в тежки плитки, които се мятаха по раменете им. Те наобиколиха колата със смях и весел глъч. Всички бяха високи, с хубави бели зъби, а косите им, боядисани кафеникавочервено, се спускаха като бретон над челото. Те до един носеха копия и бяха красиви и весели, без следа от надменността и студенината на северните масаи. Искаха да знаят за какво сме дошли. Негърът уандеробо, изглежда, им обясни, че сме тръгнали на лов за куду и бързаме. Но те така ни бяха обградили, че колата нямаше как да си пробие път. Един от тях каза нещо, неколцина от останалите го подкрепиха и Камау преведе, че днес били видели два мъжкара куду на пътеката.
Не може да бъде, казах си аз. Не може да бъде.
Наредих на Камау да подкара и бавно взехме да си пробиваме път през тълпата туземци, които със смях и викове се опитваха да спрат машината, без да се боят, че тя може да ги прегази. Това бяха най-едрите, добре сложени, красиви, при това безгрижни и жизнерадостни хора, които виждах в Африка. Накрая, когато успяхме да се измъкнем от тълпата, те се спуснаха да тичат редом с колата. Викаха усмихнати — очевидно искаха да ни покажат какви добри бегачи са, — а когато колата набра скорост и пое по лекия наклон нагоре по ручея, започна истинско състезание, но един след друг те започнаха да отпадат, като махаха с ръце и се смееха, и само двама дългоноги бегачи с горда осанка и плавни движения продължаваха да ни съпровождат. Поддържаха темп като за дълго бягане, въпреки че носеха и копията си. Трябваше да завием надясно, оставихме зад себе си зелената, равна като игрище за голф долина и навлязохме в хълмиста местност. Превключихме на първа скорост и запълзяхме нагоре, а в това време тълпата от бегачи отново ни настигна. Те се смееха и си даваха вид, че не са запъхтени. Из храсталаците изскочи зайче, закриволичи ужасено и удари на бяг. Масаите го подгониха с всички сили, настигнаха го и най-високият бегач догони колата и ми го подаде. Поех животинчето и почувствувах как бие сърчицето му под меката пухкава козина. Погладих го, а масаят приятелски ме потупа по рамото. Хванах зайчето за ушите и му го върнах. Не, не, това било подарък. Зайчето било за мен. Подадох го на М’Кола, но той не прие сериозно подаръка и го върна на друг масай. Продължихме пътя си, а масаите отново се спуснаха след нас. Този, който държеше зайчето, се спря, остави го на тревата и когато то побягна да се спасява, всички се разсмяха. М’Кола поклати глава. Всички бяхме възхитени от масаите.
— Масай добър — каза трогнат М’Кола. — Масай много добитък. Масай не убива да яде. Масай убива човек.
Негърът уандеробо се тупна по гърдите.
— Уандеробо — масай! — гордо каза той, искайки да обясни родството между двете племена. Ушите му бяха подвити по същия начин както техните. Като ги гледахме как бягат, колко са весели и красиви, развеселихме се и ние. Никъде не бях срещал такова естествено и безкористно дружелюбие, такива хубави хора.
— Масай добър — повтори М’Кола и изразително кимна. — Добър, добър масай.
Единствен Гарик не изглеждаше възхитен. Струваше ми се, че въпреки ловния си костюм и препоръчителното писмо от бвана Симба, той стоеше като на тръни. Масаите бяха наши приятели, не негови. Те го плашеха. Но към нас те се държаха наистина приятелски. Срещнеш ли такива хора, чувствуваш се като между братя, по неуловим начин те мигновено и от все сърце те приемат като масай, откъдето и да си родом. Такова отношение към хората е присъщо само на най-добрите англичани, най-добрите унгарци и най, най-добрите испанци, то е било отличителният белег на благородниците от ония времена когато е имало благородници. Подобно отношение е наивно и ония, на които то е присъщо, не преуспяват в живота, но малко неща са така приятни, както да срещнеш такива хора.
Зад колата отново тичаха само двамата най-добри бегачи, но и те вече изоставаха. Тичаха все тъй бързо и леко, с разгъната, свободна крачка, но машината е жесток съперник. Наредих на Камау да ускори рязко хода, за да се откъснем изведнъж. По-неприятно би им било, ако изостанеха малко по малко. Те се понесоха напред с всички сили, не успяха да ни догонят, засмяха се, ние се изправихме и им замахахме, а те се облегнаха на копията си и също замахаха. Продължавахме да сме приятели, но вече се бяхме разделили — сега бяхме отново сами, пред нас нямаше път, знаехме само посоката, която трябваше да следваме под кичестите дървета на зелената долина.
Скоро гората се сгъсти и приказната страна остана зад гърба ни. С мъка следвахме едва забележимата пътека, провирайки колата през храстите. От време на време трябваше да спираме, за да отстраним или дори да прережем стъбло или клон, който препречваше пътя на колата. Понякога трябваше да се изтегляме на заден ход от храстите и да търсим обходен път, за да излезем отново на пътеката. Провирахме се напред с помощта на дълги ловни ножове, наречени панга. Негърът уандеробо беше несръчен с ножа, а и Гарик не го биваше повече. М’Кола — ловък с всякакво хладно оръжие — сечеше сръчно, с бърз, силен, настървен замах. Аз бях неумел с пангата. Тя изискваше опитна ръка и не беше лесно да се научиш да я въртиш както трябва — китката бързо се схваща и острието сякаш натежава. Искаше ми се да имам подръка една наточена като бръснач мичиганска двуостра секира и да се развъртя с нея, а не да размахвам пангата като кавалерийска сабя.
Стигнехме ли препятствие, пробивахме си път с ножовете, имаше ли откъде — заобикаляхме. Камау караше изкусно, ориентираше се чудесно и благодарение на него преодоляхме трудната част от пътя и излязохме на открито. Вдясно в далечината се открояваше верига от хълмове. Но за беда тук наистина беше паднал пороен дъжд и трябваше да си отваряме очите на четири, за да не попаднем в някое мочурище. Поляната беше заблатена на места, тук-там гумите затъваха и колата почваше да боксува в рядката кал. Сечехме храстите, на два пъти се наложи да се залавяме за лопатите и след като се убедихме от опит, че е по-разумно да не се доверяваме на ниските места, заобикаляхме откъм горния край на поляните и пак се впускахме през гората. Полутахме се, докато намерим проходимо място, и излязохме на брега на един поток. Тъкмо пред нас коритото беше завирено — бентът ми приличаше на бобров яз. На другия бряг се жълтееше царевичак, ограден с трънаци и осеян с пънове, по-нататък се издигаха още няколко огради от трънлив жив плет и образуваха кошари за добитък. В оградената площ имаше колиби от плет, измазан с глина. Очевидно това бяха изоставени кошари. Вдясно от плета се подаваха конусовидни сламени покриви. Всички слязохме от колата, защото беше ясно, че няма да можем да пребродим потока, а и да успеехме, щяхме да излезем тъкмо в царевичака на склона с пъновете.
Старият негър каза, че било валяло предобед. Призори, когато минали оттук с негъра уандеробо, водата не преливала над яза от струпан клонак. Настроението ми се развали. Да минеш през чудесната девствена гора, където масаите са забелязали куду по пътеката, за да се спреш безпомощен пред някакво жалко поточе срещу нечий царевичак! Не бях очаквал никакви царевичаци и изпитвах ненавист към нивата, която жълтееше пред мен. Не ни оставаше нищо друго, освен да поискаме разрешение да прекараме колата през царевицата, разбира се, ако успеехме да се доберем до отсрещния бряг. Събух се и прегазих потока, за да видя какво е дъното. Струпаните храсти и клони се бяха сплъстили и образуваха надеждна настилка — реших, че при достатъчно бърз ход колата ще може да мине. М’Кола и Камау бяха на същото мнение и тримата се изкачихме на брега да огледаме мястото оттам. Стръмният бряг се беше разкалял, но под влажната пръст почвата беше суха и можеше да се предполага, че ако успеем да минем през дънерите, нататък ще си проправим път с лопатите. Но преди това, разбира се, трябваше да разтоварим колата.
Откъм колибите се зададоха двама мъже и едно момче. Когато се приближиха, аз ги поздравих с „Jambo.“ „Jambo“ — отвърнаха те и поведоха разговор със стареца и негъра уандеробо. М’Кола се извърна към мен и поклати глава: не разбирал ни дума. „Сигурно нашите искат разрешение да минем през царевичната нива, помислих си аз.“ Когато старият негър замлъкна, двамата мъже се приближиха и се ръкуваха с нас.
Никак не приличаха на негрите, които бях виждал по-рано. Бяха светлокафяви, по-възрастният изглеждаше около петдесетгодишен, с тънки устни, почти гръцки нос, високи скули и големи умни очи. Държеше се със спокойно достойнство и правеше впечатление на човек с буден ум. По-младият беше около тридесет и пет годишен и имаше същите черти — реших, че са братя. Младежът беше хубав като момиче, държеше се свенливо и малко глуповато. В първия момент го взех за момиче, защото и тримата носеха наметки от неизбелено платно, прихванати на рамото като тоги, които скриваха напълно очертанията на тялото.
Те продължаваха да говорят с нашия старец и сега, като ги видях един до друг, забелязах, че има някакво сходство между него и тях. Той беше сбръчкано, съсухрено подобие на собственика на шамбата с класическия профил също както нашият уандеробо масай беше хилава карикатура на красивите масаи, които видяхме в гората.
Спуснахме се всички заедно към потока, аз помогнах на Камау да стегне гумите с въжета вместо с вериги, а римският старейшина и останалите разтовариха багажа и изнесоха по-тежките неща на стръмния бряг. Засилихме колата, понесохме се през потока сред пръски вода и като бутахме с всички сили, изкачихме брега до половината и спряхме безпомощни. Насякохме клонки, изринахме пръстта под колелата и накрая изкарахме машината догоре, но пред нас беше царевичакът и аз се чудех как ще продължим.
— Сега накъде? — попитах римския старейшина.
Гарик преведе въпроса ми, но Римлянина не разбра нищо и старият негър се притече на помощ.
Римлянина показа към плътната стена от трънлив жив плет, край гората вляво.
— Да, но колата не може да мине оттам.
— Бивак — отвърна М’Кола, искайки да обясни, че там ще стануваме.
— Лошо място — възразих аз.
— Бивак! — настоя твърдо М’Кола и всички кимнаха, за да го подкрепят.
— Бивак! Бивак! — повтори старият.
— Тук нашият бивак! — тържествено възвести Гарик.
— Ти си гледай работата — срязах го добродушно.
Тръгнах към ограденото място заедно с Римлянина, който говореше непрекъснато на непонятен за мен език. М’Кола ме последва, останалите натовариха багажа в колата, качиха се в нея и ни настигнаха. Бях чел някъде, че не е препоръчително да се лагерува близо до изоставени туземни колиби, защото по такива места имало кърлежи и други паразити, и щом си спомних това, реших твърдо да се противопоставя на предложението да се устроим тук. Промъкнахме се през едно разградено място — сред двора се издигаше колиба от греди и колове, забити в земята и преплетени напречно с клони. Приличаше на голям курник. С широк жест Римлянина ни покани да се чувствуваме като у дома си и продължи да говори.
— Буболечки — обърнах се неодобрително на суахили към М’Кола.
— Не — отвърна той категорично, — не буболечки.
— Лоши буболечки. Много буболечки. Болест.
— Не буболечки — каза той твърдо.
В края на краищата надделя становището, че няма буболечки, и докато Римлянина продължаваше да говори и да забавлява гостите си — така поне предполагах, — колата се приближи, спря под едно голямо дърво на петдесетина крачки от трънливия плет, туземците наслязоха и започнаха да разтоварват всичко необходимо за лагера. Моята палатка с дъно опънаха между едно дърво и курника, а аз седнах на една бензинова туба и поведох с Римлянина, стария негър и Гарик разговор за лова. В това време Камау и М’Кола устройваха лагера, а негърът уандеробо стоеше на един крак с отворена уста.
— Къде куду?
— Там — последва отговор и показване с ръка.
— Големи?
Римлянина разпери ръце да покаже колко са грамадни рогата им и ме заля с нов поток от думи.
След усилено ровене в речника попитах:
— Къде е онова куду, което сте следили?
Вместо отговор — дълга реч, чийто смисъл очевидно се свеждаше до това, че те са следили всички животни. Слънцето вече клонеше към запад, а небето се заоблачаваше. Бях мокър до пояс, а чорапите ми изкаляни. Освен това се бях изпотил от сеченето с ножа и бутането на колата.
— Кога започваме?
— Утре — отвърна Гарик, без изобщо да си направи труда да преведе въпроса ми на Римлянина.
— Не — възразих аз. — Тази вечер!
— Утре — настоя Гарик. — Сега късно. Още един час, и тъмно. — И отмери с пръст един час по циферблата на часовника ми.
Отново запрелистих речника:
— Лов — тази вечер. Последен час — най-добър час.
Гарик даде да се разбере, че животните са доста далеч. Че е невъзможно да отидем на лов и да се върнем навреме — всичко това с жестове, а на глас само:
— Лов утре.
— Негодник! — казах на английски.
През това време Римлянина и старият негър мълчаха. Потръпнах от студ — слънцето се беше скрило зад облаци и наоколо се захлади въпреки задухата, настъпила след дъжда.
— Старче! — обърнах се към стария негър.
— Да, бвана.
— Ловим куду тази вечер. Последен час — най-добър час. Куду близо? — попитах аз, търсейки внимателно всяка дума в речника.
— Може близо.
— Ловим сега?
Те започнаха да се съвещават.
— Лов утре — намеси се Гарик.
— Затваряй си устата, актьор такъв — скастрих го аз. — Слушай, старче: лов малко сега?
— Да — съгласи се старецът, а Римлянина кимна. — Малко, да.
— Добре — отвърнах аз и отидох да си извадя чиста риза, бельо и чорапи.
— Лов сега — казах на М’Кола.
— Добре — отвърна той. — M’uzuri.
Сложих чиста риза и чорапи, смених ботушите и се почувствувах освежен. Седнах на тубата и изпих едно уиски със сода, докато чаках да се върне Римлянина. Предчувствувах, че тази вечер ще ми се представи случай да стрелям по куду, и пиех, за да се отпусна и да не бъда нервен в решителния момент. А също за да се предпазя от простуда. И освен това — просто така, защото обичам уиски, и макар да се чувствувах добре, знаех, че като пийна, ще се почувствувам още по-добре.
Щом видях, че Римлянина се връща, издърпах нагоре циповете на ботушите, проверих дали е зареден магазинът на спрингфилда, свалих защитния сенник на мушката и продухах отвора на мерника. След това допих остатъка в тенекиеното канче, изправих се и проверих дали са на мястото и двете носни кърпи в джобовете на ризата.
Появи се М’Кола с ловния си нож и големия бинокъл на Батето.
— Ти стой тук — наредих на Гарик.
Той нямаше нищо против. Беше сигурен, че вършим глупост, като тръгваме на лов толкова късно, и още отсега тържествуваше, уверен, че ще излезе прав. Негърът уандеробо пожела да дойде.
— Много станахме — казах аз и дадох знак на стария да остане в лагера.
Излязохме от ограденото място — начело Римлянина с копие, после аз, следван от М’Кола с бинокъла и заредената манлихера, и накрая негърът уандеробо, също с копие в ръка.
Минаваше пет часа, когато прекосихме царевицата, спуснахме се към потока, прегазихме го на едно тясно, обрасло с високи треви място, на стотина метра над яза. Изкачихме се бавно и внимателно по тревистия овраг и се измокрихме до пояс в буйните треви и папрати. Не бяха минали и десет минути, когато Римлянина ме сграбчи за ръката и почти насила ме накара да залегна до него — още незалегнал аз издърпах ръкохватката и заредих пушката. Със затаен дъх Римлянина посочи към отсрещния бряг, където досами гората се беше спрял сур, напет и виторог едър мъжкар куду с бели ивици по хълбоците. Стоеше ребром към нас с вирната глава — ослушваше се. Вдигнах пушката, но един храст отпред ми пречеше да се прицеля. За да стрелям, трябваше да се изправя.
— Piga! — прошепна М’Кола.
Заплаших го с пръст и запълзях напред да заобиколя храста, треперейки от страх, че животното ще се скрие, преди да съм успял да стрелям. Спомних си съвета на Батето: „Не избързвай!“ Когато се уверих, че имам чист обстрел, изправих се на коляно, прицелих се, като не преставах да се възхищавам на големината на животното и да си повтарям, че не трябва да се вълнувам, а да стрелям както всеки друг път, уверих се, че мушката е изравнена точно с горната част на плешката, и натиснах спусъка. Разнесе се изстрел, животното подскочи и се хвърли към храстите, но аз знаех, че съм го ударил. Стрелях още веднъж по посока на сивото петно, което изчезна между дърветата.
— Piga! Piga! — развика се М’Кола, което означаваше: „Ударен е! Ударен е!“
Римлянина ме тупна по рамото, заметна тогата около врата си и хукна напред гол, а ние тримата се спуснахме след него като хрътки, прецапахме през водата, изкатерихме оврага и с Римлянина начело се втурнахме през храстите. Римлянина спря, наведе се, показа ми един лист, изпръскан с прясна алена кръв, и ме тупна отново по гърба, а М’Кола извика: „Damu! Damu!“ („Кръв! Кръв!“) Малко по-нататък намерихме дълбоко врязаните в земята дири, които се отклоняваха надясно. Заредих тичешком и заедно с другите продължих лудешкия си бяг из тъмнеещата гора. По едно време Римлянина загуби следата, затърси наоколо, отново намери кръв, сграбчи ме за ръката и ме накара да залегна. Всички лежахме със затаен дъх — животното стоеше на една полянка на стотина метра от нас, както ми се стори, тежко ранено, наострило уши, едро, със сива козина на бели ивици по хълбоците и с чудесни рога. Извърнало глава през рамо, то гледаше право към нас. Казах си, че този път трябва да стрелям абсолютно точно, защото се здрачаваше, затаих дъх и стрелях малко зад плешката. Чухме удара на куршума и видяхме как животното подскочи напред, навело глава като овен.
— Piga! Piga! Piga! — развика се М’Кола.
Антилопата пак изчезна от погледа ни и ние отново се спуснахме като хрътки, но едва не се спънахме в нещо — беше нашият огромен, прекрасен мъжкар, паднал мъртъв по хълбок, с рога, които се виеха в широки, тъмни спирали, хубаво раздалечени и невероятно красиви. Беше се повалил едва на пет крачки от мястото, на което стоеше когато стрелях. Гледах го: едър, дългокрак, с гладка сива козина на бели ивици, с вити, красиво наклонени назад рога, тъмни като полиран орех, а накрая остро източени и бели като слонова кост, с дълги уши и гъста грива, с бяло клиновидно петно между очите и бяла муцуна; наведох се и го докоснах, за да се уверя, че не сънувам. Лежеше на същата страна, от която го беше ударил куршумът, и рана не се виждаше. Миришеше приятно като набозало се теленце или дъхава мащерка след дъжд.
Римлянина се хвърли на врата ми, М’Кола започна да крещи нещо с неочаквано тънък напевен глас, а негърът уандеробо ме тупаше по рамото и подскачаше от радост. След това всички един по един се ръкуваха с мен по особен начин, който виждах за пръв път: сграбчваха здраво палеца ми, друсаха и дърпаха, след това отново го сграбчваха енергично и през цялото време ме гледаха право в очите.
Отново започнахме да се любуваме на трофея, а М’Кола коленичи, прокара пръсти по рогата, измери с ръце колко са разперени, без да престава да подпява „оо-оо, иии-иии“, като от време на време възторжено квичеше и галеше муцуната и шията на животното.
Тупнах Римлянина по гърба, а той отново започна церемонията с дърпането на палеца. И аз го хванах за палеца и започнах да дърпам. Прегърнах негъра уандеробо, той ме задърпа за палеца силно и с много чувство, удари се по гърдите и каза гордо:
— Уандеробо масай — много добър водач!
— Уандеробо масай — много добър масай! — потвърдих аз.
М’Кола продължаваше да клати глава, гледаше животното и издаваше странни тихи звуци. След това каза:
— Doumi, doumi, doumi! Бвана Кабор kidogo, kidogo! — Това значеше, че пред нас е царят на виторогите куду и в сравнение с него трофеят на Карл е нищо.
Всички се досещахме, че вторият мъжкар лежи някъде наблизо, а този, убитият, е първият, но това нямаше значение, защото виждахме пред себе си истинско чудо. Все пак пожелах да видя и другия.
— Хайде да потърсим другия — предложих аз.
— Той е мъртъв — каза М’Кола. — Kufa!
— Хайде!
— Този най-хубав.
— Хайде!
— Да премери! — каза умолително М’Кола.
Изтеглих стоманената лента на ролетката по извивката на единия рог, а М’Кола я придържаше към основата. Беше повече от метър и двадесет. М’Кола ме гледаше нетърпеливо.
— Голям! Голям! — успокоих го аз. — Два пъти колкото на бвана Кабор.
— Иии-иии! — възхити се той.
— Хайде! — подканих го аз. Римлянина беше вече изчезнал в гората.
Забързахме към мястото, където бяхме видели мъжкаря преди изстрела, и веднага забелязахме окървавената зеленина на височината на гърдите му. След стотина метра го намерихме мъртъв. Не беше толкова едър, колкото първият. Рогата му бяха доста дълги, но по-тесни. И все пак той не беше по-малко красив от първия, проснат по хълбок, подвил на земята клоните на храста, върху който беше паднал.
Пак започнаха ръкостисканията с дърпане на палеца — очевидно този поздрав изразяваше най-високата степен на възторг.
— Това askari — обясни М’Кола. Искаше да каже, че този мъжкар е бил страж, телохранител на по-едрия. Изглежда, че е бил в гората, когато сме видели първия, тичал е с него, след това се е спрял, недоумявайки защо по-едрият се бави.
Исках да направим снимки и казах на М’Кола да отиде заедно с Римлянина в лагера и да донесат всичко — фотоапарата, кинокамерата и електрическото фенерче. Знаех, че лагерът е на същия бряг, надолу по течението, и се надявах, че Римлянина ще хване по някой пряк път и двамата ще се върнат преди залез слънце.
Те тръгнаха, а ние с негъра уандеробо разгледахме втория мъжкар под ко`сите лъчи на слънцето, което тъкмо се беше подало зад облаците, измерихме рогата му и вдъхнахме хубавия му мирис, по-приятен дори от мириса на газела, погалихме го по шията, по носа, по плешката, възхищавайки се на дългите уши, на гладката и чиста козина, разгледахме копитата, дълги, тесни и пружиниращи — затова животното вървеше така напето, и пъхнахме ръка под плешката, за да намерим раната от куршума. След това още веднъж се ръкувахме, негърът уандеробо отново ми обясни какъв мъж е, аз го уверих, че отсега нататък двамата сме приятели, и му подарих най-хубавото си ножче с четири остриета.
— Хайде, уандеробо масай, да отидем да погледнем първия — предложих на английски.
Той ме разбра прекрасно, кимна с глава и двамата се върнахме на края на полянката, където лежеше едрият мъжкар. Заобиколихме го, отново се полюбувахме, после негърът уандеробо пъхна ръка под хълбока, докато аз повдигнах плешката, намери раната от куршума и пъхна пръст вътре. След това сложи окървавения палец на челото си и произнесе дълга реч на тема „уандеробо масай — най-добрият водач“.
— Уандеробо масай, царят на водачите — обявих аз. — Уандеробо масай мой приятел.
Бях вир-вода от пот, затова облякох мушамата, която М’Кола беше донесъл, и вдигнах яката. Неспокойно поглеждах слънцето — виждах, че ще залезе, преди да са пристигнали фотоапаратите. След малко дочух шум в гората и се провикнах, за да може М’Кола да се ориентира къде сме. Той отвърна на вика ми, ние пак се обадихме. Вече се чуваше как си пробиват път през храстите и разговарят. Отново нададох вик, защото слънцето залязваше. „Тичайте, тичайте!“ — подканих ги аз, когато приближиха, и посочих с ръка към залязващото слънце. Но не им бяха останали сили да тичат след изкачването по оврага през гъстите храсти. Взех апарата, нагласих го с широка бленда и насочих обектива към животното. Слънцето осветяваше само върхарите на дърветата. Направих десетина снимки, а когато го изтеглиха на по-светло място — пуснах кинокамерата. След това слънцето се скри, да се снима повече беше невъзможно и аз прибрах камерата в калъфа. Задълженията ми се бяха свършили и заедно с настъпването на тъмнината потънах в безотговорното блаженство на победителя. Имах само една грижа — като одира кожата на главата, М’Кола да остави достатъчно дълъг „нашийник“. Той сръчно си служеше с ножа и винаги обичах да го гледам как одира животните, но тази вечер, след като му посочих къде да направи първия разрез — в долната част на гърдите, там, където започват краката, почти до корема, и на гърба, зад плешките, — се дръпнах настрани, решен да не гледам, за да запомня животното такова, каквото го бях видял в първия миг, и тръгнах в полумрака към второто животно. Когато към мен се присъединиха туземците с фенера, сетих се, че винаги съм одирал сам или съм гледал как другите одират убитото от мен животно и въпреки това си спомням всяко едно от тях тъй, както съм го видял във всеки отделен миг, че един спомен не може да измести друг спомен, че ми е хрумнало да не гледам само защото ме мързи, и постъпвам като ония домакини, които оставят мръсните чинии на умивалника за другата сутрин. Поех фенера да светя на М’Кола, който се беше заловил за второто животно, и въпреки умората наблюдавах с удоволствие, както винаги, неговите сигурни, точни движения, докато той отдели кожата от шията, заби ножа между черепа и гръбначния стълб, хвана рогата и вдигна главата заедно с тежко увисналата като мокра качулка кожа на нашийника, влажна и лъскава под светлината на фенера, който осветяваше окървавените ръце и мръсната платнена куртка на М’Кола. Негърът уандеробо, Гарик, Римлянина и брат му останаха с газения фенер да отделят месото, а М’Кола с главата на първото животно, старият негър с главата на второто и аз с електрическото фенерче и двете пушки поехме към лагера.
В тъмнината старият се спъна и падна, а М’Кола се засмя. След това навитата през рогата кожа на нашийника се разви и се нахлузи върху лицето на стария така, че той едва не се задуши. Двамата с М’Кола се засмяхме, старият — също. После М’Кола на свой ред падна, а ние със стария негър се смяхме. Малко по-нататък кракът ми попадна в една яма — капан за дивеч — и аз забих лице в пръстта. М’Кола се задави от смях, а старият се закиска.
— На какво прилича това? Стана като Чаплинова комедия — обърнах се към тях на английски.
Двамата продължаваха да се заливат от смях. Накрая, след кошмарния път през гората, забелязахме лагерния огън и М’Кола много се развесели, когато старецът се спъна и падна отново при преминаването през трънливата ограда. Светнах му с фенера, за да види къде е проходът през живия плет, той се изправи, проклинайки, и с мъка вдигна главата на антилопата.
Когато спряхме при огъня и старият негър остави трофея до колибата, видях, че лицето му е окървавено. М’Кола остави другата глава, посочи с пръст лицето на стареца и избухна в неудържим смях. Погледнах стария негър. Изглеждаше съсипан от умора, лицето му — силно издраскано, цялото в кръв и кал, но той щастливо се смееше.
— Бвана падна — каза М’Кола и започна да ме имитира как съм полетял с главата напред.
Двамата се заливаха от смях.
Престорих се, че искам да го ударя, и казах:
— Shenzi!
Той отново почна да ме имитира как съм паднал, но в същия миг се появи Камау. Той мило и почтително ми стисна ръката и каза: „Добре, бвана! Много добре, бвана!“ След това се приближи към главите, коленичи с блеснали очи и започна да милва рогата и ушите, издавайки същите напевни звуци „Ооо-ооо! Иии-иии“, които бях чул от М’Кола.
Влязох в палатката — вътре беше тъмно, защото бяхме оставили фенера на тези, които носеха месото, — измих се, свалих мокрите дрехи, напипах раницата в мрака и извадих пижамата и халата. Преоблякох се, обух тънките ботуши против комари и отидох при огъня. Камау простря мокрите ми дрехи да съхнат, а ботушите надяна на две пръчки със стъпалата нагоре, достатъчно далеч, за да не се опекат от топлината.
Седнах в осветения кръг — на бензиновата туба, опрял гръб о дънера зад мен. Камау ми донесе бутилката с уиски, наля ми в едно канче, аз го допълних с вода от манерката и започнах да пия, загледан в огъня, без да мисля за нищо, в пълно блаженство, усещайки как приятната топлина на уискито се разлива по тялото ми и алкохолът ме оправя така, както сутрин човек оправя смачкания чаршаф на леглото си. Камау донесе различни консерви и попита какво ще искам за вечеря. Имахме три кутии със специално „коледно задушено“*, три кутии сьомга, три с фруктова салата, различни шоколадови кейкове и една кутия коледен пудинг със сливи. Върнах ги обратно, недоумявайки защо ли Кати е сложил и коледното задушено. Кой знае за какво го беше помислил. А пудинга със сливи търсехме напразно от два месеца.
[* Приготвя се от кълцано месо. — Б.пр.]
— Къде е месото? — попитах аз.
Камау донесе голямо парче печено филе от газела, която Батето беше убил, докато ние бяхме на далечното солище, даде ми и хляб.
— Бира!
Той донесе една от големите еднолитрови бутилки с немска бира и я отвори.
Не беше особено удобно да се седи на бензиновата туба, затова постлах мушамата близо до огъня, където земята беше изсъхнала, изтегнах крака и се облегнах на един сандък. Старият негър си печеше месо на шиш. Беше си избрал някакво парче и го бе донесъл загънато в тогата си. Скоро започнаха да пристигат един след друг и останалите туземци, натоварени с месото и двете кожи. Лежах на земята, пиех бира и гледах огъня, а те разговаряха оживено и набождаха парчета месо на дървени шишове. Застуди се, нощта беше ясна, наоколо миришеше на печено месо, на дим, на кожа от ботушите ми, които се сушаха и изпускаха пара, и към всичко това се прибавяше миризмата на нашия мил уандеробо масай, клекнал недалеч от мен. Но все още си спомнях приятния мирис на антилопата, просната в гората.
Всеки от туземците държеше над огъня шиш с голямо парче месо или няколко по-малки парчета. Въртяха ги над огъня и не преставаха да говорят. От колибите излязоха двама непознати, придружени от младежа, когото бяхме видели през деня. Започнах да ям парче горещ, току-що опечен дроб, което бях свалил от шиша на негъра уандеробо, и се чудех къде ли са се дянали бъбреците. Дробът беше извънредно вкусен. Тъкмо се питах струва ли си труда да стана и да намеря речника, за да попитам за бъбреците, когато М’Кола се обади.
— Бира?
— Давай.
Той донесе бутилката, отвори я, аз се надигнах и я преполових на един дъх. Вървеше отлично с печения дроб.
— Така се живее! — споделих с него на английски.
— Още бира? — засмяно попита той на суахили.
Една от невинните шеги между нас двамата беше да му говоря на английски.
— Гледай — казах аз, надигнах бутилката и изсипах останалото съдържание право в устата си. Това беше стар фокус — бяхме го научили в Испания, където хората пият вино от мехове и изсипват струята право в гърлото си, без да преглъщат. Римлянина остана поразен. Той се приближи, приклекна до мушамата и започна да говори. Дълго време не спря.
— Абсолютно вярно — съгласих се на английски. — А после може да върже кънките.
— Още бира? — предложи М’Кола.
— Виждам, че искаш да ме напиеш.
— N’Dio — да — отвърна той, давайки вид, че разбира английски.
— Гледай, Римлянино!
Започнах да изсипвам бирата в устата си, но забелязах, че Римлянина ме е зяпнал, преглъща и адамовата му ябълка подскача, задавих се, едва не се задуших и оставих бутилката.
— Стига толкова. Повече от два пъти на вечер не мога: вредно е за черния дроб.
Римлянина продължи да говори нещо на своя език. Два пъти го чух да казва „simba“.
— Simba тук?
— Не. Там — махна той с ръка към мрака. Разказваше някаква история, но не можах да я разбера. Изглежда, беше интересна.
— Аз много simba — казах аз. — Страшен съм на simba. Питай М’Кола.
Усещах, че както всяка вечер започва да ме сърби езикът да се хваля, но ги нямаше Батето и П. О. М. да ме слушат. Не е така приятно да се хвалиш, когато околните не те разбират какво им казваш, но е все пак по-добре от нищо. Да, досърбял ме беше езикът да се хваля, макар че бях пил само бира.
— Поразително — рекох на Римлянина. Той продължаваше разказа си. На дъното на бутилката беше останало малко бира.
— Старче — извиках аз. — Mzee!
— Да, бвана — отвърна старецът.
— Има малко бира за теб. Стар си вече и няма да ти навреди.
Бях забелязал, че старецът ме гледа с жадни очи как пия, и се досещах, че е от нашето братство. Той пое бутилката, допи всичко до последната капка, изсипа в устата си останалата пяна и седна до шишовете си, притиснал нежно бутилката до себе си.
— Още бира? — попита М’Кола.
— Да — отвърнах аз. — И патроните.
Римлянина още бърбореше. Очевидно неговите истории бяха по-дълги дори от онези, които разказваше Карлос в Куба.
— Това е страшно интересно — уверих го аз. — Ти си направо изключителен. И двамата сме изключителни. Слушай сега!
М’Кола донесе още една бутилка бира и ловното ми яке с патроните в джоба. Отпих една глътка, забелязах, че старецът ме гледа жадно, бръкнах в джоба и наредих на земята шест патрона.
— Сърби ме езикът да се похваля — заявих аз. — Няма как, ще трябва да ме изтърпиш. Гледай!
Започнах да докосвам с пръст патроните един след друг:
— Simba, simba, faro, nyati, tendalla, tendalla. Как ти се струва? Ако щеш, вярвай. Гледай, М’Кола! — И отново изредих шестте патрона: — Лъв, лъв, носорог, бивол, куду, куду.
— Айяй! — ахна развълнувано Римлянина.
— N’Dio — тържествено потвърди М’Кола. — Да, вярно е.
— Айяй! — възкликна отново Римлянина име сграбчи за палеца.
— Бог ми е свидетел — казах аз. — Просто невероятно, нали?
— N’Dio — повтори М’Кола и сам ги изброи: — Simba, simba, faro, nyati, tendalla, tendalla!
— Можеш да го кажеш и на другите — продължих аз на английски. — Не е малка хвалба. Начесах си крастата за тази вечер.
Римлянина отново ми заговори. Слушах го внимателно и в същото време се залових за второто парче печен дроб, М’Кола работеше: дереше главите на антилопите и показваше на Камау как да му помогне. Камау се опитваше да одере втората глава, поне на по-лесните места. Работата им не беше лека — на светлината на огъня двамата внимателно отделяха кожата окото очите, муцуната и хрущялната част на ушите и за да не се развали, остъргваха внимателно всяко късче месо или тъкан. Работеха старателно и грижливо. Не си спомням кога легнахме да спим и легнахме ли изобщо. Помня само, че извадих речника и казах на М’Кола да попита момчето има ли сестра, а М’Кола твърдо и сериозно каза:
— Не, не.
— Питам просто така, без задни мисли. От любопитство.
Но М’Кола беше непоколебим.
— Не — отсече той и поклати глава. — Hapana! — Със същия тон беше казал „не“, когато вървяхме по следите на лъва между трънливите сансевиерии.
И така, след като стана ясно, че няма възможности за светски живот, аз потърсих думата „бъбрек“ в речника, братът на Римлянина ми даде един бъбрек от своя шиш, аз го сложих между две парчета черен дроб и започнах да го пека над жаравата.
— Чудесно е за закуска — уверих ги аз. — Много по-хубаво от всякакви консерви с кълцано.
След това започнахме дълъг разговор за черните антилопи. Римлянина не ги наричаше „tarahalla“ и тази дума въобще не му говореше нищо. В началото не можехме да се разберем, защото Римлянина упорито повтаряше „nyati“, но както се оказа по-късно, искал да обясни, че са черни като биволи. След това започна да рисува върху пепелта и стана ясно, че говори именно за черни антилопи с рога, извити назад, като ятагани.
— Мъжки? — попитах аз.
— Мъжки и женски.
С помощта на стареца и Гарик, които превеждаха, разбрах, че наблизо се навъртали две стада.
— Утре?
— Да — отвърна Римлянина. — Утре.
— Кола — казах аз, — днес куду. Утре — черна антилопа, бивол, лъв.
— Hapana nyati! — поклати той глава. — Hapana simba!
— Ние с уандеробо масай — бивол — продължавах аз.
— Да, да — радостно потвърди негърът уандеробо.
— Наблизо има много едри слонове — намеси се Гарик.
— Утре — слонове — подразних аз М’Кола.
— Hapana слонове? — отсече той. Разбираше, че нарочно го дразня, но не искаше и да чува такива неща.
— Слонове — продължих аз. — Бивол, лъв, леопард.
Негърът уандеробо радостно кимаше.
— Носорог — добави той.
— Hapana — клатеше страдалчески глава М’Кола.
— По тия хълмове много биволи — преведе старецът думите на Римлянина, който скочи на крака възбуден, показвайки някъде зад колибите.
— Hapana! Hapana! Hapana! — каза решително М’Кола с тон, който не търпи възражения. Той остави ножа си. — Още бира?
— Добре, добре. Не се сърди. Шегувам се.
М’Кола приседна до мен и започна да ми говори. Два пъти произнесе името на Батето — изглежда, искаше да ми обясни, че той ще му се сърди, ако допусне такова нещо.
— Шегувах се — успокоих го на английски. След това добавих на суахили: — Утре черна антилопа?
— Да — съгласи се с готовност той. — Антилопа.
След това водихме дълъг разговор с Римлянина. Аз говорех на испански, а той на своя език, но въпреки това се разбрахме чудесно за утрешния лов.

 

Глава втора

Не помня спахме ли тази нощ, спомням си само как седях край огъня в сивата предутринна дрезгавина с чаша горещ чай в едната ръка, а в другата с шиша със закуската, която сега нямаше особено привлекателен вид и беше посипана с пепел от огъня. Римлянина се беше изправил до мен, ораторствуваше и показваше на изток, където небето светлееше. Помня как с учудване се запитах дали този бърборко беше продължил да дрънка през цялата нощ.
Одраните от главите кожи бяха разстлани на земята и добре осолени, а черепите с рогата — опрени до стената на дървената колиба. М’Кола вече сгъваше кожите. Камау ми донесе консервите и аз му казах да отвори кутия компот. Беше още студен от нощния хлад — смесените плодове и студеният още сок сами се плъзгаха в гърлото. Изпих още една чаша чай, влязох в палатката, облякох се, преобух се и бяхме готови за тръгване. Римлянина беше казал, че ще се върнем по пладне.
Водач щеше да ни бъде неговият брат. Доколкото разбрах, самият Римлянин беше решил да проследи едното стадо черни антилопи, докато ние дебнем второто. Тръгнахме. Отпред вървеше братът на Римлянина, облечен в тога и с копие в ръка, след него аз със спрингфилда на рамо и малкия цайсов бинокъл в джоба, след това М’Кола с големия бинокъл на Батето, провесен през едното рамо, и с манерката вода през другото, с ловния нож, камъка за точене, резервната кутия с патрони и шоколади в джобовете, с голямата пушка на рамо, после старецът с фотоапарата и Гарик с кинокамерата, а на опашката негърът уандеробо с копие, лък и стрели.
Сбогувахме се с Римлянина, провряхме се през пролуката в трънливия плет и в същия миг между хълмовете се показа слънцето и огря царевицата, колибите и сините хълмове в далечината. Денят обещаваше да бъде хубав и безоблачен.
Братът на Римлянина ни поведе през гъсти храсти и дрехите ни веднага се измокриха, след това минахме през рядка гора и по един стръмен склон, докато излязохме почти на върха на хълма, който се извисяваше край равнината, където беше нашият лагер. Оттук нататък имаше удобна равна пътечка, която навлизаше в неогрените от слънцето възвишения. Все още сънен, аз се наслаждавах на прохладното утро и крачех машинално. Започна да ме безпокои мисълта, че групата ни е твърде голяма и сигурно ще подплашим дивеча, макар че всеки от нас се стараеше да се движи безшумно.
В този миг двама души се зададоха насреща ни по пътечката. Бяха мъж и жена, мъжът — хубав и снажен, с черти като на нашия Римлянин, но не така благородни, загърнат в тога, въоръжен с лък и колчан стрели, а след него жена му — много миловидна, свенлива и женствена, с кафява кожена дреха, медни гривни на шията, китките и глезените. Спряхме се, поздравихме се с „Jambo“ и водачът ни заговори с мъжа, който очевидно беше негов съплеменник. Той имаше деловия вид на бизнесмен, който се е запътил към кантората си. Докато двамата си разменяха бързо въпроси и отговори, аз разглеждах младата, очевидно отскоро омъжена жена: тя стоеше малко в профил към мен, имаше островърхи гърди, стройни шоколадови нозе и приятно лице. Мъжът й изведнъж се извърна към нея, каза й рязко няколко думи, добави още нещо с тих, но заповеднически тон, тя мина покрай нас, забола очи в земята, и продължи по пътеката, откъдето бяхме дошли. Всички я изпратихме с поглед. Разбрах, че мъжът й възнамерява да се присъедини към нас. Сутринта бил забелязал черни антилопи и сега, малко подозрителен към нас, явно недоволен, че остава без надзор красивата си жена, която всички бяхме изпили с очи, ни поведе надясно, по една друга, добре утъпкана пътека през гората.
Местността ми напомняше есен в Америка и неволно очаквах всеки миг да изскочи изпод краката ни яребица, да изпърха с криле и да литне към съседния хълм или да се спусне като камък в долината. И действително вдигнахме едно ято. Докато го гледах как отлита, си мислех, че всички местности по света са еднакви, а и ловците са едни и същи. Скоро забелязах пресни следи от куду край пътеката, а по-нататък, в пробуждащата се гора, първите слънчеви лъчи пронизваха върхарите. Попаднахме на слонски следи, на които човек никога не може да се начуди — широки колкото обхвата на две ръце, една педя дълбоки в меката горска почва. От размерите личеше, че оттук, малко след дъжда, е минал мъжки слон. Докато гледах следите, които се нижеха в красивата гора, помислих си за мамутите, живели някога по нашите земи, оставяли също такива следи по хълмовете на Южен Илинойс. Но Америка е по-стар континент от Африка и едрия дивеч вече го няма.
Продължихме известно време по живописното плато, зад което се стелеше долина и зелена ливада, опасана с гора в отвъдния край, още по-нататък — полумесец от хълмове, а вляво — друга долина. Спряхме на хълма, там, където свършваше гората, и огледахме близката долина, която в насрещния край образуваше стръмен тревист склон, преди да се слее с рътлината. Вляво от нас се издигаха стръмни, заоблени гористи хълмове, на места оголени и прорязани от варовикови ридове, които продължаваха до самото начало на долината, където се извисяваха други зъбери. Вдясно, под нас, местността беше неравна и насечена, осеяна с хълмове и полянки, след това започваше гористо покривало, чак до сините предпланини, които бяхме видели на запад, отвъд колибите на нашия Римлянин и неговите съплеменници. Реших, че лагерът е право под нас, около седем-осем километра северозападно в гората.
Съпругът говореше с брата на Римлянина и сочеше отсрещния склон на тревистата долина, където бил забелязал стадо черни антилопи. Те били тръгнали или нагоре, или надолу по долината. Седнахме под дърветата и изпратихме негъра уандеробо да потърси следи в долния край на долината. Той се върна и съобщи, че по склона и западно от него няма следи. Ясно беше, че животните са тръгнали нагоре.
Сега въпросът беше да се придвижим умело, като използуваме релефа на местността, и да издебнем стадото, оставайки незабелязани. Слънцето се издигаше над хълмовете и ни заслепяваше, а долината тънеше в плътна сянка. Наредих на спътниците си да останат на това място, а М’Кола и съпруга на красавицата реших да взема със себе си. Без да излизаме от гората, се изкачихме нагоре, за да огледаме скритата от погледа ни част от дъговидната котловина.
Ще попитате как сме се разбирали, не ни ли е попречила езиковата бариера, как сме обсъдили положението и сме избрали план за действие. Честна дума, разбрахме се така бързо, сякаш бяхме кавалерийски патрул от войници, говорещи един и същ език. Всички бяхме ловци освен може би Гарик, така че разменихме мисли, разбрахме се и се споразумяхме, използувайки единствено показалеца си, за да сочим посоката, и длан, което значеше — трябва да се внимава. Оставихме другите и тръгнахме внимателно по гористия склон, за да наберем височина. След като изминахме значително разстояние, изпълзяхме до едни скали и се скрихме зад тях. Заслоних с шапка бинокъла си, за да не блесне на слънцето — като видя това, М’Кола изсумтя одобрително, — и огледах отсрещната страна на долината, включително горния й край: антилопите бяха там. М’Кола ги беше забелязал миг преди мен и ме дръпна за ръкава.
— N’Dio — казах аз и затаих дъх, без да откъсвам очи от тях. Всички животни ми изглеждаха съвършено черни, едри, дебелошиести, с полегато извити назад рога. Бяха доста далеч от нас. Едно от тях стоеше изправено, а другите лежаха в тревата. Изброихме седем.
— Къде е мъжкарят? — прошепнах аз.
М’Кола протегна лявата си ръка и сви последователно четири пръста. Мъжката антилопа лежеше заедно с другите във високата трева. Животното беше по-едро от останалите, с по-дълги и по-извити рога, но утринното слънце блестеше в очите и ни заслепяваше. Зад стадото склонът на долината беше прорязан от дълбоко дере.
Сега знаехме какво да правим: трябваше да се върнем обратно, да прекосим долината в долния й край, за да не ни видят антилопите, да навлезем в гората и под прикритието на дърветата да се промъкнем зад тях. Но трябваше да не се натъкнем, без да искаме, на други антилопи, докато минаваме през ливадата и гората.
Наплюнчих палеца си и го вдигнах. Усетих хлад и разбрах, че вятърът духа от горе на долу по долината. М’Кола вдигна стиска сухи листа и ги хвърли. Паднаха малко към нас. Вятърът беше на наша страна, оставаше да огледаме внимателно околността с биноклите.
— Hapana — каза накрая М’Кола.
Аз също не бях забелязал нищо, въпреки че ме заболяха очите да се взирам през осемкратно увеличаващия бинокъл. Сега оставаше да се опитаме да прекосим към гората. Имаше опасност да се натъкнем на някое животно и да подплашим антилопите, но без риск не можеше — трябваше да обходим горния край и да излезем над тях.
Върнахме се долу по същия път и казахме на другите какво ще правим. Там, където те ни чакаха, можехме да прекосим падината, незабелязани от антилопите. Снех шапката си и всички заедно тръгнахме през високата трева, спуснахме се по брега на потока, който прорязваше дълбоко скалния склон, излязохме на отвъдния бряг и продължихме по тревата, като се придържахме към прикритието на дърветата и закътаната извивка на склона. Оттам нататък продължихме през гората, снишени един зад друг, за да излезем над антилопите.
Движехме се бързо, но безшумно. Неведнъж бях имал случай да дебна диви кози и знаех, че докато обходиш мястото, за да излезеш над тях, те продължават да се движат и когато подадеш глава от отсрещния склон, оказва се, че ги няма. Затова не се надявах антилопите да останат на същото място и исках да излезем над тях колкото може по-бързо, но все пак не толкова бързо, че ръцете ми да треперят от умора и да не мога да стрелям както трябва.
Манерката, която М’Кола носеше през рамо, дрънчеше, блъскайки се в патроните в джоба му — спрях го и му казах да я даде на негъра уандеробо. Ловната ни група беше многочислена, но всички се промъкваха безшумно като змии и аз бях уверен, че ще успеем, сигурен бях, че антилопите няма да ни видят в гората, нито ще ни надушат.
Накрая реших, че сме достатъчно високо и стадото е пред нас, встрани от онова място, където слънцето блестеше през редките дървета, в долната част на склона, до самото подножие. Проверих дали е чист мерникът, избърсах очилата, изтрих потта от челото си и сложих употребената кърпа в левия джоб, за да не я използувам повторно и да зацапвам с нея стъклата на очилата. М’Кола, аз и съпругът запълзяхме към края на гората и стигнахме до ръба на откоса. Още няколко дървета ни отделяха от тревистия склон под нас, ние се скрихме под храстите зад едно паднало дърво, надигнахме глави и видяхме антилопите на триста метра от нас — те се чернееха и изглеждаха много едри под гъстата сянка. Докато ги гледахме, две от тях се изправиха на крака и обърнаха глави към нас. Можех да стрелям, но от това разстояние не бях сигурен, че ще улуча, затова не се реших. Както лежах и гледах, усетих нечия ръка на рамото си — Гарик беше изпълзял до мен и хрипкаво ми шепнеше: „Piga! Piga, бвана! Doumi! Doumi!“, което означаваше: „Стреляй, това е мъжкар!“ Обърнах се назад и видях целия отряд припълзял зад мен, кой легнал по корем, кой приклекнал, а негърът уандеробо разтреперан от вълнение като ловджийско куче. Разсърдих се и им дадох знак всички да залегнат.
Мъжкар! Какъв мъжкар беше това? Двамата с М’Кола бяхме видели много по-едър от този сред легналите животни. Двете антилопи гледаха към нас и аз сниших глава, страхувайки се да не би очилата ми да блестят на слънцето. След това внимателно повдигнах глава и заслоних очи с ръка. Двете антилопи бяха престанали да се взират и сега пасяха. Но ето че едно от животните вдигна глава и нервно се заоглежда: беше тъмната едра антилопа с извити като ятагани рога.
Никога не бях виждал черна антилопа. Не знаех нищо за нея, понятие нямах какво е зрението й — остро като на планински козел, който те вижда от голямо разстояние, или слабо като на елен, който и на двеста крачки няма да те види, освен ако не помръднеш. Не знаех и колко едри са тези животни, но ми се струваше, че са на триста крачки от нас. Знаех, че ще умеря, ако стрелям от коляно или лежешком, но не можех да бъда сигурен къде точно ще попадне куршумът.
— Piga, бвана, piga! — зашепна отново Гарик.
Обърнах се и с жест му дадох да разбере, че ще го цапна през устата. Бих го сторил с удоволствие. В началото на лова бях спокоен, но сега Гарик ми действуваше на нервите.
— Далече? — прошепнах на М’Кола, който бе припълзял до мен.
— Да.
— Да стрелям?
— Не. Бинокъл.
Вдигнахме внимателно биноклите и започнахме да се взираме. Виждах само четири, а по-рано бяха седем. Ако животното, което Гарик бе показал, беше мъжко, тогава това бяха все мъжкари. В сянката всички тъмнееха. Рогата им изглеждаха еднакво дълги. Знаех, че дивите козли до късна зима ходят на отделни стада и едва напролет се събират с козите, а елените също се отделят и едва през брачния период се присъединяват към кошутите. В Серенея бяхме видели стадо мъжки импали, което наброяваше поне двадесетина глави. Дори всички да бяха мъжкари, искаше ми се да избера най-хубавия екземпляр и се мъчех да си спомня нещо, което бях чел за черните антилопи, но в паметта ми изплува само глупавата история за човека, който всяка сутрин забелязвал един рогач на едно и също място и той всеки път му се изплъзвал. Спомних си също чудесния чифт рога, които бяхме видели в Ловното управление в Аруша. Но сега имах пред себе си живи черни антилопи и трябваше да внимавам, за да се сдобия с най-хубавия трофей. Можех ли да предполагам, че Гарик никога не е виждал черни антилопи и знае за тези животни не повече от М’Кола или мен?
— Далече са — казах на М’Кола.
— Да.
— Хайде! — подканих го аз.
Дадох знак на останалите да не мърдат от местата си, а ние двамата запълзяхме към подножието на хълма. След това залегнахме зад едно дърво и аз надникнах иззад дънера. Сега различавах отчетливо през бинокъла рогата на животните и можах да видя и останалите три. Едното от тях, легнало на земята, беше явно по-едро от другите и рогата му ми се сториха по-дълги и по-извити. Бях толкова развълнуван, че не можех да се радвам.
— Бвана! — чух да шепне М’Кола.
Свалих бинокъла, извърнах се и видях Гарик, който пълзеше на лакти и колене към нас, без да си прави труд да използува прикритието на храстите. Махнах му с ръка да се сниши, но той не ми обърна внимание и продължи да лази към нас. Набиваше се в очи не по-малко от човек, който върви на четири крака по улицата. Забелязах, че една от антилопите гледа към нас или по-скоро към него. Три от животните се изправиха. Едрата антилопа също стана на крака и обърна глава към нас. В същото време Гарик припълзя до мен и зашепна:
— Piga, бвана! Piga! Doumi! Doumi! Kubwa sana.
Нямах избор — животните явно бяха разтревожени. Залегнах удобно, проврях ръка под ремъка, наместих лактите си на земята, забих върха на десния си ботуш в тревата, прицелих се в центъра на плешката и натиснах спусъка. Още не беше откънтял изстрелът и разбрах, че куршумът е минал твърде високо. Лошо! Антилопите подскочиха, спряха на едно място и се заоглеждаха. Не можеха да разберат откъде е дошъл изстрелът. Стрелях повторно, куршумът удари в земята до мъжкаря, засипа го с пръст и стадото удари на бяг. Изправих се, стрелях отново и антилопата падна. След това пак се изправи, улучих я, но тя не падна и с няколко скока настигна стадото. Стрелях още веднъж, но не улучих. Дадох нов изстрел, който попадна в целта, животното забави своя бяг и аз разбрах, че е тежко ранено. М’Кола подаваше патрони, а аз, без да откъсвам очи от антилопата, която пресичаше потока, я обсипвах с дъжд от куршуми, блъскайки припряно патрони в оръжието, ядосан, че тъкмо в този момент магазинът намери да заяде. Антилопата вече не можеше да се измъкне, виждах, че е тежко ранена. Стадото се отдалечаваше към гората. На отсрещния, огрян от слънцето склон козината на антилопата ми се стори доста по-светла, включително и на мъжкаря, който бях ранил. Сега животните ми изглеждаха тъмнокафяви, а раненото — почти черно. Нито едно от тях нямаше съвсем черна козина и аз усетих, че нещо не е наред. Натиках в магазина последния патрон и Гарик вече посягаше да ме сграбчи за ръката, да ме поздрави, когато на откритото място под нас, там, където заслоненото от погледа ни дере се спускаше в долината, изскочи цяло стадо и се понесе с всички сили.
Боже милостиви! — мислено възкликнах аз. Всички антилопи бяха досущ като онази, която бях ударил. Исках да избера някоя по-едра, всички бяха с еднакъв ръст и бягаха заедно. В този миг се появи истински мъжкар. Още докато беше в сянката, видях, че е съвсем черен, а щом излезе на слънцето, козината му заблестя лъскавочерна. Рогата му бяха дълги, тъмни и извити. Спускаха се като полумесеци към гърба. Това беше мъжкар! И то какъв!
— Doumi — прошепна в ухото ми М’Кола. — Doumi!
Стрелях и той падна. След това скочи на крака и се понесе след стадото, което ту се разтягаше в нишка, ту се събираше. Загубих го от очи. После отново го открих — носеше се през високата трева нагоре по долината, — раних го повторно и той отново падна. Сега цялото стадо тичаше по десния склон на долината, изкачваше се все по-високо и по-високо и бързо се скриваше зад дърветата. След като бях видял истински мъжкар, знаех, че всички други антилопи са женски, включително първата, която бях ударил. Мъжкарят повече не се показа, но аз бях сигурен, че ще го намерим там, където беше паднал сред високите треви.
Всички туземци скочиха на крака, ръкуваха се с мен и ме дърпаха за палеца. Затичахме се надолу през дърветата, прекосихме дерето и излязохме на поляната. Очите ми, умът ми, всичко в мен беше омагьосано от чернотата на мъжкаря и от извитите дълги рога. Благодарих на бога, че се сетих да заредя пушката, преди да изляза от прикритието. Но не бях съумял да запазя хладнокръвие и се срамувах от припряната стрелба — бях стрелял прибързано, само и само да раня антилопата, без да се прицеля в уязвимото място. Затова пък всички останали бяха опиянени от успеха. Ако останеше на мен, бих предпочел да вървим бавно, но беше невъзможно да ги удържа, те тичаха напред като стадо хрътки. Прекосихме ливадата, на която бяхме видели първото стадо от седем антилопи, и стигнахме мястото, където се беше скрил мъжкарят. Оказа се, че тук тревата е по-висока от човешки ръст, и всички забавихме крачките си. Натъкнахме се на две издълбани от дъждовете, дълбоки по четири-метра дерета, които се спускаха към потока. Бяхме очаквали равна тревиста поляна, а излезе, че мястото е неравно и насечено, доста коварно с буйната си трева, която стигаше ту до пояс, ту над главите ни. Бързо намерихме кървавата диря, която водеше наляво през потока и по-нататък по склона на хълма към горната част на долината. Помислих, че това са следите на първата ранена антилопа, макар да се досещах, че тя не беше описала такъв широк кръг, когато я наблюдавахме отгоре. Обиколих наоколо, но не можах да открия следи от мъжкаря, защото местността беше много неравна, осеяна с падини и обрасла с висока трева, а освен това имаше дири от много животни.
Всички от групата настояваха да вървим по кървавата диря и беше трудно да ги разубедя: все едно да се опиташ да накараш недресирани кучета да търсят убитата птица, когато те искат да подгонят отлитащото ято.
— Doumi! Doumi! — казах аз. — Kubwa sana! Мъжкарят! Големият мъжкар.
— Да — съгласиха се всички. — Ето! Ето! — сочеха те кървавата диря, която прекосяваше потока.
Накрая склоних да тръгнем по тази следа, надявах се да намерим и двете антилопи, но на различни места, тъй като знаех, че женската е тежко ранена, а мъжкарят сигурно е имал сили да продължи по-нататък. Освен това допуснах, че може би греша, че кървавата диря може да е наистина от мъжкар — не беше изключено той да е свърнал във високата трева и да е прекосил потока на това място, докато сме тичали надолу. Спомних си, че и по-рано съм грешил.
Заизкачвахме се бързо по склона и когато навлязохме в гората, разбрахме, че животното е кървяло обилно — дирята завиваше надясно и продължаваше нагоре по стръмнината. Минахме край високи скали, от които изскочи черна антилопа и заскача по каменистия рът. Веднага разбрах, че не е ранена. Имаше тъмни, извити назад рога, но тъмнокафявата козина я издаваше, че е женска. Съобразих едва в последния момент — за малко щях да стрелям, — пръстът ми беше вече на спусъка.
— Manamouki — казах аз. — Женска.
М’Кола и двамата римляни се съгласиха. А едва не бях стрелял. Не бяхме направили и пет крачки, когато изскочи друга черна антилопа. Тя отчаяно махаше глава и не можеше да прескача камъните. Беше тежко ранена. Прицелих се внимателно, без да бързам, и прекърших врата й.
Приближихме се към антилопата — тя лежеше на камъните, едра, тъмнокафява, почти черна, с черни, красиво извити назад рога, с бяло петно на муцуната и зад очите, с бял корем. Но не беше мъжкар.
М’Кола, който все още се съмняваше, опипа малкото, недоразвито виме.
— Manamouki — тъжно поклати глава той.
Това беше първата антилопа, за която Гарик беше ме уверявал, че е мъжкар.
— Мъжкарят — там долу — посочих аз.
— Да — съгласи се М’Кола.
Реших, че е по-добре да изчакаме животното да загуби сили — ако е действително ранено — и след това да се спуснем да го потърсим в долината. Наредих на М’Кола да направи разрезите, че да може старецът да одере кожата на главата, докато ние търсим мъжкаря.
Отпих няколко глътки вода от манерката. Бях жаден след тичането и изкачването на стръмнината. Слънцето се беше издигнало високо и жегата започваше да ме мъчи. Спуснахме се до отсрещния склон и започнахме да търсим дирите на мъжката антилопа сред високата трева. Не намерихме нищо.
Антилопите бяха минали оттук една след друга и беше трудно да се различат следите на едно отделно животно. Забелязахме петна от кръв в тревата, там, където го бях ранил отначало, след това петната изчезнаха и отново се появяваха на онова място, дето кървавата диря на женската антилопа се отклоняваше встрани. Но по-нататък следите се разпръсваха ветрилообразно — тук животните се бяха насочили към горния край на долината и хълмистите възвишения. След малко, петдесет крачки по-нагоре, открих пръски кръв в тревата и откъснах окървавеното стръкче, но веднага съжалих. Трябваше преди това да ги извикам да го видят: всички, с изключение на М’Кола, вече не вярваха, че съм ранил мъжкаря.
Не го намерихме. Беше изчезнал. Потънал в земята. Може би изобщо не беше съществувал. Нима някой можеше да докаже, че бе истински мъжкар? Ако не бях откъснал окървавеното стръкче, бих могъл да ги убедя. То щеше да послужи като доказателство. Но след като го бях откъснал, то нямаше никакво значение освен за мен и М’Кола. Не можах да намеря други кървави пръски и сега туземците търсеха без особено усърдие. Оставаше едно: да претърсим всяка педя от високата трева, всеки метър от деретата. Жегата беше голяма и туземците само си даваха вид, че търсят.
Гарик се приближи.
— Всички женски. Няма мъжка. Просто голяма женска. Ти уби най-голяма женска. Намерихме я. По-малката избягала.
— Слушай, идиот такъв! — казах аз и започнах да броя на пръсти: — Седем женски антилопи. После петнадесет женски и една мъжка. Мъжката ранена. Тук.
— Всички женски — упорствуваше Гарик.
— Една голяма женска ранена. Една мъжка антилопа също ранена. — Говорех с такъв уверен тон, че всички се съгласиха и се заловиха да търсят, но не мина много време и ги видях, че губят надежда. „Ех, да имах едно добро куче! — помислих аз — Само едно добро куче!“
Гарик отново се приближи.
— Всички женски. Много големи крави.
— Ти си крава — отвърнах аз. — Много голяма крава.
Думите ми разсмяха негъра уандеробо, който беше добил такъв мъченически вид, че приличаше на олицетворение на страданието. Личеше си, че братът на Римлянина вярва само наполовина в съществуването на мъжкаря. Съпругът вече не вярваше на никого от нас. Струваше ми се, не вярваше и за снощното куду. Впрочем след днешната си стрелба не можех да го осъждам.
М’Кола се приближи към мен.
— Hapana — каза той мрачно. При това добави: — Бвана, удари ли мъжкаря?
— Да — отвърнах аз, но за миг се усъмних дали животното беше съществувало.
След това пред очите ми изплуваха тежките като извити саби рога, гъстата, лъскаво-черна козина, спомних си как той тичаше сред стадото черен като дявол и с една педя по-висок от другите, и М’Кола също го видя във въображението си, през мъглата на недоверието, присъщо на дивака, който трудно вярва в онова, което не е вече пред очите му.
— Да — съгласи се М’Кола. — Аз видях. Ти рани.
Отново започнах да броя:
— Седем женски. Убих най-голямата. Петнадесет женски и един мъжкар. Мъжкарят ранен.
Сега всички повярваха и започнаха да търсят, но вярата бързо се изпари под жаркото слънце, сред полюляващите се високи треви.
— Всички женски — обяви отново Гарик.
Негърът уандеробо кимна с отворена уста. Чувствувах, че спасителното и успокояващо неверие завладява и мен. Много по-лесно беше да махнеш с ръка и да престанеш да търсиш по стръмния склон без нито една сянка, под която да се скриеш от безпощадните лъчи на слънцето. Казах на М’Кола, че ще огледаме двата края на долината, после ще свършим дрането на главата и ще се върнем двамата да намерим мъжкаря. При такова неверие от страна на спътниците ми беше невъзможно да продължа търсенето с тях. Дисциплина — никаква, а да ги уча, нямах нито възможност, нито време. Ако нямаше закони, мислех си аз, бих застрелял Гарик и тогава останалите или ще избягат, или ще търсят с мен. По-вероятно ще търсят. Не обичах особено Гарик. Впрочем никой не го понасяше.
Двамата с М’Кола се спуснахме обратно в долината, прекосихме я надлъж и шир като ловджийски кучета, огледахме и проверихме всяка следа. Мъчеше ме горещината и жаждата. Слънцето печеше не на шега.
— Hapana — каза М’Кола.
Търсенето се оказа напразно. Мъжка или женска — не намерихме антилопата.
Може да е била женска. Може би просто съм се хванал на въдицата, започнах да се самоутешавам. Решихме да огледаме стръмнината вдясно от нас, след това да зарежем търсенето, да отнесем главата на женската антилопа в лагера и да разберем дали Римлянина е открил нещо. Умирах от жажда и пресуших манерката. В лагера имаше вода в изобилие.
Тръгнахме нагоре по хълма и от храстите пред нас изскочи още една антилопа. Миг преди да натисна спусъка, разбрах, че и тя е женска. Колко добре се прикриват! — помислих си аз. Трябва да извикаме нашите хора и още веднъж да претършуваме всичко.
Изведнъж дочухме крясъци. Викаше старецът — с всички сили.
— Doumi! Doumi! — пищеше той пронизително.
— Къде? — извиках аз и се затичах към него.
— Там! Там! — крещеше старецът и показваше към гората от другата страна на долината. — Ето! Ето! Ето — бяга.
Хвърлихме се с всички сили нататък, но животното вече се бе скрило между дърветата по склона на долината. Старецът уверяваше, че бил голям черен мъжкар с дълги рога, който минал на десет крачки от него. Бил ранен на две места — в корема и горната част на плешката, но въпреки това бягал бързо, прекосил долината, прекосил едрите обли камъни и тръгнал нагоре по стръмнината.
Значи съм го пронизал през търбуха, помислих си аз. А след това, когато се отдалечаваше, куршумът го е застигнал отзад и го е ранил над плешката. После е паднал на земята и ние сме го подминали. Скрил се е и когато сме се отдалечили — скочил е на крака.
— Хайде — изкомандувах аз.
Всички бяха възбудени и готови да ме следват. Старият негър непрекъснато говореше за мъжкаря. Той сгъна кожата от главата на женската антилопа, сложи я на своята глава и всички потеглихме през камъните, за да обходим хълма. Там, където показваше старецът, открихме големи следи от копита на антилопа — отпечатъците бяха широки и ясни, а наоколо имаше много кръв. Дирята водеше към гората.
Тръгнахме бързо по следите с надеждата да настигнем антилопата и да я доубием. Преследването беше лесно — мястото беше сенчесто, наоколо имаше много пръски кръв. Но дирята продължаваше нагоре и нагоре. Вървяхме, следвайки неизсъхналите още капки кръв, но все не успявахме да настигнем животното. Гледах непрекъснато напред, надявах се всеки миг да видя антилопата спряла, с извърната към нас глава, или да се носи надолу по гористия склон. М’Кола и Гарик търсеха следата, подпомагани от всички освен стареца, който се олюляваше на опашката под тежестта на кожата и черепа върху посивялата си глава. М’Кола му беше дал и празната манерка, а Гарик го беше натоварил с кинокамерата. Не му беше леко на стареца.
По едно време стигнахме до място, където антилопата беше отпочивала, разгледахме внимателно следите и открихме локвички кръв на камъните зад едни храсти, където бе стояла. Проклинах вятъра. Ясно беше, че при това положение не ще можем да я изненадаме — вятърът разнасяше миризмата ни напред и прогонваше всичко живо по пътя ни. Помислих си дали да не заобиколим с М’Кола, за да пресечем пътя на беглеца, а да оставим другите да следват дирята. Но сега се движехме бързо. Капките кръв аленееха ярко по окапалите листа, по тревите и камъните. Склоновете бяха твърде стръмни, та ми се струваше, че е невъзможно да ни се изплъзне.
По-нататък следата ни отведе в камениста, прорязана от сипеи и дерета местност — тук преследването беше трудно, непрекъснато трябваше да се катерим. Ей сега ще изскочи от някоя падина, помислих си аз. Но пръските кръв не бяха вече така ярки — те заобикаляха едрите камъни, продължаваха по склона и накрая ни отведоха до един стръмен скален подстъп. Нагоре беше извънредно стръмно — антилопата сигурно беше поела надолу. Само надолу — друг път нямаше. Надолу, но на коя страна, по кое дере? Изпратих туземците да огледат три възможни пътя и се върнах към подстъпа с надеждата да забележа антилопата от високото. Отначало не намерих никакви следи, след това негърът уандеробо, който беше долу и вдясно от нас, извика, че вижда кръв. Спуснахме се по склона, видяхме с очите си кървавите пръски на една скала и отново тръгнахме по дирята. Капките кръв засъхваха, редееха по стръмния склон и излизаха на поляната под нас. Поободрих се и поведох групата през гъстата, висока до колене трева. Да се следва дирята отново, не беше трудно, защото коремът на животното беше опирал в тревата. За да видим отпечатъците от копитата, трябваше да се навеждаме и да се ровим в нея, затова пък кървавата диря ни улесняваше много. Но кръвта беше вече спечена и тъмна — бяхме загубили доста време, докато се мотахме около скалистия подстъп.
Накрая дирята прекоси сухата рекичка недалеч от мястото, откъдето за първи път зърнахме поляната сутринта, после ни поведе към полегатата тревиста площ на отвъдния склон, осеян тук-там с дървета. По небето нямаше никакви облаци и слънцето едва се търпеше. Страдах не от горещината, а по-скоро от непоносимата оловна тежест, която притискаше главата ми. Освен това бях много жаден. Слънцето жареше силно, но ме мъчеше не жегата, а тежестта му.
Гарик беше престанал да търси сериозно. Само от време на време, когато двамата с М’Кола загубвахме дирята, той с театрален жест демонстрираше умението си и посочваше някоя новооткрита кървава пръска. Беше се отказал да търси упорито и системно следата, предпочиташе да си почива и само от време на време да тръгва по дирята. От негъра уандеробо полза нямаше и аз казах на М’Кола да му даде големокалибрената пушка, та поне да носи нещо. Братът на Римлянина явно не беше ловец, а съпругът не проявяваше особен интерес. Изглежда, и той не беше ловец. Изсушената от слънцето земя беше твърда и спечена, кървавите капки се бяха съсирили и образуваха черно-кафяви петна по ниската трева. Докато ние бавно продължавахме по дирята, братът на Римлянина, Гарик и негърът уандеробо един след друг се спряха и седнаха под сянката на разпръснатите дървета.
Палещото слънце беше непоносимо и тъй като търсех следите приведен, усещах пулсираща болка в главата си въпреки кърпичката, която си бях сложил на врата.
М’Кола вървеше по следата, без да бърза, със съсредоточено внимание, изцяло погълнат от работата си. Плешивата му, незащитена от шапка глава лъщеше от пот. Когато потта се стичаше в очите му, той откъсваше някое стръкче трева и го прокарваше по челото и голото си теме, опънал го с две ръце.
Напредвахме бавно. Често бях уверявал Батето, че съм по-добър от М’Кола в търсенето на следи, но сега разбрах, че подобно на Гарик само съм заемал позата на следотърсач, хвалил съм се с някой случаен успех, а сега, когато трябваше да се върви търпеливо под жаркото слънце, под непоносимата тежест на безмилостните лъчи, с чувството, че мозъкът ти се сварява, когато трябваше да се търсят следите по суха и твърда почва, в ниската трева, където кръвта се е превърнала в малки черни петънца по тревните стръкчета и тези петънца се забелязват трудно (след като намериш едно, откриваш следващото понякога двадесет крачки по-нататък и единият ловец остава на мястото на първото петънце да чака, докато другият открие следващата капчица спечена кръв, а после двамата тръгват от двете страни на следата), когато следотърсачите пестят излишните приказки и си показват един на друг петната със стрък трева, а когато дирята изчезне, обикалят наоколо, внимавайки да не загубят последното петънце, и се разбират един друг със знаци, защото трудно се говори с пресъхнала уста, когато над земята трепти мараня и с болка изправяш превития гръб, за да разкършиш схваналия се врат — сега разбрах, че М’Кола стои много по-горе от мен като човек и следотърсач. Трябва да кажа това на Батето, мина ми през ум.
Точно в този миг М’Кола намери сили да се пошегува. Устата ми беше така суха, че едва можех да говоря.
— Бвана — обърна се към мен М’Кола, когато се изправих и отметнах глава назад, за да се разкърша.
— Да?
— Уиски? — протегна ми той манерката.
— Ах ти, негоднико! — възмутих се на английски, а той се засмя.
— Hapana уиски?
— Дивак! — казах на суахили.
Продължихме по-нататък. М’Кола още се подхилваше, доволен от шегата си. Скоро навлязохме във висока трева и стана по-лесно да се следва дирята. Прекосихме осеяната с дървета като парк местност, която бяхме видели сутринта от склона, продължихме надолу и дирята отново навлезе във високата трева. Открих, че с полузатворени очи забелязвам ясно дирята от полегнали стръкчета, където е минало животното, и за голямо учудване на М’Кола тръгнах бързо напред, без да търся петна кръв. Но скоро излязохме на камениста почва, покрита със съвсем къса трева, и тук беше далеч по-трудно.
Антилопата почти беше престанала да кърви — раните й бяха, изглежда, засъхнали от слънцето и горещината и само от време на време намирахме някоя мъничка звездовидна пръска по камъните.
Гарик ни настигна, направи няколко блестящи открития, намирайки отново загубената диря, след това седна под едно дърво. Под друго дърво се беше настанил нещастният негър уандеробо, който за първи и, изглежда, за последен път изпълняваше ролята на следотърсач. Под сянката на трето дърво се беше разположил старецът, натоварен с манерки и други предмети, до главата на антилопата, която стоеше до него като зловещ символ. Двамата с М’Кола с мъка продължихме нагоре по дългия каменист склон, излязохме на близката полянка, по която растяха няколко дървета, прекосихме я и видяхме едно дълго поле с купчини камънак по края. По средата на това поле загубихме дирята и трябваше да обикаляме почти два часа, докато отново я намерим.
Откри я старецът недалеч от скупчените камъни, около седем-осемстотин метра вдясно. Той се беше насочил нататък, след като сам бе размислил и преценил накъде най-вероятно е тръгнала антилопата. Да, нашият старец беше истински ловец!
Крачка по крачка изминахме още километър и половина по твърдата камениста почва и накрая окончателно изгубихме дирята. При оголената твърд не личаха никакви следи от копита, капчици кръв също не можехме да намерим. Всеки от нас правеше различни догадки накъде е тръгнало животното, търсехме в различни посоки, но резултат — никакъв. Страна голяма — пътеки много. Не ни провървя.
— Лошо — каза М’Кола.
Протегнах се да разкърша схванатия си гръб и седнах под сянката на голямо дърво. Тук беше прохладно като във вода и вятърът приятно полъхваше през мократа ми от пот риза. Не можех да се отърва от мисълта за антилопата и се проклинах, че я бях ранил. По-добре беше изобщо да не бях стрелял! Какво направих — раних я и я загубих! Тя вероятно продължаваше да се движи и се беше отдалечила на километри от нас. Нито на едно място дирята не криволичеше — вървеше все направо. През нощта щеше да умре и хиените ще я изядат или — още по-лошо — ще прегризат сухожилията на задните й крака, а след това, докато е жива още, ще задърпат червата й. Първата хиена, която попадне на кървавата диря, ще върви след нея, докато я настигне. След това ще нададе вой и ще докара други. Чувствувах се несръчен глупак — само я бях ранил, без да я убия. Не ме гризеше съвестта, когато убивах с един удар — всички тези животни рано или късно щяха да умрат, а моето участие в ежедневните убийства беше капка в морето и аз не изпитвах никакво чувство на вина. Месото изяждахме, кожите и рогата запазвахме. Но черният мъжкар ме накара да се разстроя. Освен това исках да го имам, дори пред себе си не признавах колко много искам да го имам. Но бях проиграл шанса си. Удобният момент беше в началото, когато животното падна. И аз го пропуснах. Благоприятният миг беше отлетял. Впрочем не — най-добрата възможност, единствената възможност, която един стрелец има правото да желае, ми се беше предоставила тогава, когато стрелях, и стрелях по животното къде да е, вместо да се премеря точно в уязвимото място. Сам си бях виновен. Проявих се като последен глупак и го прострелях през търбуха. Ето какво става, когато човек е прекалено самоуверен и като върши нещо, отминава с лека ръка една от подробностите. Така или иначе — бяхме го изпуснали. Едва ли имаше на света куче, което би могло да надуши дирята му в тази жега. Но това беше единствената ни възможност. Извадих речника и запитах стареца има ли кучета в шамбата на Римлянина.
— Не — отвърна старият негър.
Описахме широк кръг, а брата на Римлянина и съпруга изпратихме да търсят в обратна посока. Не намерихме нищо — ни следа, ни кръв, и аз предложих на М’Кола да се връщаме в лагера. Братът и съпругът тръгнаха да донесат месото от убитата женска антилопа. И така, признахме се за победени.
М’Кола и аз начело, а след нас останалите, прекосихме нажежената от слънцето гола пустош, която трептеше от маранята, минахме по сухата река, поехме нагоре и навлязохме в гората под благодатната сянка. Пътеката, осеяна от слънчеви петънца, пружинираше от слегналата шума. Тръгнахме напряко през гората, за да си спестим два завоя, когато изведнъж видяхме на стотина крачки пред нас цяло стадо черни антилопи. Те стояха сред дърветата и ни гледаха. Заредих спрингфилда и започнах да избирам най-хубавия чифт рога.
— Doumi! — прошепна Гарик. — Doumi, kubwa sana!
Погледнах какво ми сочи. Беше много едра женска антилопа, тъмнокафява, с бели петънца по муцуната, бял корем, силно тяло и хубави извити рога. Стоеше ребром към нас, извърнала глава, и ни гледаше. Разгледах внимателно всички антилопи. Бяха все женски; очевидно беше същото стадо, чиито мъжкар бях ранил, а след това загубил — животните бяха превалили хълма и тук отново се бяха събрали заедно.
Към лагера — изкомандувах на М’Кола.
Щом тръгнахме, антилопите побягнаха и прекосиха пътеката пред нас. При всяко животно с по-хубави рога Гарик повтаряше: „Мъжкар, бвана, голям, голям мъжкар! Стреляй, бвана, стреляй, о, стреляй!“
— Всички женски — казах аз на М’Кола, когато подплашеното стадо отмина и се скри зад изпъстрените със слънчеви петна дънери.
— Да — съгласи се той.
— Старче! — извиках аз.
Старият негър се приближи.
— Дай това на водача да го поноси — наредих аз.
Старият остави на земята главата на черната антилопа.
— Не! — запротестира Гарик.
— Да! — възразих аз. — Да, и още как!
Продължихме през гората към лагера. Настроението ми се беше оправило, чувствувах се много добре. През целия ден нито веднъж не се бях сетил за убитите антилопи куду. А ето сега се връщахме и те ни чакаха.
Обратният път ми се стори много по-дълъг, макар че, когато си минал по нов път, на връщане обикновено разстоянието ти се струва по-късо. Чувствувах се разглобен от умора, мозъкът ми беше заврял от слънцето и ме мъчеше такава жажда, каквато не бях изпитвал през живота си. Изведнъж усетихме, че в гората захладява. Слънцето се беше скрило зад облак. Излязохме на открито, спуснахме се към равнината и видяхме трънливата ограда. Слънцето се беше скрило зад купеста грамада от облаци, а скоро цялото небе се забули, притъмня и се навъси. Може би това беше последният ясен и топъл ден. Преди да завали, често става необикновено горещо. Да беше валяло малко по-рано, помислих си отначало аз, по земята щяха да останат следи от копитата и щяхме да намерим черния мъжкар. Но като погледнах тежките облачни валма, които така бързо покриха цялото небе, спомних си, че трябва да догоним нашите хора, а след това да прекосим петнадесет километра лепкав чернозем до Хандени и реших, че е по-добре да тръгнем незабавно. Посочих към небето.
— Лошо — съгласи се М’Кола.
— Да отидем в лагера при бвана М’Кубва?
— По-добре. N’Dio! N’Dio! — одобри той енергично моето решение.
— Да вървим!
Минахме през оградата, насочихме се към колибата и бързо вдигнахме стана. Чакаше ни един вестоносец, изпратен от предишния лагер — беше донесъл моята москитова мрежа и една бележка, която П. О. М. и Батето бяха написали, преди да тръгнат. Бележката беше съвсем кратка, двамата ми желаеха успех и съобщаваха, че потеглят. Отпих малко вода от един от нашите брезентови мехове, седнах на бензиновата туба и загледах небето. Не, ако имах малко чувство за отговорност, не можех да поема риска да стоя повече. Застигнеше ли ни дъждът тук, изобщо нямаше да можем да излезем на пътя, нямаше да можем да се доберем до крайбрежието преди настъпването на сухия сезон. И австриецът, и Батето ме бяха предупредили, трябваше да тръгвам.
И тъй, решено — какъв смисъл имаше да съжалявам и да се колебая. Умората ми помогна да се реша по-лесно. Туземците натовариха всичко в колата и започнаха да свалят парчетата месо от шишовете, забучени в земята край огъня.
— Не искаш ли да ядеш, бвана? — попита ме Камау.
— Не — отвърнах аз. После добавих на английски: — Капнал съм от умора.
— Яж, гладен си.
— После, в колата.
Край нас, приведен под товара си, мина М’Кола. Широкото му плоско лице отново беше безизразно. То се оживяваше само по време на лов и когато М’Кола се шегуваше. Намерих тенекиеното канче край огъня, извиках на М’Кола да ми донесе уиски и каменното му лице мигом се оживи, около очите и устата му се появиха весели бръчки и той извади бутилката от джоба си.
— По-добре с вода — посъветва ме той.
— Ах ти, чернокож китаецо!
Всички наоколо работеха бързо. Две жени от семейството на Римлянина се приближиха и спряха на известно разстояние от нас да погледат как товарим багажа в колата. И двете бяха красиви, добре сложени, срамежливи, но любопитни. Римлянина още го нямаше. Беше ми много неприятно, че си тръгвам, без да се сбогувам с него и да му обясня защо трябва да бързам. Този Римлянин много ми харесваше и аз наистина го уважавах.
Отпих от уискито и загледах двата чифта рога от куду, опрени до стената на приличащата на курник колиба. Рогата се извисяваха в плавни спирали над белите, добре очистени черепи, раздалечаваха се встрани, описваха извивка, после втора, а връхчетата им бяха тънко източени и гладки като слонова кост. Единият чифт беше по-тесен и по-висок — личеше си, както стоеше опрян на стената. Другите рога достигаха почти същата височина, но бяха по-широко разклонени и по-масивни. Имаха приятен за окото цвят, тъмнокафяви, почти черни, като полиран орех. Прекрачих и опрях спрингфилда на стената до тях. Източените връхчета превишаваха цевта на оръжието. Когато наблизо мина Камау, казах му да донесе фотоапарата и да застане до тях, а аз снимах. След това Камау ги пренесе в колата, всяка глава поотделно — толкова тежки бяха.
Гарик говореше високо с жените на Римлянина и се перчеше като петел. Доколкото успях да разбера, той им предлагаше празните бензинови туби в замяна на нещо друго.
— Ела тук! — извиках го аз. Той се приближи, все още със самодоволен вид. — Слушай — казах му аз на английски, — ще бъде истинско чудо, ако до края на това сафари не те набия. Като те цапна веднъж, ще ти разбия мутрата. Ясно ли е?
Той не разбра думите, но така му стана по-ясно, отколкото ако се бях заел да ги търся в речника. Изправих се и с жест обясних на жените, че могат да вземат празните бензинови туби и касите. След като не можех да имам нищо с тези жени, защо пък ще му позволявам на него да се занася с тях, да го вземат дяволите!
— Качвай се в колата — наредих аз. — Не, качвай се! — повторих категорично, когато той понечи лично да връчи една от тубите. Гарик се подчини.
Натоварихме всичко и бяхме готови за път. Витите рога стърчаха привързани зад втората седалка. Оставих малко пари за Римлянина, а една от кожите дадох на момчето. Заехме местата си в колата. Седнах отпред до негъра уандеробо. На задната седалка се настаниха М’Кола, Гарик и вестоносецът, който беше жител на крайпътното селце, откъдето беше и старецът. Старецът се сви под самия покрив върху багажа зад втората седалка.
Замахахме с ръце и потеглихме. Минахме покрай домочадието на Римлянина, по-скоро край по-възрастните и по-грозните от това домочадие, които бяха наклякали около накладен край пътя огън и си печеха месо на шишове, след това продължихме през царевичака към реката. Пребродихме я благополучно — водата беше спаднала, а бреговете изсъхнали. Обърнах се и погледнах колибите, оградата, зад която бяхме станували, сините хълмове, които тъмнееха под намръщеното небе, и отново ми стана мъчно, че не можах да видя Римлянина и да му обясня защо трябва да бързаме.
След това тръгнахме през гората по познатия път. Искахме да се доберем до откритото, докато е светло. Два пъти затъвахме в мочурищата, Гарик изпадна в истерия и започна да командува кой какво да прави, докато ние разчиствахме пътя с лопати и сечехме клони. Така ми досади, че усещах как ме сърбят ръцете да го набия. Търсеше си боя като самозабравило се дете. Камау и М’Кола му се смееха, а той играеше ролята на вожд победител, който се връща с групата си след успешен набег. Липсват му само щраусовите пера! — помислих си аз.
Веднъж, като затънахме и аз разчиствах пътя с лопата, Гарик до такава степен се самозабрави в съветите и разпорежданията си, че се наведе над главата ми. Уж без да искам, извъртях дръжката на лопатата така, че я забих в корема му и той се тръшна на задника си. Направих се, че нищо не съм забелязал, но тримата с М’Кола и Камау не смеехме да се погледнем в очите, за да не се разсмеем.
— Боли — удиви се той и се изправи.
— Като видиш човек да копае, не се завирай — казах на английски. — Опасно е.
— Боли! — повтори Гарик, държейки се за корема.
— Разтрий го — посъветвах го аз и му показах как.
Когато седнахме отново в колата, стана ми жал за този жалък театралничещ некадърник, затова казах на М’Кола, че ми се пие бира. Той извади бутилка от багажника, отпуши я и аз бавно отпих. Минавахме през онази местност, която много приличаше на еленов парк. Обърнах се и видях, че на Гарик вече нищо му няма — устата му мелеше непрекъснато. Разтриваше си корема и, изглежда, обясняваше на другите какъв здравеняк е — дори не го заболяло. Докато пиех бирата, усещах върху себе си очите на стария негър, свит отзад при багажа.
— Старче!
— Да, бвана.
— Подарък — протегнах му аз бутилката, в която беше останало малко бира и пяна.
— Още бира? — попита М’Кола.
— Може, да го вземат дяволите! — казах аз.
Понеже си мислех за бира, в главата ми изплуваха спомени как вървяхме една пролет по планинския път към Бен дьо л’Алиа — бяхме участвували в състезание по надпиване с бира, но бяхме успели да спечелим приготвеното за награда теле. Беше вечер и се връщахме вкъщи покрай планинския склон, по поляните цъфналите нарциси се белееха на лунната светлина, вървяхме със замаяни глави и си говорехме как би могъл да се опише бледият светлик. Спомних си черната бира на дървените маси под глициниите при Егъл — бяхме дошли през Ронската долина, преди това бяхме ходили за риба край Щьокалп, дивите кестени бяха цъфнали, двамата с Чинк говорехме за писане и спорехме може ли да се употреби за цъфналите кестени израз като „восъчни канделабри“. Боже мой, колко много говорехме за литература тогава, големи литературомани бяхме след войната! Спомних си как в полунощ се събирахме на хубава бира в „Лип“ след мач Маскар — Леду в зимния стадион или Рути — Леду, или след какъвто и да било друг голям боксов мач, от който излизахме с прегракнали гърла, твърде възбудени, за да се приберем направо у дома. И все пак най-много бира изпихме в следвоенните години с Чинк, при това в планината. „На ездача дай му кон, на офицера — пагон, пушка за гренадира, а на мене — бира.“ Това беше цитат от Робърт Грейвс, който Чинк имаше навик да повтаря. Някои страни ни ставаха тесни и отивахме в други, но бирата си беше все така хубава. Изглежда, и старият негър знаеше тази истина; още първия път, когато го забелязах, че ме наблюдава как пия, прочетох това в очите му.
— Бира — предложи М’Кола и отвори бутилката.
Седях и гледах приличащата на парк местност, усещах топлината на мотора под краката си и миризмата на негъра уандеробо до мен. Камау гледаше старите следи от колелата по зелената трева, аз провесих извън колата обутия си в ботуш крак, че се беше нагрял от мотора, отпих от бирата и съжалих, че добрия ми приятел Чинк го няма. Капитан Ерик Едуард Дорман-Смит, кавалер на военния кръст, от състава на Пети стрелкови на негово кралско величество полк. Ако беше тук, можехме да си поговорим как би трябвало да се опише тази местност — дали като еленов парк и дали изразът еленов парк говори достатъчно. Батето и Чинк много си приличаха. Батето беше по-стар и толерантен заради годините си, но като събеседник много приличаше на Чинк. От Батето научавах различни неща, а с Чинк заедно бяхме открили значителна част от света и след това пътищата ни се бяха разделили.
Пак се ядосах за черната антилопа. Защо не я убих! Защото стрелях по движеща се цел. Тя тичаше и при това положение не можех да се премеря там, където трябва. Така ли, некадърник такъв? А женската, която не улучи два пъти, макар че стоеше неподвижно, обърната с хълбок към теб? И тя ли беше подвижна цел? Не. Ако се бях наспал предишната нощ, нямаше да стане така. А ако бях изтрил маслото от цевта, първият изстрел нямаше да попадне тъй високо. Тогава нямаше да коригирам преди втория изстрел и да сниша прицела така, че да пронижа животното през търбуха. Ако си човек на място, трябва да си признаеш, когато си виновен. Бях си въобразил, че съм по-добър стрелец, отколкото съм в действителност. Доста пари бях пропилял, за да докажа това. Все пак, хладно и трезво, като безпристрастен наблюдател знаех, че мога да стрелям не по-зле от когото и да е. Мога ами! И какво излезе? Прострелях черната антилопа през търбуха и я оставих да избяга. Бях ли наистина такъв добър стрелец, за какъвто се мислех? Разбира се. А тогава защо не улучих и женската антилопа? Е, с всеки може да се случи. Нищо не те извинява. Ами ти кой си бе? Да не си съвестта ми? Виж какво, аз съм начисто със съвестта си. Много добре знам какъв негодник съм, имам представа какво мога и какво не. Ако не се налагаше да бързам с тръгването, щях да убия черен мъжкар. Римлянина си го бива като ловец. Имаше и още едно стадо. Защо трябваше да претупам всичко? Така ли се ловува? Не, разбира се. Но нищо, ще намеря начин да спечеля малко пари, после ще се върнем, ще стигнем до селцето на стария негър с камиони, а оттам нататък с носачи — няма да се разправям пак с някаква глупава кола и да се тревожа ще затъне ли, няма ли да затъне. После ще отпратим носачите, ще си направим лагер в гората, нагоре по течението на потока над шамбата на Римлянина, и ще ходим на лов, без да бързаме, всеки ден по малко; ще си живеем там, понякога мога да прекъсвам за седмица, за да попиша, или ще пиша по половин ден, или през ден и ще опозная местността тъй, както познавам езерния бряг, край който съм израсъл. Ще гледам биволите как пасат, а когато по хълмовете се зададат слонове, ще се спотаим и ще ги гледаме как трошат клоните, ще се заравям в окапалата шума и ще гледам антилопите куду, но няма да стрелям, освен ако случайно не попадна на някое животно с по-хубави рога от тези, които имах отзад в колата, и вместо да преследвам по цял ден простреляната през търбуха черна антилопа, ще се скрия зад някоя скала, ще гледам антилопите на отсрещния склон, ще ги наблюдавам дотогава, докато останат в мен завинаги. Стига само Гарик да не доведе тук своя бвана Симба с кола, че да пропъдят дивеча. Но и да го пропъдят, мога да отида по-нататък, отвъд хълмовете — винаги ще се намери нова местност да живееш и да ходиш на лов, само да имаш време да живееш и да ходиш на лов. Другите отиват навсякъде, където може да се отиде с кола. Но сигурно има много кътчета като това тук, неизвестни никому, закътани встрани от пътищата. Хората ходят все на едни и същи места.
— Бира? — попита М’Кола.
— Да.
Разбира се, да се препитаваш тук не можеш. Не един и не двама ми бяха обяснявали това. Кога скакалци ще налетят и ще опустошат реколтата, кога пък дъждовният сезон ще се забави, посевите ще прегорят, растителността ще пожълтее и ще изсъхне. Добитъкът или измира от ухапването на мухата цеце, или ще го налегнат кърлежи, комарите разнасят малария, ако ли не малария, ще хванеш блатна треска. Добитъкът ще измре или цените на кафето ще спаднат и няма да изкараш нищо. Трябва да си индиец, за да можеш да печелиш от сизал, а по крайбрежието всяка кокосова плантация е собственост на хора, станали жертва на илюзията, че могат да спечелят пари от копра. Не е лесно и да си бял ловец — работиш три месеца през годината, а уиски пиеш дванадесет месеца. Правителството превръща страната в плячка на индусите и туземците и я съсипва. Поне така разправяха хората. Сигурно беше вярно. Но аз не исках да печеля пари, исках едно — да живея тук и да имам време за лов. Прекарал бях вече една от тукашните болести: знаех какво значи да си принуден безброй пъти дневно да измиваш със сапун и вода немалка част от дебелото си черво и после да го напъхваш обратно на мястото му. И за това си имаше лекове. Струваше си да премина през подобно изпитание, за да видя онова, което бях видял. Пък и се бях заразил не тук, а на мръсния кораб, с който пътувахме рт Марсилия. П. О. М. не беше боледувала нито един ден. Карл също. Обичах тая страна, чувствувах се в нея като у дома си, а когато човек се чувствува у дома си някъде, макар да се е родил на друго място, това значи, че там е предопределен да отиде. А нима по дядово време щат Мичиган не е бил маларичен ад? Наричали са маларията треска или друсаница. В Тортугас, където бях прекарал месеци, веднъж хиляда души измряха от жълта треска. Новите континенти и острови се опитват да те сплашат с болести — приличат на съскащи змии. Случва се понякога змията да излезе отровна. Хората изтребват змиите. Дяволска работа — болестта, която бях прихванал преди месец, би ме уморила, ако живеех в някогашните времена, когато още не е имало лекарства. А може би щях да надвия болестта и да оцелея.
По-лесно е да си запазиш здравето в една добра страна, като вземаш някои прости предпазни мерки, отколкото да се самозалъгваш, че една страна, с която вече е свършено, е все още добра.
Дойдем ли ние, всеки континент бързо остарява. Туземните живеят в хармония с него. Но чужденецът руши, изсича горите, тогава влагата изчезва, водният резерв намалява, после палешникът обръща орницата и суховеят започва да разяжда почвата както във всяка страна, както напоследък и в Канада. Експлоатираш ли земята, тя се уморява. Земята бързо се изтощава, освен ако човек не я подхранва с тора на животните и със своя собствен. А когато престане да използува животни и ги замени с машини, земята скоро го наказва. Машината не може да възпроизвежда, не може да подхранва почвата и изяжда онова, което сама не може да произведе. Земята е създадена да бъде такава, каквато я заварваме. Ние сме неканени гости и след като умрем, може вече да сме я съсипали, но тя пак си е там и ние не знаем какви изменения ще претърпи по-нататък. Предполагам накрая всички земи ще свършат като Гоби в Монголия.
Да, ще дойда в Африка, но не за да си вадя прехраната от нея. За това ми стигат два молива и неколкостотин листа от най-евтината хартия. Ще дойда тук, където ми харесва да живея, наистина да живея. Не просто да гледам как животът ми изтича. Нашият народ е отишъл в Америка, защото тогава тя е била примамлива страна. Била е хубава страна, но ние сме я направили на нищо и сега аз ще отида някъде другаде — винаги сме имали правото да бъдем някъде другаде и винаги сме отивали. Да се върнеш, можеш винаги. Нека другите идват в Америка, ония, които не знаят, че са закъснели. Нашият народ я видя тогава, когато беше най-хубава, и се би за нея, когато си струваше човек да се бие за нея. А сега аз ще отида някъде другаде. Навремето винаги сме отивали някъде другаде, а все още има места, където да отидеш.
Когато видя хубава страна, оценявам я. В Африка имаше и дивеч, и птици, хората ми харесваха. Тук можех да стрелям и да ходя за риба. А освен това да пиша, да чета, да гледам хубави пейзажи — какво друго ми трябва. А после можех да си припомням тези хубави пейзажи. Имаше и други неща — неща, които обичах да гледам, но същевременно обичах и да върша. Също да ходя на ски. Но краката ми вече не бяха някогашните, пък и не си струва труда да губиш време да търсиш добър сняг. А сега на ски срещаш прекалено много хора.
Колата сви на завоя на реката, после пресякохме една зелена морава и пред нас се показа масайското селце.
Щом ни видяха, масаите се затичаха към нас, ние спряхме под самата ограда на селото и те ни заобиколиха. Бяха същите млади воини, които се бяха надбягвали с колата ни, но сега и жените, и децата им наизлязоха да ни видят. Всички деца бяха малки, а мъжете и жените изглеждаха все на една възраст. Старци нямаше. Всички се държаха много приятелски, а ние ги почерпихме и хляб — имаше за всеки по един залък; ядоха първо мъжете, после жените, заливайки се от смях. Тържеството премина в много задушевна атмосфера. Накарах М’Кола да отвори две консерви кълцано месо и пудинга със сливи, разпределих всичко на малки порции и го раздадох. Бях слушал и чел, че масаите се хранят само с кръв от добитъка си, смесена с мляко, а кръвта източват от вратната жила, като я пробиват със стрела, изстреляна почти от упор. Но тези масаи охотно ядяха хляб, консервирано месо и пудинг със сливи, при това им беше много смешно. Един красив и снажен масай ми заговори нещо. Към него се присъединиха още петима-шестима. Не можех да разбера ни дума. Искаха ми нещо, при това много настойчиво. Накрая снажният масай направи странна гримаса и заквича като прасе, което са налегнали да колят. Едва сега съобразих: той искаше да разбере дали имаме онова, което издава такъв звук. Натиснах клаксона. Децата побягнаха с вик, а воините едва не изпопадаха от смях. Камау отстъпи пред общото желание, натисна клаксона отново и отново, а по лицата на жените се изписа неописуем възторг. Те изпаднаха в екстаз — бяха така запленени от клаксона, че Камау стига да искаше, би могъл да има всяка една от тях.
Време беше да потегляме: раздадохме празните бирени бутилки, етикетите на бутилките и накрая капачките, които М’Кола събра от пода. Тръгнахме, натискайки клаксона, хвърляйки жените в екстаз, децата в паника, а мъжете в неудържимо веселие. Воините дълго тичаха след колата, но ние трябваше да бързаме, пътят през еленовия парк беше хубав и скоро замахахме на последните масаи, които останаха опрени на копията си, стройни и снажни, заметнати с кафяви кожи, със сплетени коси, и гледаха след нас с усмихнатите си, боядисани в червено лица.
Слънцето беше почти залязло и тъй като не знаех пътя, отстъпих предното място на вестоносеца, който седна до негъра уандеробо, а аз се настаних до М’Кола и Гарик. Беше още светло, когато излязохме от еленовия парк и тръгнахме по сухата, покрита с редки храсти равнина. Извадих си нова бутилка немска бира и като гледах наоколо, изведнъж забелязах, че всички дървета са отрупани с бели щъркели. Може би бяха кацнали да си починат след дълъг прелет, а може би следваха рояците скакалци. В здрача бяха много красиви и разчувствуван от тази гледка, аз дадох на стария негър останалата бира — цели два пръста на дъното на бутилката.
При следващата бутилка забравих за стареца и я изпих цялата. Дърветата наоколо все още бяха покрити с щъркели, а вдясно от нас забелязахме малко стадо газели. Един сивкав като лисица чакал заситни през пътя. Наредих на М’Кола да отвори още една бутилка, а през това време равнината остана зад гърба ни и ние поехме нагоре по дългия склон към селото. Оттук се виждаха двата високи хълма, вече се мръкваше и ставаше хладно. Подадох бутилката на стареца, той я взе при себе си, горе под чергилото, и я прегърна нежно.
Беше вече тъмно, когато спряхме на пътя край селцето, платих на вестоносеца толкова, колкото ми бяха написали в бележката, а на стареца — както ми беше заръчал Батето и малко отгоре. След това започна спор между туземците. Гарик трябваше да дойде с нас в главния лагер и там да си получи парите. Абдула искаше също да дойде, защото нямаше доверие в Гарик. Негърът уандеробо жално се молеше да го вземем, сигурен беше, че другите ще го измамят, и мисля, че беше прав. А тук ни чакаше, оставен за нас, резервен бензин — да го използуваме в случай на нужда, ако не — просто да го натоварим в колата. Машината беше претоварена, а не знаех какъв път ни чака. Реших, че ще можем да вземем Абдула и Гарик, като сместим по някакъв начин и негъра уандеробо. И дума не можеше да става да вземем и стареца. Той си получи парите, остана доволен от възнаграждението, но не искаше да се раздели с нас. Сви се върху багажа, вкопчи се за въжетата и каза:
— Аз отивам с бвана.
— М’Кола и Камау го накараха насила да пусне въжетата, извлякоха го на пътя, за да натоварят тубите с бензин, а той продължи да крещи:
— Искам с бвана!
Докато те нареждаха багажа в тъмното, той се вкопчи за ръката ми и тихо ми заговори на език, който не разбирах.
— Получи си шилингите, нали? — попитах го аз.
— Да, бвана — отвърна той.
Работата не беше в парите. Когато тръгнахме към колата, той се завтече отзад и започна да се катери върху багажа. Гарик и Абдула го смъкнаха долу.
— Не, не може. Няма място.
Той отново започна да ми говори жално и умолително.
— Няма място.
Сетих се, че имам малко джобно ножче, извадих го от джоба си и го сложих в ръката му. Той го отблъсна:
— Не, не.
Старецът замлъкна и остана на пътя. Но когато потеглихме, спусна се след колата и в тъмнината чувах виковете му:
— Бвана! Искам с бвана!
Карахме по осветения от фаровете път и ни изглеждаше широк като булевард след гъсталаците, през които се бяхме провирали. Въпреки тъмнината минахме благополучно деветдесет километра. Бодърствувах, докато се изниза лошата част от пътя — мекият чернозем, а след това заспах, като се събуждах от време на време и виждах ту стена от високи дървета, осветена от фаровете, ту някой гол склон, ту — когато моторът започваше да вие на първа скорост по стръмнината — навирените косо нагоре лъчи на фаровете.
Накрая, когато броячът показваше, че сме изминали към осемдесет километра, спряхме до някаква колиба. М’Кола събуди стопанина туземец и го попита откъде да хванем за лагера. Отново заспах, а когато се пробудих, вече свивахме встрани от пътя и между дърветата проблясваха лагерните огньове. Щом фаровете осветиха зеления брезент на палатките, аз нададох вик, развикаха се и другите, надуха клаксона, аз стрелях във въздуха, пламъкът от пушката проряза тъмнината и изстрелът отекна в нощта. Колата спря и видях Батето — той изскочи от палатката си, загърнат в халат, приближи се тромаво, сложи ръце на раменете ми, нарече ме „проклет тореро“, а аз го тупнах по гърба.
— Погледни ги, Бате.
— Видях ги! Заели са половината място в колата.
След миг здраво прегръщах П. О. М., усещах миниатюрната й фигура през широкия пухкав халат и двамата започнахме да си шепнем разни неща.
— Здрасти, Карл — казах аз, когато и той се появи.
М’Кола вече беше свалил рогата от колата и двамата с Камау ги държаха край огъня, за да ги видят всички.
— А ти удари ли нещо? — попитах Карл.
— Едно от тези… как им казвахте… tendalla.
— Чудесно! — възкликнах аз. — Надявах се, че и неговият трофей е хубав, защото бях сигурен, че не може да бъде по-хубав от моите. — Колко са дълги?
— О, метър и четиридесет и пет — отвърна Карл.
— Дай да ги видим.
Усетих как нещо ме преряза и целият изстивам.
— Ето ги там — посочи Батето и всички се приближихме. Това бяха най-големите, най-широко разклонените, най-тъмните, най-масивните, най-красиво извитите и най-невероятните рога от антилопа куду на света. Отровен от завист, не исках вече да погледна моите. Никога, никога.
— Браво, чудесно! — Думите ми прозвучаха весело като гарванов грак. Направих още един опит: — Чудесно! Кажи как го издебна.
— Бяха три — обясни Карл. — И трите с рога като тези. Не можех да реша кой е с най-големи рога. Просто се объркахме. Стрелях четири-пет пъти, докато го сваля.
— Рогата са чудо! — Този път думите ми прозвучаха малко по-искрено, но не толкова, че да заблудя някого.
— Много се радвам, че и ти се връщаш с трофеи — каза Карл. — Страшно са хубави! Утре ще ми разкажеш всичко от игла до конец. Знам, че сега си изморен. — Лека нощ.
Деликатен както винаги, той си отиде, за да можем да си поговорим.
— Ела да пийнем по чаша — извиках след него.
— Не, благодаря. Отивам да спя. Наболява ме главата.
— Лека нощ, Карл.
— Лека нощ. На милата Мама също лека нощ.
— Лека нощ — отговорихме ние в един глас.
Насядахме около огъня с чаши уиски и сода в ръце и аз заразказвах надълго и нашироко.
— Може би ще намерят черната антилопа — предположи Батето. — Ще обявим награда за този, който я намери. Ще кажем да изпрати рогата в Ловното управление. Колко дълги са по-големите рога?
— Метър и тридесет.
— Измерени по извивката?
— Да. Може би малко повече.
— Сантиметрите нямат значение. Рогата са чудесни.
— Вярно е. Но защо все така става, че ме удря в земята?
— Върви му. Боже мой, какъв екземпляр! Само веднъж в живота си съм виждал рога, по-дълги от метър и двадесет. Това беше в Калал.
— Още преди да напуснем предишния лагер, знаехме, че Карл е убил куду. Съобщи ни го шофьорът на неговия камион — каза П. О. М. — През цялото време съм се молила да успееш. Питай мистър Дж. Ф.
— Нямаш представа как се зарадвахме, като видяхме тези хубави рога, щръкнали извън колата — рече Батето. — Ах ти, бандит такъв!
— Чудесни са! — извика П. О. М. — Хайде да отидем да ги видим още веднъж.
— Винаги ще си спомняш за този лов. Това е, което ти остава — каза Батето. — Рогата са наистина хубави.
Но аз бях огорчен и цяла нощ не можах да се успокоя. Мина ми едва към сутринта. Веднъж завинаги.
Двамата с Батето отидохме да погледаме рогата преди закуска. Беше студено, небето сиво и облачно. Дъждовете идваха.
— И трите чифта са чудесни — рече Батето.
— Сега, като ги гледам, не се губят пред неговите — съгласих се аз.
Странно, но наистина беше така. Вече се бях примирил с успеха на Карл и дори му се радвах. Редом едни до други трите чифта рога изглеждаха много добре. Всички бяха дълги.
— Радвам се, че ти поолекна. И на мен ми е по-добре.
— Наистина се радвам за Карл — казах аз искрено. — Моите ми стигат.
— У всички ни дремят първобитни инстинкти. Поддаваме се на съперничеството — кой да излезе по-напред. Това разваля всичко.
— Мина ми веднъж завинаги — обясних аз. — Сега всичко е наред. Да знаеш какъв преход направихме!
— Представям си.
— Кажи, Бате, какъв е този обичай у туземците, като се ръкуват, да те хващат за палеца?
— Нещо като побратимяване, но без кръвна церемония. Кой те е дърпал за палеца?
— Всички освен Камау.
— Охо, станал си популярна личност. Африканците те смятат за свой човек. И как няма, като си изключителен следотърсач и стрелец?
— Върви по дяволите!
— М’Кола също ли те хвана за палеца?
— Да.
— Тъй, тъй. А сега да извикаме малката мемсахиб и да закусим. Макар че, право да си кажа, не съм гладен.
— Аз пък съм гладен. Нищичко не съм хапнал почти два дни.
— Но бира си пил, нали?
— Разбира се.
— Алкохолът е храна.
Извикахме мемсахиб и Карл и закусихме весело.

 

След месец П. О. М., аз, Карл и жена му, която се беше присъединила към нас в Хайфа, седяхме на слънце до една каменна стена край Галилейското езеро, обядвахме, пиехме бутилка вино и гледахме гмурците, накацали във водата. Хълмовете хвърляха сенките си върху водната повърхност, която беше така неподвижна, че изглеждаше застинала. Гмурците кацаха във водата и около тях плъзваха концентрични кръгове. Опитвах се да ги преброя и се чудех защо за тях не се споменава в Библията. Реших, че тия, които са я писали, не са били природолюбители.
— Нямам намерение да ходя по водата — рече Карл, загледан към безжизненото езеро. — Няма да бъда първият!
— Знаете ли — започна П. О. М., — вече нищо не помня. Дори лицето на Дж. Ф. А то е така красиво! Мисля, мисля за него и все не мога да си го представя как изглеждаше. Ужасно! На снимките ми се вижда съвсем различен. Току-виж, минало още малко време, и съвсем съм забравила лицето му. И сега вече смътно си го спомням.
— А аз си го спомням — казах аз. — Някой път все ще напиша нещо и ще разкажа за него.

 

Ernest Hemingway
Green Hills of Africa, 1935

__Издание:__
Ърнест Хемингуей. Избрани творби в три тома — том 2, 1989
Съставител: Димитри Иванов
Редакционна колегия: Мариана Неделчева, Димитри Иванов, Николай Попов
Редактор: Румен Митков, Невяна Николова
Художник: Антон Радевски
Художник-редактор: Николай Пекарев
Технически редактор: Олга Стоянова
Коректор: Евгения Джамбазова, Людмила Стефанова
Издателство „Народна Култура“ — София
Печатница „Димитър Благоев“ — София

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/text/26850
Последна корекция: 22 януари 2013 в 07:27

 

За (НА)ЛИЧНО 363 Articles
Александър Атанасов

Be the first to comment

Leave a Reply

E-mail адресът Ви няма да бъде публикуван